Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 26

„Потърси Томас“

ГЛАВА 25

РАЙЛИ

Беше след обяд, когато телефонът ми иззвъня. Тъкмо се канех да заведа Брайъни в парка. Името на Брейди светна на екрана и по лицето ми се появи усмивка. Самото виждане на името му ме накара да се усмихна. Бях се влюбила прекалено много в него. Това можеше да свърши зле и да ме нарани.
– Здравей – казах аз, излизайки навън, далеч от ушите на семейството ми.
– Здравей, какво правиш днес?
– Ами, с Брайъни си направихме пикник в задния двор, а сега се приготвяме за разходката ни в парка. Също така трябва да взема за мама мляко и яйца от магазина за хранителни стоки.
Да говоря за ежедневието си с него беше малко неловко. Колкото и непринудено да се опитвах да озвуча всичко това, имах чувството, че описвам нещо толкова чуждо за него, че няма да го разбере.
– Звучи като пълен ден. Предполагам, че не е прекалено студено за пикник с есенното слънце – отвърна той. Това беше онзи вид отговор, който човек дава, когато не знае какво друго да каже. Той не разбираше нищо от това, че има дете, за което трябва да се грижи.
– С какво се занимаваш? – Попитах, опитвайки се да променя темата към нещо друго.
– Уест ме събуди, за да тичам тази сутрин, после закусихме и изгледахме видеото от мача в петък вечер. – Той не ми каза какво щеше да направи след това. Не че това беше моя работа.
– Не съм тичала сутрин от две години – отвърнах аз, като си спомних времето, когато някога бях в отбора по лека атлетика. Беше ми харесвало. На част от мен това и липсваше.
– Може би някоя сутрин през следващия уикенд ще можеш да тичаш с мен. Ако родителите ти могат да гледат Брайъни.
Той не мислеше за това, че ще ни видят. Често забравяше това.
– Може да се наложи да изчакаме няколко седмици. Когато не крием, че сме приятели.
Той замълча за момент. Винаги се чудех какво ли си мисли, когато правеше това.
– Това ли сме ние?
Какъв въпрос беше това?
– Не съм сигурна, че те разбирам – отвърнах аз.
– Приятели.
О. Бяхме се целунали. Това промени ли всичко? Дали целувката правеше всичко различно? Бях се отървала от запознанствата. Момчетата ме объркваха като цяло.
– Не съм сигурна, че някога ще можем да бъдем нещо повече – казах аз. Дали беше забравил най-голямата пречка, която стоеше между нас?
– Защо?
Очевидно беше забравил. Затова заявих очевидното.
– Аз съм майка тийнейджърка, а ти заминаваш след шест месеца, за да изживееш мечтата си в колежа по твой избор. Всичко повече така или иначе ще приключи. Приятели е най-сигурното нещо за нас. – Или за мен. Защото, когато той замине, аз ще съм тази, която ще се бори да накара живота си да проработи. Той никога нямаше да разбере нищо от това.
– Можем ли засега да кажем, че ще решаваме нещата така, както се случват? Защото бих искал да имам още от миналата нощ. А денят, който прекарахме заедно, беше най-хубавото време, което съм имал от много време насам.
Лицето ми почервеня и сърцето ми затрепери. Брейди Хигенс ме харесваше. Искаше да види повече от мен и искаше повече целувки. Бях съгласна с всичко това. Проблемът беше, че той само беше опитал от мен. Само мен. Не Брайъни, а ние двете бяхме пакетна сделка. Тя винаги е била на първо място.
– Може би трябва да му дадеш време, преди да решиш това. Никога преди не си се срещал с майка тийнейджърка, бих предположила, че е сигурно.
Той не отговори веднага, така че му дадох време да прецени. Животът на Брейди беше като от приказките. Проблемите от реалния живот не се възприемаха лесно от него. Навремето и аз бях същата. Така че го разбирах.
– Дай ми шанс да ти докажа, че това може да е различно.
Това беше Брейди, който живееше в своята приказна страна. Когато бях около него, това ми липсваше. Това, че не очаквах да се случи нещо лошо. Но тогава бях слаба. Сега не бях. Животът ме беше направил силна.
– Нека просто да приемаме всеки ден поотделно. Без обещания. Никакви планове. Просто да го живеем. – Ако не направех това, щях да съжалявам. Вероятно завинаги. Брейди беше различен и това, че бях с него, ме правеше щастлива. Исках повече от това, което той ме караше да чувствам. Бъдещето щеше да ме боли, но засега щях да му се наслаждавам.
Той въздъхна и аз се усмихнах. Това не беше това, с което беше свикнал. Да получаваш това, което искаше, беше лесно. Аз не бях лесна. Може би щях да го заземя малко.
– Ще взема каквото предлагаш – отвърна той. Звучеше разочарован, че не съм му обещала луната. Той беше свикнал с Луната. Беше свикнал момичетата да го преследват, както правеше Айви. Бях го виждала, само наблюдавах от моя затворен живот, необвързан с всички. Допреди няколко седмици Айви винаги беше с Брейди. Не бях точно сигурна какво беше сложило край на това, но той изглеждаше готов да продължи напред.
– Брайъни е готова за парка. Трябва да тръгвам – казах му аз. Това беше напомняне и за двама ни, че имам приоритети.
– Да, добре. И все пак, мислиш ли, че можеш да излезеш тази вечер?
Да помоля родителите ми отново да гледат Брайъни беше прекалено. Никога не съм го правила.
– Слагам я да си легне в осем и тридесет. След като заспи, бих могла да помоля родителите ми да я наглеждат.
– Ще бъда там в девет – отговори той.
След като закачихме слушалката, не мислех много за това. Защото само щях да си припомня колко невъзможно е бъдещето за нас. Той беше приятел за момента. Или трябваше да бъде. Целувката определено беше променила нещата.
– Парк! – Поиска Брайъни, дърпайки ме за крачола на късите панталони.
– Да, време е за парка – съгласих се аз.
Тя заръкопляска и забърза по коридора към входната врата.
– Отиваме в парка – извиках на родителите ми, които бяха в кухнята.
– Добре, забавлявайте се – отговори мама.
– Видяхте ли Томас? – Попита баба, влизайки в хола зад мен.
– Не, не и днес – отговорих аз. Или някога, помислих си.
Тя се намръщи.
– Той взе чехлите ми. Той харесва чехлите ми.
– Кои? – Попитах, мислейки си, че може би мога да ги намеря.
– Розовите, с пухкаво зайче. Той ги взе.
Баба не притежаваше розови пантофи със зайчета. Поне не и през това десетилетие. Нито през последните шест. Това беше друг предмет, който тя помнеше от детството си. Беше питала за тях и преди и мама беше дошла да и обясни. Аз обаче не спорех.
– Ще си държа очите отворени за тях.
– И Томас. Потърси Томас. Той трябва да яде.
– Да, госпожо – отвърнах аз. – Ще го направя.

Назад към част 25                                                        Напред към част 27

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!