Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 54

„Това беше част от моята история“

ГЛАВА 53

Четири месеца по-късно…

РАЙЛИ

Пролетната ваканция не беше седмица, която да прекараме заедно с Брейди. Тя беше седмица, в която той трябваше да отиде в университета в Алабама и да се запознае с колежа, в който ще учи през следващите четири или пет години, ако го преквалифицират. Радвах се за него и да гледам как мечтата му се сбъдва беше невероятно, но това означаваше, че е по-близо до това да ме напусне. Напускане на Лоутън. Животът му щеше да се промени.
Моят също.
Преди две седмици бях завършила образованието си в онлайн гимназията и кандидатствах за работа в Нешвил. Беше само на един час път с кола и докато не можех да си позволя жилище за мен и Брайъни, щях да плащам на детска градина тук, в Лоутън, и да работя в Нешвил, докато посещавам Нешвилския държавен колеж. Те предлагаха много онлайн класове, така че с помощта на родителите ми можех да се справя с Брайъни.
За всичко това с Брейди не бяхме говорили. Коледа беше трудна за него заради отсъствието на баща му. В края на януари той се беше съгласил да вечеря с баща си и въпреки че не беше простил на баща си, се съгласи на вечери веднъж месечно. Нищо повече.
Разводът беше окончателен в началото на този месец. Това беше още един труден период за Брейди и майка му. Това беше истинският край.
При всичко това, което се случваше в живота му, не исках да повдигам въпроса за моите планове. Те само щяха да ни напомнят, че времето ни е към своя край. Юни щеше да се изтърколи и в края му той щеше да замине за Тускалуза. Тогава щях да започна да подготвям новия си живот. Новата ми работа, каквато и да е тя.
Бях кандидатствала за банков служител, за рецепционист в няколко адвокатски и лекарски кабинета, а също така бях кандидатствала за работа в библиотеката на Нешвилския държавен колеж. Ако постъпя на тази работа, щеше да ми бъде направена отстъпка от таксата за обучение, което щеше да компенсира факта, че заплащането е по-ниско.
Трудното беше да чакам да си намеря работа. Следващата седмица имах две интервюта. Едното беше с адвокатска кантора по семейно право, а другото – с педиатричен кабинет. Родителите ми много ме подкрепяха и ми помагаха. Дори предложиха да плащат половината от разходите за детската градина на Брайъни. Щеше да и хареса да бъде с други деца през деня. Напомнянето на това беше единственият начин да се справя с идеята да бъда далеч от нея по цял ден.
Всичко това беше нещо, за което трябваше да поговоря с Брейди. Той щеше да се прибере тази вечер. Планираше аз и Брайъни да вечеряме с него, майка му и Маги. Брайъни обичаше да ходи при госпожа Корали. Тя вече ме питаше кога ще отидем там.
Бях готова да видя Брейди. Липсваше ми тази седмица, но отсъствието беше само предвкусване на това, което предстоеше. Той говореше така, сякаш ще останем заедно, когато си тръгне. Но аз знаех, че това няма да се случи. Не можех да го направя. Щеше да ме боли прекалено много. Да бъда с него ме правеше щастлива. Напоследък обаче ми беше тъжно, когато мислех за бъдещето.
Не исках да живея тъжно. Да го скъсам и да продължа напред беше единственият начин да се излекувам и да намеря щастието. Да кажа това на Брейди обаче ми се струваше все по-трудно с всеки изминал ден. Той ми беше писал за кампуса и колко е страхотен. Обаждаше ми се всяка вечер, за да ми говори за следващата година и за нещата, които нямаше търпение да ми покаже.
В главата му беше, че ще работим на дълги разстояния. Аз щях да идвам на гости, когато мога, и телефонните ни разговори щяха да са достатъчни. Може би сърцето му не го болеше, когато беше далеч от мен. С цялото вълнение от новия колеж и легендарния футболен отбор, от който щеше да бъде част, се опитах да го разбера.
Това не накара сърцето ми да боли по-малко.
Когато мислех за живота без него, извеждах Брайъни на разходка и ѝ се радвах. Това ми напомняше, че съм майка и имам прекрасна дъщеря. Да се самосъжалявам беше глупаво и повърхностно.
Погледнах Брайъни, докато се разхождахме из парка, а клепачите ѝ вече натежаваха. Днес беше играла усилено. Имаше няколко деца, които се наслаждаваха на слънчевите лъчи. Колкото повече имаше с кого да играе, толкова по-добре, що се отнася до нея.
– Райли. – Познат глас каза името ми. Тембърът и това, на кого принадлежи, се записаха в главата ми, но заедно с това дойде и паниката. Нещо, което не бях изпитвала от доста време. Нещо, което никога повече не исках да изпитвам.
