Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 12

„Помниш коя съм, нали?“

ГЛАВА 11

РАЙЛИ

Бялата ѝ коса беше първото нещо, което видях, докато тичах нагоре по стъпалата на църквата. Тя беше излязла на гробището вляво от сградата. Обърнах се и се върнах обратно по стъпалата и излязох на мястото, където тя се разхождаше. Облекчението, че я виждам, накара очите ми да се напълнят с още сълзи. Сърцето ми все още биеше учестено и се съмнявах, че то ще се забави бързо.
– Бабо – извиках аз, без да искам да я плаша.
Тя спря и ме погледна, а очите ѝ бяха пълни с объркването, което толкова често виждах там. Не отговори, а продължи да ме гледа.
– Бабо, какво правиш? – Попитах, като внимавах да не ѝ се скарам, че е излязла от къщи, защото лекарите казваха, че следващия път няма да разбере кога е направила нещо погрешно или няма да го запомни.
– Мисля, че… – започна тя, после се отдръпна и остави погледа си да сканира гробовете наоколо, сякаш не беше сигурна какво мисли.
– Изгуби ли се? – Попитах, опитвайки се да звуча непринудено, а не неистово.
Тя се обърна към мен и кимна.
– Е, добрата новина е, че съм тук, за да те заведа у дома. Мама ще дойде след минута и ще ни закара. След това ще мога да ти направя закуска. Не искаш ли да хапнеш нещо? Трябва да си гладна.
Тя отново кимна.
Чух Брайъни да вика: „Мамо“ откъм гърба ми и аз изпуснах още една въздишка, за да се опитам да се успокоя, преди да се обърна към нея и Брейди. Дължах му голяма благодарност, че ми помогна. Това не беше очаквано.
– Бебето е тук – каза баба.
– Да, тя също е тук.
– Тя трябва да закуси. Щях да и приготвя овесена каша и ягоди – каза баба.
– Това е добра идея. Но първо трябва да се приберем вкъщи.
Брейди и Брайъни спряха до мен и аз му се усмихнах.
– Благодаря ти за помощта. Тя е добре – казах му, въпреки че това беше някак очевидно.
Той кимна.
– Радвам се. Ще отида да кажа на Уест. Имаш ли нужда да те закарам или нещо друго?
Поклатих глава.
– Мама е на път.
– Добре. Е, ще се видим наоколо – каза той, след което се усмихна на баба ми, преди да ни остави там и да тръгне обратно към града и пикапа си.
– Довиждане – извика след него Брайъни.
Той се спря, после се обърна назад и ѝ се усмихна с усмивка, от която, признавам, беше трудно да не трепна. След това и помаха, преди отново да се отдалечи.
– Защо съм тук? – Попита ме баба.
– Мисля, че сигурно си излязла на сутрешна разходка и не си ми казала. Вече не е нужно да го правиш. Ако искаш да се разхождаш, ще дойда с теб – казах ѝ, знаейки, че това е безсмислено. Тя всеки момент щеше да забрави, че това се е случило.
– Върви в палка. – Добави предложението си Брайъни с пляскане на ръце. Тя не беше доволна, че бяхме отишли в парка, а не бяхме останали.
– По-късно днес. Първо трябва да приготвя закуска. Не си ли гладна?
Това привлече вниманието ѝ. Тя кимна с глава, точно когато мама спря.

* * *

До края на сутринта не изпусках баба от поглед. Отсега нататък мама се съгласи, че ще се увери, че съм будна и съм станала от леглото, преди да излезе от къщи. Когато успях да заведа Брайъни в парка, бях толкова емоционално изтощена, че единственото, което правех, беше да седя и да я гледам как си играе. Обикновено играех с нея, но днес нямах сили да го направя. Трябваше просто да седя и да гледам.
Няколко неща се въртяха в главата ми след сутрешната уплаха. На първо място, Брейди ми помогна така, както го обеща. Бях казала, че нямам нужда от приятел, но днес имах нужда от такъв и той ми се притече на помощ.
На второ място, фактът, че Уест се беше притекъл на помощ. Уест Ашби не беше известен с рицарското си поведение. Не бях сигурна какво му е хрумнало. Знаех, че Брейди има власт във футболния отбор, но от това, което си спомням, Уест Ашби не беше от хората, които се влиаят лесно. Той ме мразеше. Точно както останалата част от гимназията в Лоутън.
И този град.
Брайъни беше харесала Брейди. Това обаче не беше необичайно. Тя харесваше почти всички. И все пак, като я чух да му казва „довиждане“ днес, това ме засегна. Мога ли да бъда приятелка с него? Дали той наистина искаше това? Исках ли го аз?
– Как вървят нещата у дома? Добре ли е баба ти след сутрешните вълнения? – Гласът на Брейди прекъсна мислите ми.
Примигнах няколко пъти, за да изляза от транса, в който бях изпаднала, после обърнах глава назад, за да го погледна.
– Добре е – отвърнах, без да осъзнавам, че Брейди е стигнал до пейката, на която седях.
Той погледна към пързалката, на която играеше Брайъни.
– Мисля, че поне на нея и хареса разходката тази сутрин.
Наистина. Брайъни го беше възприела като едно голямо приключение.
– За нея това беше игра на криеница – съгласих се аз.
Той премести краката си и неловкото мълчание, което настъпи, ме накара отново да се запитам какво прави тук. Дали беше дошъл да ме търси? Беше след училище, но предполагах, че има тренировка.
– И така, идваш ли на мача в петък вечер? – Попита той.
Идиот ли беше?
– Е, не – отвърнах аз. – Помниш коя съм, нали?
Той въздъхна и прибра ръце в джобовете си.
– Минаха две години. Нещата в къщата на Лоутън са се променили.
Бях чувала за тези промени. Поне това, което знаеше останалата част от града. Бях сигурна, че Брейди вероятно знаеше много повече. Малкото, за което бях чула да се говори, беше, че Гънър живееше сам в тази голяма къща. Собственик. Беше я наследил цялата, а баща му беше напуснал града. Не бях сигурна къде е майка му.
– Повярвай ми, две години не означават нищо в този град – казах му аз.
Той не отговори веднага и реших, че знае, че съм права. Така работят малките градове. Винаги е имало злодей, срещу когото всички са били против. Аз бях този човек. Тийнейджърката, която беше родила дете на петнайсет години, мразена, защото просто беше казала истината.
– Може би ако излизаше повече и се опитваше – предложи той.
Аз просто се засмях.
– Какво точно да опитам? – Бях мразена от тези хора. Те все още обръщаха глави, когато минавах покрай тях, и се държаха така, сякаш не ме познават. Имаше и такива, които ме гледаха с отвращение или, още по-лошо, със съжаление. Не исках тяхното самодоволно съжаление.
Той нямаше отговор за това. Накрая кимна с глава.
– Предполагам, че си права. – После махна на Брайъни, която го беше забелязала, преди да каже: – Ще се видим наоколо. – Гледах го как си тръгва и една част от мен искаше предложението му да е възможно. Което беше глупаво, знаех. Отдавна бях решила, че не ме интересува какво мисли този град за мен.
Въпреки това ми липсваше приятел на моята възраст. Брейди ми беше напомнил за това. Приближаването му беше приятно. Но беше трудно да забравя как ме беше зарязал. Това усложняваше нещата. Това, че чаровната му усмивка и пренебрежението към мнението на хората бяха очарователни, не означаваше, че мога да започна да му се доверявам.

