Аби Глайнс – Полеви партита – Промяна на играта – Книга 6 – Част 41

„Бях готова да го пусна“

ГЛАВА 40

ЕЗМИТА

– Езмита! – Изкрещя Аса, сякаш бях далеч. Когато стигнах до него, го хванах за ръката, тъй като той започна да се накланя твърде много наляво. Миришеше на бира и дим. Не цигари, а огнище. Полето. Бяха се върнали на полето. Той се препъна към мен и аз го хванах, за да не падне върху мен и да не събори и двамани на земята.
– Спокойно – казах аз, без да съм сигурна, че ще мога да го задържа, ако се стигне дотам. Погледнах зад него към пикапа му и проверих дали не кара. На шофьорската седалка седеше човек, който изглеждаше трезвен, и ми махна с ръка.
– Здравей – казах аз, след което погледнах към Аса.
– Не си ли прекалил с бирата на игрището тази вечер? – Попитах го.
Той се засмя.
– Да. Мисля, че е така – каза той.
– Ами защо си извън пикапа? Изглежда, че трябва да се прибереш вкъщи.
Този път той се засмя силно.
– Вкъщи? Аз нямам шибан дом.
Извиках.
– Не исках да кажа това. Не мислех. – Тогава той хвана лицето ми с двете си ръце и ме погледна. – Ти можеш да бъдеш моят дом. Тогава ще бъда щастлив.
Стоях замръзнала за миг, после го хванах за китките и отпуснах ръцете му от лицето си.
– Е, добре, да, трябва да се върнеш в пикапа – казах му.
Той се огледа наоколо и после се върна при мен.
– Защо си сама тук? – Попита той. – Късно е.
– Отидох да потичам – казах му. – А сега се качи в пикапа. Позволи ми да ти помогна.
Той ме хвана за ръката.
– Ела с мен – промълви той.
Засмях се.
– Не мога да го направя. Имаш нужда от сън. На сутринта ще се чувстваш различно.
– Да, като гомно – съгласи се той. – Ще се чувствам като гад.
Никога не бях се напивала, но бях сигурна, че е прав.
Тогава Аса се качи обратно в пикапа. Не трябваше да му помагам, макар че се съмнявах, че мога да направя много. Той ме превишаваше значително. Когато седна, посочих предпазния му колан.
– Сложи го.
Той ми се усмихна пиянски.
– Мисля, че те обичам, Езмита Рамос.
Не казах нищо. Просто стоях там.
Той беше пиян и си тръгваше утре. Не беше писал, не се беше обаждал и не беше идвал повече от седмица. Аса не ме обичаше, но като го чух да казва тези думи, ме заболя. Болеше ме, защото когато чувах тези думи от някого, когото обичах, исках те да са специални. Използвани с уважение към силата на тези думи.
– О, момче – каза човекът, който шофираше. – Време е да те закарам при Неш. Имаш нужда от легло, пич.
Аса отпусна глава на седалката в колата.
– Да. Искам.
Затворих вратата на пикапа и се отдалечих. Сърцето отново ме болеше заради Аса Грифит. Бях готова да го пусна. Исках повече да не ме наранява. Мислех, че тази седмица съм постигнала напредък, но тогава той ме разряза с три думи, които не трябваше да бъдат изричани.
Пикапът потегли, но аз не се обърнах, за да го видя как си тръгва. Утре пикапа щеше да напусне Лоутън и да се отправи към Мисисипи. Нямаше да го видя на бензиностанцията, нито щеше да мине по улицата. Не знаех кога ще се върне тук. Къде щеше да отиде, когато училището свърши.
Беше започнал нов живот. Аз бях последната част от стария му живот. Осъзнаването направи тъгата още по-силна. Когато стигнах до магазина, не заобиколих къщата. Все още не бях в настроение да се прибирам у дома. Насочих се към пейката отзад, където татко се криеше през деня, за да чете. Ако си е мислел, че мама не знае, че се крие, за да чете, вместо да работи, значи се е заблуждавал.
Точно когато седнах, задната врата на магазина се отвори и оттам излезе Малекон. Не този, когото исках да видя. Исках тишина, а той не беше нито тих, нито спокоен.
– Криеш се от майка си ли? – Попита той.
– Не. Защо?
– Защото тук се крие баща ти, затова реших, че и ти правиш същото.
– О – отвърнах аз, надявайки се, че сега ще си тръгне.
Той започна да разбива картонените кутии, натрупани до боклука.
– Можеш ли да го направиш утре? – Попитах го.
Той погледна назад към мен.
– Познаваш ли добре майка си? – Отвърна той.
Добра забележка. Въздъхнах, след което се изправих. Ако той щеше да е тук, можех и да вляза вътре.
– Той не си заслужава – каза Малекон, когато започнах да се отдалечавам.
– Кой? – Попитах го, звучейки толкова раздразнено, колкото се чувствах.
– Човекът. Този, който те кара да гледаш така, сякаш сърцето ти е разбито. Момчетата не си заслужават. Повярвай ми. Аз съм такъв.
Поклатих глава.
– Ти не знаеш за какво говориш. Престани да се държиш така, сякаш ме познаваш. Нищо не знаеш.
Той плъзна сплескана кутия в контейнера за рециклиране, после отново погледна през рамо.
– Не е нужно да те познавам, за да знам, че някакъв човек, вероятно ловеца на змии, те е натоварил с нещо. Имам три сестри. Познавам този поглед.
– Лека нощ, Малекон – казах аз и тръгнах към къщата.
– Не можеш да се довериш на тези религиозни хора, които се занимават със змии. Те са адски луди – извика той след мен.
И… аз се засмях.

Назад към част 40                                                          Назад към част 42

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!