23 юли 2020 г.
„Защо си тук?“
ГЛАВА 38
ЕЗМИТА
Освен един текст вчера от Аса, в който пишеше, че му липсвам, не бях чувала нищо от него. Желанието да тичам насам-натам беше силно, но бяхме казали всичко преди два дни. Той беше честен, като ми каза, че само защото правим секс, няма да бъдем нищо повече от това, което вече сме. Бях очаквала това, но все пак ме беше наранило.
Аса не беше сам. Той имаше своите приятели. Те бяха неговото семейство и аз бях благодарна, че ги има. Сърцето ме болеше за болката, която преживяваше, но знаех, че ще се оправи. Той вече не се нуждаеше от мен. Това лято той беше изгубен и сега разбирах това. Бях част от борбата му да намери нормалност в една откачена ситуация.
Той беше първият ми мъж. Всяко момиче има първи, а той беше момчето, което винаги съм искала. Първото ми влюбване, първата ми целувка, първата ми среща в автокино, първото ми легло в камион и първата ми любов. Да забравя Аса щеше да е невъзможно, а аз не исках. Имах нужда от него. Той ме научи на много неща за връзките и момчетата, но най-вече ме научи да избирам себе си.
Вече не чаках с нетърпение обаждането или съобщението му. Знаех, че ако дойде, това не променя нищо. В бъдещето ни нямаше повече срещи и повече нощи на задната част на пикапа му. Останах с него за последен път, защото той ме помоли за това.
Завъртях химикалката си върху кухненския плот и се загледах в заявлението пред мен. Днес вече бях попълнила четири. Това беше петото ми. Мама работеше на фронта, докато аз правех това, и макар да я оценявах, бях уморена от този процес.
– Знаеш ли къде е рулетката? – Попита Малекон, когато влезе в стаята.
– Кухнята прилича ли на място, където може да се държи рулетка? – Отвърнах му.
Той се усмихна, като спря до мен и погледна молбата ми.
– Малко е късно за кандидатстване в колеж, нали?
– Както обикновено, не е твоя работа – казах му, дръпнах молбата си нагоре и се изправих, за да се отдалеча от него. Колкото повече бях около него, толкова повече ме дразнеше. Сякаш се стараеше да ми лази по нервите.
– Значи казваш, че не си виждала рулетката – каза той, опрял бедро на плота със скръстени на гърдите ръце, сякаш се настаняваше, за да остане за известно време.
– Не – казах аз, като ми се искаше той да си тръгне и да ме остави на мира.
– Белмонт е добър избор. Това е моят план след младшия колеж – каза той, сякаш съм го питала или ме е интересувало.
– Успех с това. Нали разбираш, че в „Белмонт“ изискват поне двадесет и четири точки на теста ACT – информирах го, въпреки че „Белмонт“ имаше 84% прием, което беше по-добре от другите места, където кандидатствах.
Очите му се разшириха, сякаш беше шокиран.
– Сериозно? Налага ли се да имаш и диплома за средно образование? О, не, какво ще правя?
Сложих молбата и химикалката си на масата и го погледнах.
– Смешно – отвърнах саркастично. Игнорирането на присъствието му щеше да е единственият начин да го накарам да си тръгне. Отидох до хладилника и извадих една сода.
– Приеха ме в „Белмонт“ миналата пролет, нали знаеш, когато онези от нас, които не отлагат, получаваха отговори на кандидатурите си, които изпращахме навреме – каза той.
– Обзалагам се, че си го направил. След това си получил онова модно писмо за приемане в местния колеж и какво съкровище. Скочил си върху него – изрекох аз, после отпих глътка от питието си, преди да добавя: – Нямаш ли рулетка, която да намериш?
Той и проклетата му усмивка спряха да се подпират на плота и аз се надявах, че вече ще си тръгне.
– Права си. Наистина скочих, защото ми дадоха пълна стипендия, а аз не исках да изплащам четири години колежански заеми, когато можех да имам само две.
– Стипендия?
Той се засмя, което изобщо не звучеше забавно.
– Каква стипендия? – Попитах го, без да съм сигурна, че му вярвам.
Ъгълчето на устните му се повдигна.
– Не е твоя работа – отвърна той, после се обърна и излезе.
– Добре, че е така – промърморих аз и отново седнах на масата с питието и молбата си. Белмонт беше изборът на майка ми. Не точно моят, но идеята за Нашвил ми хареса. Започнах да го попълвам, но не стигнах далеч, когато откъм входа на магазина се чу писък. Изстрелях се нагоре и тръгнах да бягам към звука със сърце, което туптеше в гърдите ми. Майка ми не беше крещяща и бях сигурна, че всъщност никога не съм я чувала да крещи, така че не бях сигурна, че писъкът идва от нея.
Влезнах през вратата, когато Роза се спусна по стълбите, а очите ѝ също бяха широко отворени.
– Какво става? – Попита ме тя.
Не отговорих, защото все още не знаех. Опитвах се да разбера това сама.
Мама изглеждаше спокойна, но до рафта с бонбони стоеше една дама, която закриваше устата си с ръце, а очите ѝ бяха разширени от страх. Тя гледаше нещо на земята.
– Какво става? – Попитах, а мама вдигна ръка, за да ме спре. Замръзнах, както и Роза до мен.
– Бъдете много спокойни – каза тя на жената или на нас. Не бях сигурна.
Жената кимна трескаво с глава и издаде хленчещ звук.
– Езмита, иди и кажи на баща си, че помощта му е необходима. Донеси оръжието.
– Пистолета? – Попитах, без да разбирам какво се случва.
– Иди и го направи. – Мама звучеше нетърпеливо, затова започнах да тръгвам, когато вратата на магазина се отвори и Аса влезе вътре. Очите му преминаха от мен към мама, а после към дамата, разглеждайки ситуацията.
