Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 21

„Забавна игра снощи, а?“

ГЛАВА 20

БРЕЙДИ

В събота след игра трябва да си поспя. Снощи обаче сънят не дойде лесно и миризмата на бекон ме събуди по-рано, отколкото ми се искаше. Посегнах към телефона си и проверих дали Райли е отговорил на последния ми текст. Тя не бе отговорила.
Облякох анцуг и слязох долу в кухнята за закуска. Майка ми подреждаше купчина палачинки с розово-бялата си престилка, вързана около кръста. Бях ѝ я купил преди пет години за Деня на майката с парите, които бях спечелил от косене на трева. Тя я носеше през цялото време.
– Добро утро – казах аз, докато отивах до хладилника, за да взема млякото.
– Станал си рано. Очаквах, че ще спиш до обяд – подиграваше се тя.
Не бях спал до обяд, ами… никога. Тя знаеше много-добре това.
– Усетих миризмата на бекон – казах и. – Човек не може да спи, когато има бекон.
Тя се засмя.
Мама винаги е била такава. Тази, която ни приготвяше обяда и ни готвеше закуската. Майката, която правеше сладкиши и ми позволяваше да посрещна в стаята всички момчета. Тя вярваше в мен и се гордееше с мен. В замяна исках да продължа да я карам да се гордее с мен. Бях получил майка, каквато повечето момчета не бяха имали късмета да имат. Поне не и в моята група приятели. В този смисъл имах късмет. Не много майки бяха толкова съвършени като моята. Например майката на Гънър. Дори не бях сигурен, че тя заслужава тази титла. Тя не беше направила много за него в живота.
– Боли ли те от снощи? – Попита ме мама, докато слагаше на масата чиния с палачинки и бекон.
Имах няколко чувствителни места, но нищо, което си струваше да се спомене. Те бяха от някои рингове през първото полувреме, които заслужавах. Главата ми не беше там, където трябваше да бъде.
– Добре съм – уверих я аз.
Тя ми се усмихна, след което се върна към палачинките.
– Видях ударите, които получи през втората четвърт. Със сигурност ще имаш няколко лоши места.
Повдигнах рамене и посегнах към сиропа, за да намажа палачинките си с него.
– Татко още ли е в леглото? – Попитах, за да сменя темата.
– Не, познаваш баща си. Станал е рано и е тръгнал към офиса. Каза, че трябва да навакса с нещата и че ще се видим на вечеря. Сигурна съм, че дотогава ще е готов да говорим за футбол.
Баща ми винаги трябваше да прави нещо. Той работеше много и бездействието дори не беше в речника му. Беше забавен като него.
Започнах да се шегувам с него, когато екранът на телефона ми светна. Хванах го и видях името на Райли. Погледнах назад, за да се уверя, че мама не гледа към мен, преди да отворя текста. Не че тя нямаше да одобри това. Знаех, че харесва Райли. Мама беше най-малко осъдителният човек, когото познавах. Но все още не исках родителите ми да знаят. Не и за приятелството ми с Райли. Все още държах на това. Само за мен.

„Разбира се, ако имаш нужда някой да те закара до Бирмингам днес, ще го направя. Мама каза, че може да гледа Брайъни. Защо отиваме?“

