Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 55

„Какво, по дяволите, щях да правя без нея?“

ГЛАВА 54

БРЕЙДИ

През цялата вечер Райли изглеждаше различна. Беше трудно да се концентрирам върху въпросите, които майка ми задаваше, и да слушам нещата, които бях пропуснал тук, когато Райли беше по-тиха от обикновено и почти отнесена.
Нещо не беше наред и аз бях готов да я оставя насаме и да разбера какво е то. Маги си беше тръгнала, за да отиде в къщата на Уест да гледат филм, а мама си играеше с Брайъни в хола. Беше купила няколко играчки на Брайъни за нашата къща. Изглежда, че блокчетата и бяха любими. Чух как мама предложи да построят замък.
– Ела с мен – казах на Райли, хванах я за ръка и я поведох към задния двор, за да не стане мама странна, че сме останали твърде дълго в моята стая.
Тя тръгна с мен лесно и без въпроси. След като я изкарах навън и я отдалечих от къщата, се обърнах към нея и я погледнах.
– Какво става?
Беше ми липсвала много тази седмица. Да бъда в Алабама беше забавно и вълнуващо, но исках тя да е до мен. Нямаше да мога да остана далеч от нея… и от Брайъни. Тя също ми липсваше. Осъзнах, като ги нямаше, че те бяха станали част от семейството ми. Най-важната част.
Бях попитал за футболистите, които имат деца, и как става това. Дали са имали специално жилище, дори и да не съм бил женен. Имаха. Ако имах приятелка и дете, можеха да ме настанят в семейно жилище. Да убедя Райли в това обаче щеше да е трудно.
– Видях Рет днес – каза тя и ме извади от мислите ми.
– Дойде ли в дома ти? – Попитах, като почувствах прилив на защитна енергия. Беше се приближил до това, което беше мое. Той нямаше никакви претенции към тях.
– Не, видяхме го на път за вкъщи от парка. Или аз го видях. Брайъни беше заспала, за щастие. Той просто искаше да я види. Нищо повече. Почти… почти ми стана жал за него.
Не бях виждал Рет от абитуриентския бал и не ми пукаше дали някога ще го видя отново. Но като я чух да казва, че и е жал за него, се зачудих как е той. Лъжите на родителите му го бяха засегнали точно както бяха засегнали Гънър.
– Затова ли изглеждаш дистанцирана тази вечер? Той ли те разстрои?
Тя отвърна поглед от мен, после раменете ѝ се повдигнаха и паднаха с въздишка.
– Исках да изчакам да наближи дипломирането, за да говоря за това. Все още ти остават почти два месеца в училище. Няма защо да се занимаваш с бъдещето още сега.
Но това очевидно я притесняваше. Това, че цяла седмица не бях в Алабама, ѝ беше напомнило, че нещата скоро ще се променят. Докато не бях прекарал една седмица далеч от нея и Брайъни, не бях се замислил. Раздялата с тях ме накара да се замисля. Сигурно и тя е преживяла същото.
– Мисля, че трябва да поговорим за това сега. Трябва да планираме, а аз имам идея. Говорих с моя представител там и те имат семейни жилища. Ти като моя приятелка и Брайъни като мое дете отговаряте на условията за настаняване в семейно жилище. Не е нужно да живея в стая в общежитието. Вие можете да дойдете с мен. – Казвайки това, свалих тежестта от раменете си, която носех от месеци, когато мислех да я напусна.
Райли измъкна ръката си от моята и направи малко разстояние между нас. Този отговор не ми хареса. Не беше това, което бях очаквал. Стомахът ми се сви, докато изучавах лицето ѝ.
– Какво ще правим? Нямам семейство там, което да ми помогне с Брайъни. Няма да мога да си намеря работа, да плащам за детската градина и да ходя на училище без помощ. Не мога просто да остана в семейното жилище и да чакам ти да имаш време за нас. Това е твоето бъдеще, Брейди. Всичко, за което си се борил. Всичко, което си планирал. И ти трябва да живееш в общежитие, да излизаш по барове и да се наслаждаваш на това, че си в колеж. Ти нямаш дете. Фактът, че си готов да пожертваш всичко това заради нас, не означава, че ще ти го позволя. Имам планове. Планове, които работят за нас. За мен и Брайъни.
Какви планове? Не бяхме говорили за нищо друго освен за това, че аз отивам в колеж, а те ми гостуват.
– Искам да сте с мен – казах и.
Тъжната усмивка се появи и си отиде.
– Но не можем да бъдем. Това не е най-доброто за никого от нас.
Започнах да споря, а тя вдигна ръка, за да ме спре.
– Ще си намеря работа в Нешвил. Брайъни ще ходи на детска градина тук, а родителите ми ще плащат половината от нея. Нешвилският държавен колеж има онлайн курсове, така че не е нужно да ходя на всичките си занятия в кампуса. През следващите две години ще ходя на училище там, а след това, когато Брайъни е готова за детска градина, ще се преместим. Ще получа учителската си диплома и ще ни намеря собствена къща.
Стоях там, докато тя изграждаше това бъдеще без мен в него. Такова, в което тя и Брайъни се движат напред и ме оставят зад себе си. Не можех да намеря думи. Като че ли бях заслепен. Мислех, че тя иска да бъде с мен, както и аз с нея. Беше казала, че ме обича. Дали любовта не означаваше същото за нея?
– Това е най-доброто за всички нас – каза тя.
– Не! Това е най-доброто за теб, може би. Но не и за мен. Обичам те прекалено много, за да планирам живот без теб в него. Очевидно ти не изпитваш същите чувства.
Тя поклати глава, очите ѝ се напълниха със сълзи, но аз бях ядосан, наранен, а гърдите ми сякаш щяха да се пръснат.
– Ако не ме искаше, защо ми позволи да те обичам? Не вярвам на любовта, по дяволите. Нима тя не означава същото за всеки друг? Това ли е? Аз ли съм идиотът?
– Брейди, не! – Каза тя и направи крачка към мен. Отстъпих назад. Беше моето време да се отдалеча от нас. Не можех да си представя да планирам бъдещето си и да оставя нея и Брайъни извън него. Но тя го беше направила достатъчно лесно.
– Недей, Райли. Недей. Ако искаш да ме изключиш от бъдещето си, добре. Никога не съм искал да те изключвам от моето. Цяла проклета седмица ми липсваше и си мислех как не бих могъл да се справя с живота там без теб. Ти си мястото, където получавам щастието си. Ти. И докато аз бях там и се опитвах да измисля как да те взема със себе си, ти беше тук и планираше да ме извадиш от живота си.
– Бях тук, опитвайки се да се подготвя за това, което предстои да се случи. Не мога да отведа Брайъни в колежа, Брейди. Сигурно виждаш това. Тя е в безопасност тук. Това не е място за бебе.
Другите момчета го правеха през цялото време.
– Не случайно имат семейни жилища, Райли! Очевидно е, че това се прави през цялото време, по дяволите. – Тя го използваше като извинение.
Факт беше, че Райли не ме обичаше така, както аз я обичах. В крайна сметка тя щеше да ме унищожи. Ако ме обичаше достатъчно, щеше да направи така, че това да се получи. Но това беше нейното извинение. Нейният изход.
Какво, по дяволите, щях да правя без нея?

Назад към част 54                                                             Напред към част 56

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!