– Уау – каза той, оставяйки вратата да се затвори леко зад него, тъй като сега гледаше какво има на пода, което все още не можех да видя. – Добре, госпожо, бъдете истински спокойна. Не издавайте звук. Ще заобиколя по този начин и ще го нападна отзад. Не мърдайте.
Тя отново кимна енергично и тогава чух звука. Разбрах и спрях да дишам. От съскането и тракането на опашката и ме побиха тръпки.
– Какво ще правиш? – Поиска мама.
– Ще хвана гърмящата змия, преди тя да я хване – каза Аса.
– Не! – Казах аз. – Ще викна татко. Той ще я застреля. – Не исках Аса да се доближава до змията.
– Няма време за това – каза той, като не изпускаше от очи змията, докато я заобикаляше, давайки ѝ широка дистанция. Когато се озова зад нея, вече не го виждах. Страхувах се да помръдна, за да мога да го видя. Исках да затворя очите си. Това не звучеше като добра идея.
– Когато я вдигна, отвори тази врата. Ще я изкарам навън, за да и счупя врата – каза той на жената. Тя кимна, като все още прикриваше устата си.
– Аса, недей – помолих го аз.
Той ме погледна назад и ми намигна.
– Знам какво правя – увери ме той.
Не ме интересуваше дали е правил това милион пъти. Не исках да го прави сега.
– Той прави ли това в църквата? – Прошепна глас зад мен, карайки ме да подскоча. Погледнах към Малекон, който стоеше точно зад лявото ми рамо. Бях блокирала вратата, така че той ме наблюдаваше отзад.
– Млъкни – казах аз, като се преместих малко, за да не ме докосва почти.
Тогава Аса се раздвижи бързо и вече държеше змията в ръцете си, вървейки към вратата, докато жената тичаше да му я отвори. Тя хлипаше, докато го правеше. Аса беше навън с нея и мама въздъхна с облекчение. После погледна към жената, която все още стоеше на вратата.
– Безплатен резервоар с бензин – каза и тя.
Дамата поклати глава и тогава се засмя леко.
– Не, всичко е наред. Господи, помилуй ме – въздъхна тя.
– Безплатно, каквото искате – каза и мама.
Дамата се усмихна, после се върна към хладилника с напитките.
– На нейно място щях да си взема шест опаковки. Змиите ме плашат до смърт – каза Малекон. Бях забравила, че той все още е там.
– Защо си тук? – Попитах го.
Той сви рамене.
– Работя тук.
– Не, защо стоиш зад мен, а не търсиш рулетката?
– Защо не попълваш молбите за колеж като отлагащ?
– Аз не съм отлагащ. Кандидатствах и миналата година и всъщност получих истинска стипендия, а не измислена, но това лято реших, че не искам да ходя там, затова кандидатствам на други места за следващия семестър. – Нищо от това не беше негова работа, но мразех да намекват, че съм мързелива.
Той отново се усмихваше и ми се искаше да му зашлевя шамар.
– Трябва да е хубаво – беше отговорът му.
– Какво трябва да е хубаво? – Попитах.
– Да можеш да се откажеш от стипендия, защото не искаш да отидеш – каза той.
Започнах да отварям уста, за да се защитя, когато той кимна с глава към вратата.
– Приятелят се върна – каза той.
Обърнах се и видях Аса да стои вътре и да ме гледа. Не бях чула звънеца, когато вратата се отвори.
– По-добре отиди да се увериш, че убиецът на змии не е пострадал – каза Малекон.
Стрелнах го с раздразнен поглед.
– Той не ми е гадже – казах аз, след което тръгнах към Аса, докато мама бързаше да го провери.
Мама се размърда над него, а Аса я увери, че не е нищо страшно. Тя му каза, че получава безплатен бензин, докато замине за колежа, и че по-късно днес ще му изпрати още канелени рулца и тамале.
Изчаках, докато тя свърши да му благодари.
– Дай му каквото иска, а ти работи отпред. Аз ще отида да готвя – каза ми тя и ни остави там.
– Не мога да повярвам, че си вдигнал гърмяща змия – казах му аз.
– Чичо ми ме научи, когато бях по-малък – каза той. – Добре, че тази жена не тръгна да бяга. Ако беше така, сега щеше да е в линейката.
Кимнах.
– Как си? – Попитах го тогава.
Той сви рамене.
– Добре, предполагам. Приятелите ми ме задушават, така че нямам време да мисля много за нещата.
– Някой вече е победил Гънър на Мадън ли? – Попитах го.
Той се усмихна.
– Не. Само ти.
Вратата се отвори и влезе господин Елбърт.
– Чух, че тук имало дрънкалка – каза той.
– Да, сър – отговорих аз. – Аса я извади за нас.
Г-н Елбърт притежаваше железарския магазин от другата страна на улицата. Той поклати глава и изсвири.
– Боже, боже, нали са гадни тези малки плъхове. Бог да се смили. – След това удари Аса по гърба. – Добро, момче. Браво на теб.
След това се върна обратно, за да вземе обичайния си обяд. Висока кутийка „Бъд Лайт“, „Слим Джим“ и пакетче свински кожички.
– Трябваше да заредя с бензин, но исках да вляза и да те поздравя – каза ми Аса. – Трябва да платя.
Поклатих глава.
– Не. Мама каза, че бензинът е безплатен – ти ни спаси от гърмяща змия.
– Добре – каза той и изглеждаше така, сякаш искаше да каже още нещо, но просто каза „Довиждане“ и ме остави там.
Макар да знаех, че няма „нас“, все пак щеше да ме боли, когато се случеше нещо подобно и ми напомняше.