Току-що бях подхвърлила това. Единственото, за което се сетих, беше двучасовото пътуване до Бирмингам. Беше достатъчно далеч от Лоутън, за да можем спокойно да се забавляваме, без да се сблъскаме с някой познат. Не се бях сетил за причина, поради която трябваше да отида. Просто бях казала, че трябва. Сега ми трябваше нещо. Някакво извинение, за да не разбере, че просто отивам там, за да можем да се забавляваме. Сами.
И защо го правех?
Тя се нуждаеше от приятел и аз исках да и бъда приятел, но имаше нещо повече от това. Снощи, когато бях разсеян, исках да повярвам, че е защото се притеснявах за нея или нещо толкова невинно. Но истината беше, че я харесвах.
Харесвах Райли Йънг. Тя беше интересна. Беше силна, беше добър човек и аз я уважавах за всичко това. Исках да бъда около нея. Далеч от същата група хора, около които винаги бях. Може би затова бях харесал Уила. Тя беше различна. Не беше същата тълпа, която прави същите неща.
Харесвах я, въпреки че това, че бях неин приятел, щеше да предизвика вълнение в крайна сметка. Конфронтацията с Гънър беше тази, от която се страхувах най-много. Но честно казано, беше време той да се изправи пред факта, че брат му е излъгал. След всичко, през което бяха преминали напоследък, не мислех, че сега щеше да му е много трудно да повярва на историята на Райли. Вече не бяхме деца, които позволяват на другите да ни казват какво да мислим.
Накрая отговорих.

„В спестовната ми сметка все още имам малко пари за рождения ден и исках чифт ботуши, които тук са разпродадени. В Бирмингам има по-добри възможности.“

Съмнявах се, че това звучи правдоподобно, тъй като Нешвил беше само на час път. Но все пак се съгласих с него.
– В тази къща ухае прекрасно – каза Маги и влезе в кухнята. Косата ѝ все още беше разрошена от съня, а тя носеше панталони от пижама и една от ризите на Уест. Той се беше погрижил да има няколко от тях. Това беше неговият начин да бъде с нея през цялото време. Преди се подигравах на това, но сега си мислех, че има смисъл. Не че щях да му го кажа. Харесваше ми идеята Райли да носи моята риза. Което означаваше също, че чувствата ми към нея се променят в нещо повече от приятелство.
– Седни и аз ще ти донеса чиния – каза ѝ мама.
Маги пренебрегна това и отиде да вземе собствената си чиния.
– Ти все още готвиш. Мога сама да си приготвя чинията. Все пак ти благодаря.
Мама се усмихна, сякаш Маги беше идеалната дъщеря, която никога не е имала. Те бяха добри една за друга. Мама беше от онези майки, които имаха нужда от дъщеря, а Маги беше загубила майка си трагично. Не бяха толкова близки, колкото могат да бъдат майка и дъщеря, но очаквах, че с времето ще запълнят тази дупка в живота си.
Маги седна срещу мен и се прозя. Само допреди няколко месеца това щеше да е много мълчалива маса. Беше хубаво, че Маги всъщност говореше сега.
– Забавна игра снощи, а?
Коментарът ѝ звучеше невинно, но знаех какво има предвид. Тя беше единственият човек, който имаше представа къде е била главата ми през първото полувреме. Погледнах я, докато слагах в устата си парче палачинка. Не ми беше забавно. Но усмивката на лицето ѝ говореше, че е така.
– От това получих инфаркт – каза мама със смях. – Господи, никога през живота си не съм била толкова изнервена заради игра.
– Мачовете само ще стават все по-трудни. Спечелването на шампионата не трябва да бъде лесно. – Осъзнах, че съм звучал раздразнено и ми се искаше да не го бях казвал.
Маги повдигна една вежда, сякаш искаше да каже, че знае много-добре. Защо не можеше просто да си остане горе в леглото? Закусвах съвсем спокойно, докато тя не влезе и не повдигна въпроса за всичко това.
– О, знам. Снощи разбрах, че трябва да се успокоя и да се подготвя за това, че всичко ще се влоши. – Гласът на мама все още беше нежен и разбиращ.
– Сигурна съм, че е трудно да запазиш фокуса си при цялото това напрежение – добави Маги, след което се усмихна, преди да изяде парче бекон.
Щях или да спра да ям и да напусна масата с извинение, или да сменя темата. Но не бях сит и исках още палачинки, затова избрах смяна на темата.
– Искаш ли да занеса на татко малко закуска, преди да тръгна за Бирмингам? – Попитах.
Маги се ухили. А аз се канех да хвърля последната си палачинка в развеселеното ѝ лице.

Назад към част 20                                                   Напред към част 22

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!