Аби Глайнс – Полеви партита – Промяна на играта – Книга 6 – Част 42

31 юли 2020 г.

ГЛАВА 41

AСA

Паркирах пикапа си за последен път на алеята на мястото, където живеех. На цимента пред мен бяха наредени кашони. Баща ми беше изпратил текстово съобщение, че е събрал нещата ми в кашони и ме чака да дойда да ги взема, преди да си тръгна. Неш спря със стария фермерски пикапа, който бях купил от баща му с парите, които бях изкарал, работейки това лято. Беше отказал да вземе пари за това, че ме остави да остана в къщата им, но каза, че ще ми продаде пикапа за две хиляди.
Взех ключа за пикапа, който принадлежеше на баща ми, и го оставих на седалката. Неш се приближи до мен и мълчаливо започнахме да товарим кашоните на живота ми на задната седалка на пикапа на баща му. Отне ни около пет минути, като и двамата работихме. Когато приключихме, се обърнах и погледнах къщата зад гърба си.
Спомените за мама бяха там. Някои добри, други много лоши. Татко не беше тук и си помислих, че е тръгнал, за да ме избегне. Това ме устройваше. Не исках и да го виждам.
– Тя не беше щастлива. Той превърна живота ѝ в ад – казах на себе си… на Неш… не бях сигурен.
Неш сложи ръка на рамото ми и ме стисна силно.
– Сега е в мир – каза той.
– Да. Тя най-накрая се измъкна от него – съгласих се аз. – Хайде да вървим. – Обърнах се и отидох да се кача на шофьорската седалка на пикапа си. Неш се качи на пътническата седалка.
– Това нещо мирише на застояла бира и пури. Ще бъде истински магнит за дамите в „Ол Мис“ – каза Неш и се усмихна.
– Да, затова го купих.
Тогава той се засмя.
Той щеше да ми липсва. Никога не бяхме прекарвали толкова много време заедно, колкото това лято. Беше ми помогнал да се справя с някои трудни неща и аз му дължах това.
– Благодаря за това лято – казах аз.
– Да, ама ти беше болка в задника. Просто се радвам, че си тръгваш – отвърна той.
Засмях се и се върнах в къщата му, за да го оставя.
– Ще отидеш ли да видиш Езмита, преди да си тръгнеш? – Попита ме той.
Цяла сутрин се двоумях дали да го направя. Снощи бях пиян, но си спомнях, че ѝ казах, че я обичам, а после просто си тръгнах. Много добре.
– Мисля, че да. Вероятно – казах аз.
– Ще го направиш. Освен това Макнеър каза, че си ѝ казал, че я обичаш. Не можеш просто да го оставиш така.
– Бях пиян.
– Пиянството изважда на показ честността на хората.
– Замълчи – казах аз, без да искам да продължавам да говоря за това повече.
– Добре.
Влязох в алеята му и паркирах. Той отвори вратата на пикапа и ме погледна.
– Шегите настрана, винаги си добре дошъл тук. Когато имаш нужда да се прибереш у дома, вратата е отворена.
Кимнах.
– Благодаря, човече.
– А сега ще си тръгна, преди да сме се заяли и да сме се изпокарали. Иди да им дадеш акъл – каза той, после слезе от пикапа и затвори вратата.
Той ми помаха и аз му отвърнах, преди да се измъкне от алеята и да се насоча към „Бърза спирка“.
Опитах се да платя на помпата, но госпожа Рамос излезе навън и размаха ръце.
– Казах безплатен бензин! – Извика тя към мен.
– Да, госпожо. Благодаря ви – отвърнах аз.
Тя кимна и се върна вътре. Потърсих Езмита по прозорците и я открих на касата, гледайки директно към мен. Тя вдигна ръка в знак на махване. Махнах ѝ да излезе навън. Неш беше прав. Щях да видя Езмита, преди да си тръгна.
Приключих точно когато тя излизаше през вратата.
– Здравей – каза тя. – Тръгваш ли си?- После погледна към пикапа зад мен. – Не те разпознах в този пикапа.
– Да – казах аз. – Купих го от бащата на Неш. Оставих пикапа, който е собственост на баща ми, при него. Не искам да имаме никаква връзка.
Тя кимна в знак на разбиране.