Вдишах рязко и си напомних, че съм силна. Вече не бях беззащитна. Знаех, че този ден ще дойде накрая. Но това не ме беше подготвило за това, че той наистина ще настъпи.
Вдигнах поглед и срещнах стоманено-сините очи, които толкова много приличаха на тези на дъщеря ми. Начинът, по който се извиваха веждите му, и дори формата на носа му приличаха на нейните. Дишането ми стана трудно.
– Това тя ли е? – Попита той.
Какво точно означаваше тя? Това ли беше дъщерята, която той ми беше дал неволно? Детето, за което той твърдеше, че не е негово?
– Това е моята дъщеря – заявих с твърд авторитет. Нямаше да има никакво съмнение на кого принадлежи тя. Тя беше моя.
– Гънър ми каза, че прилича на мен – каза Рет Лоутън, докато се взираше в Брайъни, която за щастие беше заспала. Не исках тя да го вижда или да си спомня за него.
Харесвах Гънър, но в този момент не го харесвах много. Доверих му се и го допуснах до Брайъни. За Рет обаче не можеше да става и дума. Той беше зъл, а аз не исках злото да докосва дъщеря ми. Тя не приличаше на него. Сърцето ѝ беше чисто.
– Кога е родена? – Попита той, като все още изучаваше спящата ѝ форма.
– Защо? – Изплюх се в отговор. Исках той да ме остави на мира. Да ни остави на мира. Лоутън се беше превърнал в гостоприемно безопасно място за нас. Когато Рет е тук, това се променя. Той не беше в безопасност.
– Тя е моя, Райли. И двамата го знаем. Винаги съм го знаел.
Гневът кипна във вените ми и ми се искаше да грабна най-близкия камък и да го хвърля по главата му. Тя не беше негова.
– Тя е моя – повторих аз. – Моя.
Той въздъхна и за секунда заприлича на Гънър. Някой, на когото имах доверие. На Рет не можеше да се вярва.
– Аз се прецаках. Прецаках се много. Но бях млад и уплашен до смърт.
Тогава се засмях. Звучеше малко налудничаво. Като смеха, който чуваш от луди хора. Но думите му бяха налудничави, така че маниакалният ми смях подхождаше на ситуацията.
– Ти беше млад? Изплашен? – Повторих думите, сякаш имаха кисел вкус на езика ми. – Наистина? Бях на петнайсет и бременна от изнасилване, за което бащата твърдеше, че не се е случило. Бях девствена, Рет, или си бил толкова пиян, че не си забелязал? Ти ми отне невинността, остави ме бременна, а после настрои целия град срещу мен. Семейството ми трябваше да напусне града заради теб. Ти почти ме унищожи. – Направих пауза. – Но ти не го направи. Тя ме спаси.
Той не изглеждаше разкаян, а само виновен. Сякаш знаеше, че това, което е направил, е грешно, но нямаше да може да го промени, така че нямаше да се съсредоточава прекалено много върху него.
– Ти се върна; сега те приемат. Репутацията ми тук не е толкова добра. В крайна сметка ти спечели.
До последното изречение бях готов да хвърля още гневни думи по негов адрес.
Аз спечелих.
В крайна сметка бях спечелила.
Имах прекрасна дъщеря, без която не можех да живея. Семейството ми никога не ме напускаше. Имах приятели, които се грижеха за мен и бяха част от моя живот и този на Брайъни. А сега имах Брейди.
Рет нямаше нищо.
– Казват, че кармата е кучка – беше моят отговор на това. Може би беше студено, като знаех, че неговият свят също се беше взривил през изминалата година. Но аз не бях готова да го приема. Съмнявах се, че някога ще бъда. Но можех да му простя.
– Не те искам в живота си и особено в този на Брайъни. Историята на нейното зачеване не е нещо, което тя някога трябва да знае. Но колкото и да ми струва, аз ти прощавам. Никога няма да забравя, но ще простя. Защото в крайна сметка получих Брайъни.
Отначало той не отговори, но накрая кимна.
– Просто исках да я видя, Райли. Не се опитвам да бъда част от живота ѝ. Не искам да бъда баща. Нямам никакъв пример и бих бил гаден в това. Но исках да я видя и да знам, че това, което се случи… това, което направих… всичко приключи добре.
Можех да му кажа, че това, което беше направил, почти ме беше съсипало. Бях живяла в толкова много болка и гняв, че трябваше да посещавам консултантски кабинети. Но сега нищо от това нямаше значение. То беше част от моята история. Беше част от мен.
– Да – отговорих аз.
Той погледна към Брайъни за последен път.
– Надявам се, че ще има добър живот.
– Тя ще има най-добрия живот, който мога да и дам.
Той кимна, после се обърна и си тръгна.
Сякаш една глава в живота ми се беше затворила. Пролетният вятър разроши косата ми по лицето, подобно на прелистването на страница. Издишах, после направих крачка напред, готова за следващата глава, която животът ни беше отредил.

Назад към част 53                                                      Напред към част 55

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!