„Имаш шампионат, който трябва да спечелиш“
ГЛАВА 17
РАЙЛИ
Имаше изрисувани прозорци на коли, сини знамена с лъвове на тях и, разбира се, големи табели във всеки двор, освен в нашия, с ЛЪВОВЕ №1. Моята къща не се притесняваше от играта. Ние бяхме единствените в града без някоя табела с лъвове в двора си и на следващото градско събрание можеха евентуално да гласуват да ни изгонят от града… отново… защото сме се провалили във футболната мания.
Усмихвайки се на тази мисъл, поклатих глава. Това нямаше да се случи, разбира се, но по начина, по който всички се готвеха на футболни мачове, човек би си помислил, че това са президентски избори. Брайъни посочи друга кола, която мина покрай нас, тръгвайки от града за мача. Изрисуваните прозорци и развяващите се знамена бяха очарователни за нея. Поне бяха полезни за нещо.
Следващият автомобил, който премина, не беше боядисан. Това беше пикапа на Брейди Хигенс. Гърдите ми се свиха при тази гледка и започнах да вървя по-бързо. Прибирането вкъщи нямаше да накара напомнянето за онази нощ да изчезне, но можех поне да се заема с това да направя закуска на Брайъни и да почистя гардероба си или нещо подобно. Всичко, за да не си спомням за глупачката, която бях направила от себе си.
Брайъни ръкопляскаше и махаше на следващата кола, която минаваше покрай нея. На капака имаше чучело на лъвска глава. Не знам как бяха направили така, че да остане. Но това със сигурност правеше Брайъни щастлива. Сигурно щеше да се наслади на игрите. Всичките фенове, които ликуваха, и момчетата, които тичаха по терена. Аз обаче никога няма да мога да я заведа. Това беше част от живота ми, която беше приключила.
Завих в алеята на баба ми точно когато пикапа на Брейди спря до мен. Брайъни му махаше, сякаш беше най-добрият ѝ приятел. Тази седмица вече веднъж бях проявила грубост пред дъщеря си. Нямаше да го направя отново.
– Нямаш ли мач, на който да отидеш? – Попитах го. Прозорецът му беше свален и изглеждаше така, сякаш се канеше да ми говори.
– Имам около четиридесет и пет минути. Можеш ли да говориш?
Отговорът ми трябваше да бъде: „Не. Не мога. Довиждане.“
Но Брейди имаше мач и по някаква причина беше тук. За него това трябваше да е важно. Погледнах и видях, че колата на баща ми също е вкъщи. В петък той често си тръгваше рано от работа. Заради мача вероятно целият град беше излязъл по-рано от работа. Да оставя Брайъни вътре при родителите ми не би трябвало да е проблем.
– Дай ми минута да я заведа вътре – отговорих аз.
Бутнах количката до предната веранда и се наведох пред нея, за да разкопчая предпазните колани.
– Мама ще поговори с нашия приятел Брейди, добре? След няколко минути ще вляза вътре, за да ти приготвя закуска.
Тя кимна, сякаш всичко това имаше смисъл. Често се чудех дали е така, дали тя разбира нещата, на които отговаря.
Отворих вратата и видях татко на дивана с чаша кафе и вестник.
– Здравей, татко – поздравих го аз. – Брейди Хигенс е тук и иска да поговори с мен за минута. Можеш ли да държиш под око Брайъни заради мен? Няма да се бавя дълго.
Баща ми се намръщи.
– Брейди? Това момче няма ли да има мач, на който трябва да бъде?
Точно такива са чувствата ми. Кимнах.
– Да, така че това ще е бързо.
– Разбира се, аз ще я гледам. Предай му, че му пожелавам късмет. Ще се радвам за тях.
Не отговорих. Не бях сигурна какво да кажа. Родителите ми бяха твърде ентусиазирани по отношение на Брейди. Страхувах се, че ще се разочароват. Пуснах Брайъни, за да може да изтича при баща ми, и затворих вратата след себе си. Баща ми не беше от любопитните, но каквото и да ставаше, не исках никой да ни подслушва.
Брейди беше излязъл от пикапа си и се беше облегнал на страната на пътника, чакайки ме. Върнах се при него. Ако щеше да се извинява отново, можеше просто да изгубя самообладание. Не исках извиненията му. Исках да се преструвам, че никога не съм ходила там.
