Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 11

„Имаме тренировка след пет минути“

ГЛАВА 10

БРЕЙДИ

Докато посягах към протеиновия си шейк, нещо привлече вниманието ми и аз забавих движението на пикапа. Това бяха Райли и Брайъни, които тичаха по улицата. Обърнах се обратно на знака „Стоп“. Това не приличаше на сутрешна тренировка, а знаех, че Райли остава при баба си сутрин. Особено толкова рано. Все още не беше дори седем.
Спрях до тях и свалих прозореца.
– Всичко наред ли е? – Попитах.
Райли обърна глава към мен, а в очите ѝ имаше трескав поглед.
– Не, баба ми е изчезнала.
По дяволите.
– Влизай – казах ѝ. – Ще ти помогна да търсиш.
Тя поклати глава.
– Това не е безопасно за Брайъни. Тя наистина трябва да е в столче за кола.
Добра забележка. Днес не валеше и заплахата от мълнии не надделяваше над нуждата от безопасност в колата. Затова спрях напред в бензиностанцията и паркирах пикапа. След това се затичах, за да я настигна.
– Какво правиш? – Попита тя, като звучеше разстроена.
– Идвам да ти помогна да търсиш. Къде вече си търсила и къде трябва да отида да проверя?
Тогава тя спря да тича и пое няколко пъти дълбоко въздух.
– Защо правиш това?
– Защото баба ти има болестта на Алцхаймер и е изчезнала. Имаш нужда от помощ, за да я намериш. – Бих си помислил, че отговорът е очевиден.
– Някой би могъл да те види с мен. Това е онова време на деня, когато всички тръгват на училище.
– Къде да търся, Райли? – Повторих, раздразнен от коментара ѝ. Разбирах защо си мисли това, но ми беше болно да я чуя да го казва. Не исках да бъда това момче. Този, на когото му пука какво мислят останалите.
– Добре. Отивам в парка, защото Брайъни смята, че може да е там. Можеш ли да отидеш до магазина за хранителни стоки?
– Тръгвам. Ще се срещнем в парка – казах ѝ и тръгнах да бягам в посока към магазина за хранителни стоки. Чудех се дали вече се е обадила на родителите си. Ако не откриехме баба ѝ в следващите петнайсет минути, щях да попитам.
Управителят, господин Харт, ме видя да тичам вътре и се усмихна.
– Имате ли нужда от нещо толкова рано? – Попита той.
Поклатих глава.
– Не, господине… майката на Лайла Йънг е изчезнала. Виждали ли сте я тук тази сутрин?
Очите на господин Харт се разшириха.
– Амелия? Добри Боже, тя има Алцхаймер – беше отговорът му.
– Да, има. Видяхте ли я?
Той поклати глава.
– Не, но ще се обадя по телефона и ще си държа очите отворени.
– Благодаря – отвърнах аз, след което побързах да изляза през вратата и да се насоча към парка. Може би момиченцето беше познало правилно. Силно се надявах да е така.
– Брейди! Човече, какво правиш? Имаме тренировка след пет минути – обади се Уест от пикапа си.
– Помагам на Райли да намери баба си. Тя е изчезнала. Кажи на треньора, че съжалявам, и ще бъда там веднага щом я намерим.
Уест се намръщи.
– Райли Йънг? – Попита той, сякаш току-що бях казал нещо безумно.
– Да – отговорих аз и продължих да тичам. Нямах време да се защитавам. Той можеше да бъде осъдителен, ако искаше. Това беше нещо, с което щеше да се наложи да се справя, ако Райли някога реши да ми позволи да и бъда приятел.
– Баба ѝ не е ли болна от Алцхаймер? – Извика той след мен.
– Да, болна е.
Не погледнах назад, докато отговарях.
Едва когато стигнах до парка, за да видя как Райли тича обратно от него, докато бута количката, чух стъпки зад мен.
Обърнах се, за да видя Уест. Какво, по дяволите?
– Какво правиш? – Попитах объркано.
– Помагам. Къде не сте търсили? – Попита той.
Това беше развой на събитията, който не очаквах.
– Проверих само в парка и в магазина за хранителни стоки.
Райли изглеждаше още по-ужасена, отколкото когато я видях за първи път.
– Няма я – каза тя, като погледът ѝ се стрелна към Уест, а после отново към мен.
– Господин Харт също се оглежда за нея. За нула време целият град ще разбере, че е изчезнала. Каза ли на майка си?
Тя поклати глава.
– Не. Оставих телефона си в къщата, защото много бързах.
Измъкнах телефона от джоба си и ѝ го подадох.
– По-добре се обади.
Тя взе телефона, а аз се обърнах обратно към Уест.
– Отиди да провериш в пощата и попитай в аптеката – казах му.
Той кимна и се обърна да тича към главната улица.
– Защо е тук? – Попита тя, като се намръщи.
– Спря, за да помогне.
Тя изглеждаше също толкова изненадана, колкото и аз. Имах чувството, че трябва да благодари за помощта му на Маги. Уест преди Маги нямаше да спре. Щеше да ми каже, че съм идиот, и да отиде да тренира.
– Мамо, това съм аз. Използвам телефона на Брейди. Не, той не е в къщата. Не, и аз не съм. Това е проблемът. Не. Просто слушай. Тя е изчезнала, мамо. Събудих се преди седем и входната врата беше отворена. – Сълзи напълниха очите ѝ. – И ние я търсим.
Тя подсмръкна и избърса сълзите, които започнаха да се стичат по лицето ѝ.
– Да, в парка, в магазина, а Уест проверява пощата и аптеката.
Тя направи пауза и погледът ѝ отново се вдигна, за да срещне моя. В него имаше надежда.
– Не се бях сетила за това. Ще отидем там сега. Добре, аз ще отида.
Тя закачи слушалката и ми подаде телефона.
– Църквата. Тя изчезна веднъж, веднага след като се върнахме тук. Тогава разбрахме, че тя никога не може да бъде оставена сама. Отиде в църквата, а после забрави къде е и защо е там.
Тя започна да бута количката и да тича отново.
– Ти бягай, а аз ще бутам количката. Ние ще те последваме – казах и, знаейки, че трябва да стигне до църквата.
– Благодаря ти – каза тя, като се наведе да целуне Брайъни по главата и ѝ каза да бъде добра и че ще бъде точно пред нас.
Тя тръгна спринтирайки към малката баптистка църква в града. Тя беше една от трите църкви. Поне знаеха коя църква да проверят. Последвах я бързо, надявайки се, че ще намерим баба ѝ и тя ще е добре.

Назад към част 10                                                                Напред към част 12

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!