– Можеш ли да говориш? Искам да кажа, можеш ли да си починеш? – Попитах, като се чувствах неловко и мразех това.
Тя погледна назад към магазина и видях една от сестрите ѝ вътре.
– Да, Роза наблюдава нещата.
– Искаш ли да влезем? – Попитах.
Тя кимна и заобиколи, за да се качи в пикапа.
Качих се и видях как тя се почесва по носа.
– Съжалявам. Мирише лошо.
Тя кимна в знак на съгласие.
Преместих пикапа на място за паркиране и след това отново изключих двигателя. Не бях сигурен какво трябва да кажа и как да го кажа. Седяхме там в мълчание за момент. Почти си мислех, че тя ще каже нещо, но не го направи.
– Съжалявам за снощи – казах аз. – Това, което видя, беше, че съм пил твърде много.
– Това беше последната ти вечер с приятелите ти. Вероятно си имал нужда да пиеш – отговори тя.
– Езмита – започнах аз и направих пауза.
– Аса, това не трябва да е трудно. Казваме си довиждане и ти си тръгваш. Не искам да се чувствам неловко и странно.
– Но е трудно. Не защото ти казах, че те обичам, докато бях пиян, а защото си тръгвам, а не искам да оставям… теб.
– Недей. Не казвай такива неща. Ти ми каза, че не искаш да ме нараняваш. Е, когато казваш такива неща, това ме наранява. Така че, моля те, просто кажи довиждане и си тръгни.
– Съжалявам. Не се опитвам да те нараня. Аз просто… имам нужда от теб. Бях пиян и не трябваше да ти казвам това, докато бях пиян, но това не го прави по-малко вярно. Обичам те и не искам да те загубя.
Тя седеше и ме гледаше мълчаливо. Чаках да ми отвърне или може би да се усмихне. Не исках да е наранена заради мен. Исках да ѝ донеса щастие така, както тя донесе щастие на мен.
– Това може и да е вярно, но не променя нищо. Ти се отдалечаваш. Аз също ще се преместя през следващия семестър. Животът ни върви по два различни пътя и ни предстои да преживеем много. Това лято… времето, което прекарах с теб, беше специално, но то беше тук, в Лоутън.
– Ела в Мисисипи – изричам аз. – Ела да бъдеш с мен.
Тя ме дари с тъжна усмивка. Не ми хареса как се чувствах.
– Не. Няма да те последвам. Футболът в „Ол Мис“ е твоят път. Аз не искам да отида в Мисисипи. Искам да намеря своя път и това, което искам да правя в живота. Не мога да бъда това момиче. Не мога да позволя на твоята мечта да определя моята.
Разбрах какво казва и въпреки че исках тя да има своя собствена мечта, която да преследва, исках да бъде с мен.
– Не можеш ли да намериш мечтата си в „Ол Мис“? – Попитах.
– Аса, някога щях да я намеря. Тогава сгрешях. Аз съм на осемнайсет години. Не мога да се влюбя и да започна да променям плановете си заради това. Беше прав за това, че не можеш да правиш ексклузивни връзки. Не искаш да ги правиш, така че не можеш да ги правиш.
– Не! Промених мнението си за това. Искам една връзка. С теб. – Нима тя не разбираше това? – Обичам те. – Тя посегна към дръжката на вратата.
– Обичам те, но обичам и себе си и трябва да те пусна. Заради мен. – Тя отвори вратата и ме погледна. – Иди да играеш футбол и започни нов живот. Такъв, който ще те направи щастлив. Такъв, в който болката, която си изпитал тук, ще изчезне.
Гледах я как излиза от пикапа. Чувствах се така, сякаш вземаше сърцето ми със себе си. Исках да я помоля, но я чух и разбрах. Не ставаше дума за мен. Би било егоистично да я моля. Когато тя ме погледна, гърдите ми се свиха.
– Довиждане, Аса Грифит.
Щях да се отдалеча от нея, но не можех да и кажа довиждане. Това беше твърде окончателно.
– Ти винаги ще бъдеш единствената – казах вместо това.
Тя затвори вратата и се отдръпна.
След това потеглих от Лоутън, Алабама.

Назад към част 41

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!