– Не разполагам с много време – казах му, сякаш той щеше да ме задържи. И двамата знаехме, че той има мач, който трябва да отиде да спечели. – И ако това е поредното извинение, моля те, недей. Просто го остави да си отиде.
Той премести краката си и изглеждаше почти нервен.
– Искам да бъдем приятели. Първоначалното ми предложение – или молба – остава в сила.
Какво?
– Защо?
Той въздъхна и прокара ръце през разхвърляната си тъмна коса.
– Защото искам да бъда приятел с теб. Вярвам ти. Чувствам се гадно заради начина, по който се отнесох с теб, когато се върна в града за първи път, и заради факта, че те предадох преди две години. Бях млад. Това е единственото извинение, което имам. Но сега знам по-добре. Екипът ми няма право да ми казва с кого да избера да бъда приятел.
Той звучеше толкова решително, че се зачудих дали не се опитва да убеди себе си във всичко това. И защо изпитваше нужда да дойде да ме види преди мача си, след като това можеше да почака.
– Имаш шампионат, който трябва да спечелиш – напомних му аз. Той беше доста твърдо решен на това през онази вечер.
– Да, имам. Но това не трябва да ме спира да правя това, което е правилно.
Така че аз бях това, което беше правилно. Това ме накара да се почувствам като благотворителен случай. Детето на масата за обяд, което няма приятели. Нещо, което беше научил в неделното училище като дете. Бъди добър към тези, които се нуждаят от помощ. Е, аз не бях в нужда. Бях в пълна кондиция.
– Нямам нужда от твоето приятелство за вина. Аз съм по-добра от него. Но все пак благодаря – казах, след което се обърнах, за да се върна вътре. Що се отнася до мен, този разговор беше приключил.
– Чакай. Недей. Това не е вина – извика той, но аз знаех истината, дори и той да не я знаеше. – Истината е, че не мога да спра да мисля за теб.
Спрях. Е, това определено беше обрат, който не бях очаквала.
– Извинявай? – Попитах го, като го погледнах назад.
Той пъхна ръце в джобовете на дънките си.
– Мисля, че имам нужда от теб. Приятелство, което не се основава на представянето ми на терена или на това да попадна на най-доброто парти. Истинско приятелство. Което да означава нещо.
Сега вече щеше да е по-трудно да спориш или да си тръгнеш. Бях уязвима в дома му предишната вечер, а сега той правеше същото с мен. Просто му беше нужно време, за да го обмисли.
– Защо сега? Защо не, когато сезонът свърши?
Мога честно да кажа, че сега се притеснявах за другите момчета и за този глупав футболен мач. Не защото исках те да спечелят, а защото исках Брейди да спечели. Исках той да получи бъдещето, за което бе работил толкова упорито. Защо исках всичко това? Боже, започвах да изпитвам чувства към него. Цялата тази глупост около нас, а аз започвах да се интересувам от щастието на Брейди Хигенс.
– Футболът не може да взема всичките ми решения в живота вместо мен. Ако му позволя, тогава не се боря за мечтата си, а позволявам на мечтата си да ме владее. Аз трябва да я притежавам.
Стоях там в мълчание и оставих думите му наистина да потънат в съзнанието ми. Той имаше предвид това. Уважавах го за това. Но все пак исках да го защитя.
– Тогава позволи на новия си приятел да вземе решение вместо теб. Изчакай. Дай време на този сезон да се развие. След това можем да опитаме с приятелството.
Той поклати глава.
– Не искам да чакам. Не мога.
Решителността му беше… сладка. Възхитителна, но сладка.
– Тогава нека бъдем тайни приятели още няколко седмици – предложих аз.
Той се намръщи и изглеждаше така, сякаш щеше да спори отново.
– Просто помисли за това. Отиди да спечелиш днешния мач и остави плюсовете и минусите да се разиграят в главата ти този уикенд. Ако все още си твърдо решен да взривиш града, ще отидем в „Ден“ и ще ядем бургери в понеделник вечер. Но ако виждаш разум като мен, ще караш два града по-нататък и ще се срещнем на пица.
По лицето му бавно се разля усмивка.
– Тогава може ли да ми дадеш номера си?
Сякаш някоя жена можеше да откаже това.
Назад към част 17 Напред към част 19