Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 9

„Продължавай с короната си на светец“

ГЛАВА 8

БРЕЙДИ

Райли изглеждаше така, сякаш се готвеше да мине през огън. Тя не искаше да е тук с мен и определено не искаше да се качва в пикапа ми. Бях чул по-голямата част от разговора им през тънките стени. Не че се опитвах да го направя, но Райли говореше на висок глас, а и беше ядосана.
Начинът, по който беше говорила, ме накара да ѝ повярвам още повече. Това беше най-убедителното, което можеше да се получи. Беше продължила напред и искаше да остави това зад гърба си. Фактът, че майка ѝ каза, че има нужда от приятел, накара гърдите ми да се разранят. Никога не съм бил без приятели. Но Райли беше живяла без такива през последните две години.
Отидох да ѝ отворя вратата, а тя се дръпна и ме погледна.
– Мога да я отворя.
Добре, тогава. Явно майка ми е грешала. Отварянето на вратите на колите за жени не ги караше да се разтапят. Или поне не всички от тях. Това вбеси тази.
Тя се качи вътре и затръшна вратата, преди още да стигна до шофьорската страна. След като вече бях вътре, тя извърна глава, за да ме погледне.
– Нека си го кажем направо. Правя това, за да затворя устата на майка ми. Ти не заслужаваш това. Не трябва да се налага да минавам през това. Но аз ще мина. Ако не го направя, майка ми ще ме тормози за това в продължение на седмици. Нямам време да слушам това. Така че премини към същността. Можем да го направим, като седим тук. Това не трябва да е дълъг разговор.
Помислих си дали да не пренебрегна това и да запаля пикапа си, но реших да не го правя. Да ме видят да карам с Райли в пикапа ми щеше да доведе до въпроси, на които не исках да отговарям. Хората, които виждаха пикапа ми на алеята и, бяха по-лесни за обяснение. Можех да кажа, че майка ми ме е изпратила с храна за семейството, тъй като преживяват трудни моменти с баба си. Това беше правдоподобно.
Дали това ме караше да звуча като слабак? Да, така беше, но едно по едно. Бях тук и това беше нещо.
– Бях още на четиринайсет, когато всичко това се случи. Което ме правеше млад и глупав. Повярвах на Рет, защото той беше по-големият брат на моя приятел, а и останалата част от града беше толкова възмутена, че реших, че сигурно са прави. Не съм го поставял под въпрос. И… може би трябваше да го направя.
Тя се разсмя кратко и силно.
– Може би е трябвало. – Тя повтори думите ми и отново се засмя. – Сериозно нямам време за това – каза тя, докато посягаше към дръжката на вратата си.
– Изчакай. Моля те, изчакай. Дай ми само минута. Опитвам се да го кажа правилно.
Въздъхвайки, тя пусна ръката си от дръжката. Тук разполагах с малък прозорец от възможности. Тя вече не се интересуваше от това да накара хората да ѝ повярват. Това беше очевидно.
– Позволи ми да те попитам нещо, Брейди. Защо си променил мнението си? Защото си видял Брайъни? Защо си мислиш, че момичето, за което всички вие ме приехте, когато напуснах града, нямаше да преспи с всеки мъж оттук до Арканзас, за да се сдобие с дете?
Тя ми даваше възможност. Възползвах се от него.
– Не. Защото като те видях с нея, се усъмних във всичко. Ти си добра майка. Брайъни те обича. Грижиш се за баба си, учиш вкъщи, за да получиш диплома, и можеше да я дадеш за осиновяване или дори да я абортираш, но не го направи. Всички тези неща говорят много за характера ти. Те не казват, че си лъжлива, безгрижна манипулаторка.
Там. Бях казал всичко, което си мислех.
Тя не отговори веднага. Подготвях се за някакъв умен коментар, но той не дойде. Вместо това тя се загледа през прозореца към къщата си. Изчаках я или да се опита да си тръгне отново, или да каже нещо.
– Толкова пъти съм разказвала тази история, че ми омръзна да я разказвам. Никой не ми повярва, освен родителите ми и полицията. А после Лоутънови се вмъкнаха в ухото на офицера и той също се обърна срещу мен. Бях млада и се страхувах от секса. Защо трябваше да лъжа за това? Това така и не разбрах – каза тя, преди да се обърне, за да ме погледне назад.
– Ти знаеш историята, Брейди. Чул си я преди две години като всички останали. Тя не се е променила. Но аз се промених. Вече не съм наивна. Аз пораснах.
Повярвах ѝ. На всяка дума. Болката в очите ѝ беше ясна, дори когато лицето ѝ се осветяваше само от уличната светлина. Чувството за вина вътре в мен нарастваше и исках да я прегърна, да се извиня или да направя нещо, но тя нямаше да го приеме.
– Съжалявам – казах накрая.
Тя ми подари малка полуусмивка, която наклони единия ъгъл на устата ѝ.
– Да, ама ти си единствения.
И тя беше права. Аз бях единственият. Останалите щяха да вярват на Рет завинаги. Стана ми гадно, като си помислих как властта и популярността могат да съсипят живота на другите.
– Ако можех да ги убедя, щях да го направя – казах ѝ честно.
Тя отново се засмя и поклати глава.
– Ако някой друг каже това, няма да му повярвам. Но ти винаги си бил герой. Продължавай с короната си на светец и продължавай да си живееш живота. Аз преминах през ада и бях възнаградена с онова малко момиченце, което спи там. Тя е всичко, от което се нуждая.
Когато този път тя посегна към вратата, не я помолих да спре. Въпросът ми беше получил отговор. Вината ми не беше облекчена и знаех, че никога няма да бъде. Точно както тя никога нямаше да забрави болката, на която я подложи този град.
– Ако някога имаш нужда от приятел, аз съм тук – казах ѝ, докато тя излизаше от пикапа.
Този път тя не се засмя, но видях усмивка, която не стигаше до очите ѝ.
– Разбира се, че си, Брейди. Но аз не съм случай за благотворителност. Аз съм силна и не се нуждая от никого.
Докато тя се връщаше към къщата, гледах, докато не влезе на сигурно място, преди да запаля пикапа си. Тази вечер не се бях почувствал по-добре и осъзнах, че точно заради това бях дошъл тук в началото. Исках да успокоя съзнанието си.
Беше станало точно обратното.
Бях още по-обременен от преди. Райли беше добър човек. Животът е бил несправедлив към нея. Този град беше несправедлив към нея. Беше изнасилена от по-възрастен мъж, а след това осмивана, когато имаше нужда от подкрепа. Аз бях един от тези, които се обърнаха срещу нея. Не можех да променя миналото, но щях да променя бъдещето.
Райли Йънг щеше да бъде моя приятелка. Не бях сигурен как ще направя това, защото тя очевидно не ме харесваше. По дяволите, съмнявах се, че има дори грам уважение към мен. Но щях да направя така, че да спечеля приятелството ѝ, както бях спечелил омразата ѝ. Момичето, срещу което всички се бяхме обърнали, не се беше разпаднало. Беше намерила сила в себе си и беше оцеляла. Възхищавах се на това. Исках да вярвам, че и аз съм толкова силен. Но ако се сблъсках с истинска криза в живота си, щях ли да успея да я преодолея като нея? Не исках да се съмнявам в това, но се съмнявах.

Назад към част 8                                                   Напред към част 10

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!