„Имате нужда от дрънкане“
ГЛАВА 16
БРЕЙДИ
Айви беше украсила шкафчето ми и беше оставила вътре брауни с глазура. Тя все още се държеше така, сякаш бяхме двойка в дните на играта. Не исках да кажа нещо, което да нарани чувствата ѝ, но тя трябваше да спре с това. През останалата част от седмицата не си говорихме. Браунитата на майка ѝ бяха добри и всичко останало, но нямаше да ни поправят. Никога не сме били заедно по начало.
Изядох две браунита и изпих голяма чаша мляко, преди да се кача горе, за да си взема чантата. Мама щеше да ми изпере униформата и да ми събере нещата, за да ги взема в автобуса. Тази вечер беше важна. Жизнено важна. Ако не спечелехме този мач, бяхме аут.
Изучаването на записите от мачовете и допълнителните тренировки ме бяха накарали да се чувствам готов. Мислех, че и отборът е подготвен. Не те бяха това, което ми тежеше в главата. Вместо това бях аз. Центърът на отбора. Куотърбекът. Който се нуждаеше от коригиране на главата си. Не можех да се отърся от посещението на Райли от онази вечер. Притесняваше ме, че тя е била наранена. Че аз съм този, който я е наранил.
Това не беше нещо ново. Аз бях доброто момче. Не защото ми беше лепнат този етикет, а защото просто бях такъв. Понякога сериозно мразех това.
Това с Райли обаче беше различно. Притеснявах се за нея повече, отколкото някога съм се притеснявал за Айви и нейните чувства. С Айви бяхме заедно от почти две години, но никога не съм изпитвал толкова силни чувства към нея, колкото към Райли. Единствената причина, за която се сетих, беше малкото момиченце. На Райли ѝ беше поднесена тежка задача и тя се възползва по най-добрия начин от нея. Уважавах това.
Чантата ми стоеше на леглото, както се очакваше, опакована за мен. Мама още не се беше прибрала от работа, но щеше да бъде на мача заедно с баща ми. Те щяха да доведат Маги и щеше да бъде нормалната петъчна вечер. С изключение на това, че днес главата ми не беше само върху играта, както винаги.
Разочарован, взех чантата си и се върнах долу. Трябваше да се справя с това сега. След един час трябваше да бъдем на игрището, за да натоварим автобуса. Преди да отида там, щях да се видя с Райли. Ако не поговоря с нея и не успокоя съзнанието си, не бях сигурен, че ще успея да се справя с тази вечер. Пантерите също бяха непобедени. Имахме работа в ръцете си и трябваше да съм на 100 процента.
– Вече тръгваш? – Попита ме Маги, когато минах покрай вратата на спалнята ѝ.
Направих пауза и погледнах в стаята. Тя седеше на леглото си с кръстосани крака и разтворена книга в скута си. Момичето четеше повече от всеки, когото познавах.
– Да – отговорих аз.
– Уест се прибра вкъщи, за да подремне, преди всички да се срещнат, за да тръгнат.
– Трябва да отида да свърша нещо – казах аз, без да и давам повече подробности.
– Е, успех тази вечер.
– Благодаря. Имам нужда от него.
Тя наклони главата си на една страна и тъмнокафявата ѝ коса падна върху едното рамо.
– Никога преди не съм те чувала да казваш това.
Защото никога преди не съм го чувствал. Винаги съм бил съсредоточен и уверен в себе си. Не и сега.
– Имам много неща в главата си, това е всичко.
– Райли Йънг – отвърна Маги. Това не беше въпрос. Беше констатация.
– Не знам какво имаш предвид – казах аз и започнах да си тръгвам.
– Откакто тя хвърли камъка по прозореца онази вечер, не се занимаваш с нищо. Взел си грешно решение и то те преследва.
Това не беше нещо, което исках да обсъждам. Просто трябваше да го поправя.
– Не си казала нищо на Уест, нали?
Тя поклати глава.
– Не е моя тайна да я разказвам.
Това наистина ми харесваше в братовчедка ми. Тя не беше клюкарка. В повечето случаи държеше на себе си. Нямаше драма или момичешки неща, с които да се бори. Много приличаше на Райли, предполагам.
– Работя върху това кое е правилното нещо. Не само за мен, но и за всички замесени. – Нямаше смисъл, но това беше всичко, което бях готов да кажа.
– Аз не я познавам. Но я харесвам.
– Защо? – Попитах любопитно.
– Никое момиче не те е разтърсвало така. Дори Уила. Със сигурност не и Айви. Ти имаш нужда от разтърсване.
Не, трябваше да бъда уравновесен и готов да спечеля тази игра.
– Не съм съгласен.
Маги взе обратно книгата си, сякаш беше приключила с този разговор. Което беше нещо, което ми харесваше в нея. Тя не продължаваше да се занимава с тема, която аз бях приключил да обсъждам.
– Открила съм, че нещата, които ни стряскат най-много, са тези, за които си струва да се жертваме. – Тя каза това, без да ме погледне.
Проклятие. Това ми подейства на душата.
– Направи ли жертви за Уест? – Попитах, като вече знаех отговора.
Този път тя вдигна поглед от книгата си.
– Говорих, Брейди. Смело се изправих пред звука на собствения си глас.
Причината, поради която това беше жертва, не се нуждаеше от обяснение. Разбрах. С кимване на глава я оставих там с книгата ѝ. Тя отново бе придобила живот, когато бе проговорила на Уест. Голяма част от нея, която беше липсвала, се беше изпълнила с нови причини да бъде щастлива.
Не ми се струваше, че ми липсва нещо. Имах страхотни родители, добри приятели и догодина щях да играя футбол в колеж от Американската асоциация по американски футбол. Животът ми не можеше да стане много по-добър. Преди да кача Райли и Брайъни в пикапа си онзи ден, не се съмнявах в нищо от това. Знаех, че съм солиден. Бях готов за бъдещето си.
Сега се чудех дали просто не живея лесен живот. Без да се изправям пред предизвикателства и без да оставям следа за някого. Маги беше опората на Уест през ада, който не исках да си представя. Дори и толкова съкрушена, колкото беше, тя беше застанала до него и се беше превърнала в негов център. Беше направила нещо с живота си, което означаваше нещо повече от просто нейното щастие. Беше намерила щастието да помогне на някой друг.
Щастлив ли бях? Този живот, който имах… Направи ли ме щастлива? Дали това да играя футбол и да бъда звездата в гимназията в Лоутън наистина ме правеше щастлив?
Не, не беше. Не бях пълноценен.
Бях празен. Безсмислен. Бях съд за печелене на мачове в моята гимназия. Момичетата ме харесваха и можех да си избирам, ако исках. Пикапът ми не беше нов, но беше хубав и ми беше подарен, без да се налага да работя за него. Нямаше нищо, което да си струва да се спомене, че съм направил за някого.
Хвърлих чантата си на пътническата седалка на пикапа и реших, че с това е свършено. Вече не се съсредоточавах върху Брейди Хигенс. Някой се нуждаеше от мен. Имаше нужда от приятелство и беше дошла при мен. Майната му на това, че приятелите ми ще се ядосат. Всички те трябваше да се събудят и да осъзнаят, че това беше преди две години и всички бяхме сгрешили. Аз се притеснявах за спечелването на шампионата, а до мен се беше доближила самотна майка, която някога бях считал за приятелка. Нямаше да го игнорирам. Не и заради една проклета игра.
Назад към част 16 Напред към част 18