„Виждам, че и двамата сте толкова очарователни, колкото ви помня“
ГЛАВА 15
РАЙЛИ
Със списък за пазаруване в едната ръка и с ръката на Брайъни в другата, влязох в магазина, за да взема всички неща, от които се нуждаехме. Брайъни искаше да отидем в парка днес, но през по-голямата част от следобеда беше валял дъжд, така че щеше да е кално. Бях ѝ обещала бисквитки с животни, ако бъде добро момиче в магазина.
Това беше компромис, а не подкуп. Или поне обичах да си го казвам.
– Райли Йънг. – Разпознах гласа. Начинът, по който произнасяше фамилията ми, сякаш беше отвратителна на езика ѝ, ме накара да се напрегна. Не бях влизала в контакт със Серена, откакто се бях върнала. Надявах се, че никога няма да го направя. Очевидно късметът ми просто се беше изчерпал.
Държах Брайъни близо до себе си, сякаш можеха да я наранят, което беше глупаво, но все пак го направих. Обърнах се и се изправих не само пред Серена, но и пред Кими. Те изглеждаха като по-възрастни версии на момичетата, които помнех. Все още се опитваха да се надпреварват една с друга.
– Здравей, Серена. Кими – отвърнах с принудителна усмивка.
– Имаш дете. Какво се случи, не си използвала защита? – Каза Кими с подсмърчане.
Можех да приема да ме нападат. Но те нямаше да въвлекат Брайъни в това.
– Виждам, че и двете сте толкова очарователни, колкото си спомням. Ако ме извините, трябва да купя хранителни продукти – отвърнах, като исках да дам добър пример на дъщеря си. Тя беше малка, но все още бях сигурна, че разбира подобни неща. Или поне и правеха впечатление.
Минах покрай тях и качих Брайъни в количката.
– Не забравяй да вземеш няколко презерватива. Не би искала това да се повтори – каза Серена с мил тон.
Имах само толкова много сдържаност.
– Ти си тази, която трябва да си спомни за презервативите. Не би искала да разпространяваш венерическите болести, които имаш от годините на чукане с всеки, който ти пресече пътя.
С това си тръгнах. Може би това не беше най-добрият ми час като майка, но, по дяволите, чувствах се добре. Те можеха да се замислят за това и да ме псуват през следващата седмица.
– Бисквитки? – Попита ме Брайъни и видях загрижената гримаса на лицето ѝ. Тя не беше разбрала какво се е случило, но беше достатъчно умна, за да разбере, че съм разтревожена.
– Да, момиченце, ще ти купим бисквитки – уверих я аз.
Емоциите ми бяха твърде сурови от снощната конфронтация с Брейди. Държах се като пълно хлапе, но не можех да си помогна. Бях му се доверила достатъчно, за да кажа „да“ на предложението му, а после той го оттегли. Разбирах причините му, но все още ме болеше. Това не се подобряваше.
Животът ми тук така или иначе беше за кратко. Скоро щях да се дипломирам, а след това щях да си намеря работа и да спестя, за да си намерим с Брайъни собствено жилище. Нямах време за момчета и приятели. Трябваше да изградя свой живот. Тийнейджърските ми години бяха приключили. Бяха от онази нощ, когато помолих Рет да ме закара до вкъщи. Преди тази нощ бях по-умна. Бях се доверила на Брейди, който някога ми беше добър приятел. Някой, на когото можех да разчитам.
Преди две години…
Гънър отново пиеше. Да бъдем поканени на тези партита на терен по-рано беше крайната ни цел още от началното училище. Благодарение на по-големия брат на Гънър и на факта, че се очакваше Гънър да бъде бъдеща звезда във футболния отбор, ние, заедно с Брейди и Уест, успяхме да отидем това лято.
Отначало Гънър не беше пил с останалите. Брейди никога не пиеше, но Уест беше започнал да опитва бирата. После Гънър. Сега вече беше пълен пиянски празник. Брейди беше единственият, който остана трезвен. Той беше и единственият, с когото всички искаха да говорят. Беше започнал да привлича вниманието на треньора в гимназията преди две години, когато беше едва в осми клас. Точността му с топката го правеше важен тук.
Седнах на една стара тракторна гума близо до огъня, където преди това беше Гънър. Беше ме оставил, за да пийне още и сега се смееше с някакви юноши шумно и досадно. Отначало ми харесваше да идвам на партитата, но сега не бях сигурна, че ми харесва. Прибирането до вкъщи тази вечер щеше да е трудно. Не можех да се обадя на майка ми да дойде да ме вземе, защото Гънър се беше напил. Тя щеше да види това.
Потърсих Рет в тълпата, който обикновено караше мен и Гънър до вкъщи. Той пиеше, но рядко се напиваше напълно. Наблюдавах го и реших доколко безопасно би било да пътувам с него. Неведнъж се бях качвала с майката на Брейди. Проблемът с това беше, че Брейди оставаше до късно, а аз не бях в настроение да оставам до късно.
Серена усилено се опитваше да привлече вниманието на Рет, когато го намерих на другия край на полето до пикапа му. Той изглеждаше по-заинтересован от едно от по-възрастните момичета там. Въпреки че Серена беше тук заради Рет, бях сигурна. Определено нямаше да го помоля да ме заведе у дома тази вечер. Предполагах, че ще трябва да изтърпя, докато Брейди си тръгне. Около него имаше тълпа, но аз все пак се изправих и си проправих път към него. Гънър скоро щеше да изпадне в безсъзнание, а аз имах нужда да ме закарат до вкъщи.
– Здравей, красавице – извика някой с очевидна небрежност в гласа. Погледнах и видях Иван, един от приятелите на Рет, да върви към мен. Червената пластмасова чаша в ръката му държеше нещо повече от бира, обзалагам се. Миналата година Иван беше изхвърлен от отбора заради прекалено силни купони. Той рядко се появяваше в клас и щеше да се провали. Никой обаче не се интересуваше от това. Той продължаваше да виси със същата тълпа и те го обичаха.
Насочих вниманието си обратно към групата на Брейди и се надявах Иван да се спъне в пияните си крака.
– Момчето ти още не може да се справи с бирата си. Оставил те е съвсем сам? Това е срамно. Ела тук и ще можем да поговорим.
Не и в този живот.
– Не, благодаря – отвърнах аз, като все още не го поглеждах.
Той се засмя, сякаш това беше забавно. Преди да успее да измисли нещо друго, което да каже, бях достатъчно близо до Брейди, за да ме види как се насочвам към него. Той спря да говори и пристъпи към мен.
– Добре ли си? – Попита той, правейки бърза проверка за Гънър, както предположих.
– Да. Просто имам нужда да ме закараш. Майка ти идва ли? – Попитах.
Той кимна, но на лицето му имаше бръчка.
– Гънър пак ли се напи?
– Да.
Той поклати глава.
– Трябва да го оправя. Ще се обадя на мама. Ще тръгнем след малко.
– Благодаря. Оценявам го.
Назад към част 15 Напред към част 17