Преди две години…

Нощните партита при Айви винаги завършваха по този начин. Кими се обаждаше на момчетата, те идваха, Серена и Кими се измъкваха с тях, а Айви отиваше разплакана при родителите си. Не знаех защо продължавах да идвам на тези неща. Гънър ми се беше изсмял, когато му казах, че ще отида на това тази вечер. Предсказанието му, че няма да остана, може би беше точно.
Айви се върна в стаята си подсмърчайки, а Наоми и Хилари се спогледаха нервно. Никога не бяхме сигурни какво да очакваме от театъра на Айви.
– Мама каза, че всички можете да останете. Тя обаче се обажда на родителите ви. Никога повече няма да ги поканя тук.
Всички седяхме мълчаливо, но знаехме, че това не е истина. Айви искаше да бъде приятелка със Серена. Тя жадуваше за популярността, която идваше с привързаността към Серена. Аз, например, не смятах, че е толкова величествено да си популярен само защото имаш определена репутация сред момчетата. Но Айви очевидно не разбираше това.
– Съжалявам, Айви – каза Хилари и се приближи до нея, за да я прегърне. Тя се държеше така, сякаш кучето ѝ току-що беше умряло. Сериозно? Правехме тези партита около веднъж месечно и всеки път, когато ги правехме, тези двете бягаха с момчета. Защо се държахме така, сякаш това е изненада?
– Те направиха това и последните три пъти, когато имаше партита през тази година. Защо просто не спреш да ги каниш? – Казах, като извъртях очи и се облегнах на спалния чувал, който бях донесла със себе си. Обмислях дали да се прибера вкъщи и да събудя родителите си със звънене на вратата. Ако трябваше да гледам Айви цяла нощ как прави театър, аз предпочитах да си тръгна. След седмица щяхме да влезем в десети клас. Беше време всички да се държат като такива.
– Не бъди злобна, Райли – скастри ме Хилари. – Айви се опитва да приобщи всички.
Това беше толкова смешна лъжа, че едва не се разсмях на глас. Айви със сигурност не заслужаваше наградата „Майка Тереза“. Единствената причина, поради която този път беше поканила Наоми, беше, че тя беше започнала да се среща с Уест Ашби миналата седмица. Айви канеше само хора, които смяташе за важни. Бяхме приятелки с Айви още от предучилищна възраст и знаех, че Айви не кани „всички“.
Обмислях да изтъкна, че единствената причина Хилари да е тук е, че е имала летен романс с Брейди Хигенс, а Айви е хвърлила око на Брейди. Айви държеше враговете си близо. Бедната Хилари обаче не осъзнаваше това, а аз нямаше да съм тази, която ще ѝ го каже.
– Видяхте ли с кого си тръгнаха? Рет Лоутън беше шофьорът. Той е старши! – Каза с ужас Айви. Рет беше по-големият брат на гаджето ми. Серена много го искаше. Всички го знаеха.
– Конър и Джоуел бяха с него – подхвана Наоми.
Айви кимна драматично.
– Какво си мислят те! Тези момчета искат само секс.
– Това е любимото занимание на Серена – каза Хилари с отвращение, въпреки че според слуховете тя беше спала с Конър две седмици преди да започне да се среща с Брейди. Прехапах устните си, за да не се усмихна.
Затворих очи и се зачудих дали наистина ще спим тази нощ, или ще обсъждаме дивите постъпки на Серена и Кими. Леглото ми наистина звучеше добре в момента и ми липсваше. Колкото по-възрастни ставахме, толкова повече усещах, че искам да се отдръпна от тях. Вече не бяхме малки момичета. Онези дни бяха отминали. В живота ни имаше секс, момчета и драма, на която не бях голям фен. И все пак аз останах в центъра на всичко това. Слушайки.

Назад към част 11                                                   Напред към част 13

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!