ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО
„Играта може и да е приключила, но сега имаме бъдещето.“
УЕСТ
Стоях и гледах към Лоутън. Точно на мястото, на което стояхме с баща ми, и на същото място, на което бях довел Маги. Това беше идеалното място. Когато Маги го предложи, когато се опитвахме да изберем мястото на сватбата ни, бях изненадан. Разбира се, имаше добра гледка, но не беше църква. Нямаше цветни градини или нещо крещящо, което повечето жени искат.
Макар че трансформацията, която момичетата бяха извършили, го беше направило адски вълшебно. Знаех, че този ден ще настъпи, а мисля, че и баща ми знаеше. Беше обикнал Маги от пръв поглед, но тогава беше трудно да не я обикнеш. Аз със сигурност се бях опитал да не я обичам. Глупавото хлапе, което бях, не я заслужаваше. Бях благодарен, че тя беше прозряла през целия ми гняв и болка, за да намери някой, който си струва да бъде спасен.
– Готов ли си да го направиш? – Попита ме Брейди, когато застана до мен.
– Знаеш отговора – отвърнах аз.
Той въздъхна.
– Да, мисля, че знам. Предполагам, че е редно вие двамата да сте първите, които ще се разходят до олтара и ще имат дете. Вие бяхте първите от нас, които се влюбиха силно.
Усмихнах се.
– Не беше толкова далеч зад мен.
– Аз също няма да забавя крачка от женитбата. Повече от готов съм Райли и Брайъни да бъдат Хигенсови. Знам, че те са мои, но искам да направя и последната стъпка.
– Разбирам това – отвърнах аз.
Стояхме там и гледахме към града, който ни беше отгледал. През всички хубави моменти, победи, загуби, разбити сърца и най-мрачните ни моменти бяхме знаели, че това е нашият дом. Имахме това единствено сигурно нещо, за което да се хванем. Не всеки имаше това и аз знаех, че сме адски късметлии. Това беше нещо повече от футболни екипи, каски, прясно окосена трева, мирис на кравешка кожа. Това беше приятелство, което ни превърна в семейство. Винаги щяхме да го имаме, дори и дните ни на игрище да бяха свършили. То ни беше научило на много неща за живота, беше ни подготвило за нещата, които предстоят, а ние си мислехме, че просто играем спорт, който обичаме.
– Имахме късмет – казах аз, за да наруша тишината.
Брейди се обърна да ме погледне, но аз продължих да се наслаждавам на гледката.
– Имахме това. Един друг – завърших аз.
– Да, бяхме… сме. Играта може и да е приключила, но сега имаме бъдещето.
Усмихнах се.
– Точно това си мислех.
– Уест. – Познат глас произнесе името ми и аз се обърнах, за да видя майка ми, която стоеше там. Не бях очаквал, че тя ще бъде тук. Знаех, че това е дело на Маги. Тя искаше да поговоря с майка ми, но аз не бях в състояние да го направя. Не и след като тя се беше омъжила и не беше помислила да ми каже преди това.
– Здравей, майко – отговорих аз.
Брейди ме плесна по гърба, после си тръгна, оставяйки ни там. Част от мен искаше да остане, за да бъде буфер или да отвлича вниманието.
Тя изглеждаше нервна, докато извиваше ръцете си. Бях добър в разчитането на езика на тялото ѝ. Някога бяхме близки. Някога тя ми беше майка. Това беше умряло с баща ми. Тя ми каза това, което вече бях разбрал.
– Маги ми каза за сватбата.
Кимнах.
– Звучи като Маги.
Тя прехапа устна и видях как в очите ѝ блестят неизплакани сълзи. Не исках да виждам майка си да плаче. Бог знае, че бях видял достатъчно от това в миналото си, но също така не можех просто да ѝ простя и да се държа така, сякаш последните шест години не са се случили.
– Тя е красива булка, но аз знаех, че ще бъде такава – каза мама.
Знаех, че Маги ще бъде зашеметяваща. Мама не искаше да говори за това, а и днес не беше денят, в който исках да имам сърдечен разговор с нея. Това беше денят, в който се ожених за жената, с която щях да прекарам живота си. Жената, която нито веднъж не ме беше подвела или ми беше обърнала гръб. Когато най-много се нуждаех от някого, тя беше до мен. Не можех да кажа същото за майка ми.
– Тя те покани и ти дойде. Хубаво е да те видя отново. Благодаря, че дойде – казах аз и започнах да се отдалечавам.
– Уест, моля те. Трябва да кажа нещо. Трябва да обясня.
– Не, не трябва. Не тук и не днес. Времето за това е минало.
– Скъпи, моля те – помоли тя и гласът ѝ се пречупи. Самотната сълза, която се търкаляше по бузата ѝ, ме накара да се сетя за татко. Той никога не искаше мама да плаче. Обичаше нейния смях. Аз я разплаквах и въпреки че не заслужаваше това, не можех да го направя.
– Добре, добре. Слушам. Просто спри да плачеш.
Тя подсмръкна и избърса сълзата си и следващата, която се канеше да падне.
– Съжалявам. Това е нещо, което не съм казала, а трябва. Наистина съжалявам. Изгубих себе си, когато загубихме баща ти. Трябваше да бъда до теб. Трябваше да бъда майка, но се мъчех да се справя. Ти замина за колежа и малкото напредък, който бях постигнала, за да бъда отново майка, беше загубен. Бях самотна и тъжна. Не мислех, че някога ще бъда отново щастлива. Търсех го. Като те видях, ми напомни за всичко, което имахме и което загубихме. Чувствах се виновна, когато те погледнех, и знаех колко разочарован щеше да бъде баща ти от мен.
– Избягах от този живот. От нашия живот. Лоутън. Всичко това. И те нараних. Толкова съжалявам… и знам, че не си съгласен да се омъжа. Затова и изчаках да ти кажа. Страхувах се как ще го приемеш. Но аз отново съм щастлива. Вече не се чувствам изгубена. И знам, че не мога да изтрия миналото, но искам да променя начина, по който стоят нещата сега. Искам да бъда майка за теб… и баба. – Тъгата, надеждата и страхът в очите ѝ затрудняваха избухването. Не разбирах майка си. Съмнявах се, че някога ще го направя, но тя беше моята майка. Никога не бях преставал да я обичам или да се нуждая от нея в живота си. Просто се бях научил да живея без нея.
– Права си. Не го разбирам. Никога няма да разбера, но ти прощавам. Никога не съм те държал настрана от живота си. Това беше твое решение. Ако искаш да бъдеш майка и баба, тогава го направи. Покажи ми. Тук топката е в твоето поле – казах ѝ аз.
Тя ме дари със сълзлива усмивка.
– Наистина?
– Винаги е било така, мамо – отвърнах аз.
Тя се приближи до мен и аз разбрах какво иска. Отворих ръце и тя влезе в тях, докато я държах. Тя подсмърчаше на гърдите ми, а аз погледнах към града.
– Всичко ще бъде наред, татко – промълвих аз, защото не се съмнявах, че той е там и гледа.
Назад към част 42 Напред към част 44