Аби Глайнс – Полеви партита – Създаване на игра – Книга 5 – Част 19

„Просто пази емоциите си“

ГЛАВА 18

АУРОРА

Правех всичко възможно да не мисля за това, че отново видях Райкър с онова момиче, когато стигнахме до училище тази сутрин. Хънтър се беше постарал да ми каже:
– Това е онази, с която преспа в петък вечер – преди да успея да изляза от пикапа.
Отърсих се от това. Не се замислям за това. Или Хънтър много грешеше за Райкър, или аз грешах. Съмнявах се, че Хънтър някога е разговарял с него толкова много, колкото аз вече бях разговаряла. Той не познаваше Райкър.
По време на обяда момичето ни наблюдаваше. Погледнах я и я забелязах да ни гледа в очите. Но само веднъж. Не исках да си мисли, че ми пука. Тя беше плашеща. Трябва ли да попитам Райкър за нея? Или това беше твърде рано? Не е моя работа? Искаше ми се да имам някого, когото да попитам за тези неща.
Бих могла да попитам Талула, но тогава тя изглежда мислеше същото за Райкър, както и Хънтър. Трябваше ми безпристрастно мнение. Може би майка ми? Райкър ме държеше за ръка при всяка възможност днес. Беше се появил, за да ме води на занятия, и това само беше накарало Хънтър да се намръщи. Той все още не беше доволен от това. Но поне си мълчеше.
Ела ме взе след училище с вечната си усмивка. Тя не говореше много, защото разговорите с мен я изнервяха. Сякаш щеше да ме обиди или нещо подобно. Не бях сигурна какъв е проблемът ѝ. Хубавото в случая беше, че нямаше да се занимавам с безсмислени разговори с Ела. Бях сама с мислите си по време на пътуването до вкъщи и в стаята си, докато си пишех домашните, а след това реших да чета.
Това приличаше на начина, по който беше протекъл животът ми в Северна Каролина. Беше удобно, но сега мислите ми винаги се насочваха към Райкър и това, което правеше. Къде беше… и понякога с кого беше. Въпреки че знаех, че е на футболна тренировка, също като Хънтър, въображението ми продължаваше да си представя момичето, Нова, което го чакаше, когато тренировката свърши. Това ме караше да се чувствам зле. Не бях сигурна дали ми харесва постоянното мислене за нея или за него.
Когато телефонът ми завибрира в шест часа, не можех да отрека тръпката на вълнението, докато посягах към джоба си, за да го взема. Като видях името на Райкър, се усмихнах широко и не знаех какво ще направя с тази смесица от емоции. Знаех, че тренировката свършва в шест часа. Трябваше да ми изпрати съобщение веднага след края ѝ. Което означаваше, че няма момиче, което да го чака.

Можеш ли да излезеш?

Това беше обикновен текст. Без обяснения. Но пък вчера го бях помолила да дойде да ме вземе без никакво обяснение.

Да.

Натиснах „Изпрати“, мислейки си, че излизането може да е по-трудно от вчера. Не бях сигурна къде е татко, а Хънтър щеше да е тук всеки момент. Това не беше начинът, по който исках да постъпя с Райкър. Ако баща ми нямаше нищо против той просто да дойде на вратата, да поговори малко и след това да ме изведе, това щеше да е лесно. Нормално.

Да те взема ли отвън?

Мразех да казвам „да“. Това ме караше да се чувствам така, сякаш го крия. Все пак Хънтър беше проектът на баща ни. Цветът на кожата на Райкър беше нелепа причина да ми каже, че не ми е позволено да го виждам. Репутацията му може да е проблем, но татко можеше да говори с него. Щеше ли татко да го направи? Да постъпи като нормален родител и да изслуша Райкър? Да позволи на Райкър да обещае, че ще ме уважава, и така нататък? Аз не бях проектното дете на татко. Той никога не беше слагал ръка върху решенията ми. Беше говорил с Денвър само веднъж. Нищо от това не ме караше да се чувствам комфортно, когато казвах на Райкър да дойде на вратата. Не се доверявах на баща си. Той беше загубил последния си опит да ме контролира. Не бях сигурна, че ще е готов да ме накара да пренебрегна идеята му за това как трябва да живея живота си толкова скоро. Първо ми трябваше известно време, за да се справя с него.

Да. Но само този път. Ще променя това.

Изпратих го, но се зачудих как щях да променя това. Изтласквайки този страх настрана, погледнах надолу към дрехите си. Все още бях с това, което бях облякла днес в училище. Вчера не се бях замисляла какво ще облека, когато ме вземат. Сега това имаше значение. Мислех за това. Признавах си, че е така, защото не можех да изтръгна от ума си образа на Нова или на безличното момиче от колежа, с което той е бил наскоро. Това ме караше да се чувствам повърхностна. Без дори да искам, бях започнала да се опитвам да се съревновавам с тези момичета. Истината беше, че не можех да се състезавам нито с Нова, нито с колежката. Не и ако ставаше дума за секс. Не бях готов за това. Не и с Денвър, с когото се срещах от години, и определено не с момче, което току-що бях срещнала. Не знаех нищо за секса. Освен това, което бях чела в книгите.
Райкър щеше да трябва да ме хареса заради самата мен. Не заради това, което носех, или заради това, което бях готова да правя с тялото си. Беше лесно да си го кажа. Трудно беше да го запомня. Защото, докато се поглеждах в огледалото, отново си мислех, че трябва да се променя. Може би да си сложа клин и пуловера с изрязани рамене, който бях получила от мама точно преди да се преместя. Все още не го бях обличала. Бях го запазила за нещо специално. Това не беше среща. Предполагам, че се връщахме на полето.
Фаровете на пикапа на Хънтър проблеснаха в прозорците и аз въздъхнах. Не беше като Райкър да е тайна за него, но да кажа на Хънтър, че тръгвам с Райкър, щеше да доведе до още един разговор, който не исках да водя.

Ще бъда там след 15 минути.

Текстът на Райкър светна на екрана и аз погледнах от думите му към новия пуловер в гардероба ми. Двоумях се усилено и забравих за брат си. Захвърлих телефона на леглото, побързах да взема пуловера и да се преоблека в него, преди да успея да взема решение против това. Беше зелен и подхождаше на очите ми. Заради това обичах да нося зелено. След това избрах един черен клин. Бързо се преоблякох от дънките и бледосиния пуловер с дълъг ръкав, които бях облякла днес.
Прокарах четка през косата си, изучих се в огледалото и реших да добавя малко гланц за устни. След като приключих с това, грабнах черните си ботуши до глезена и ги обух. Колкото повече се занимавах със себе си, толкова по-изнервена ставах. Да бъда привлекателна за Райкър изведнъж стана много важно.
Вратата ми се отвори и се затвори леко три пъти. След това той зачака. Така Хънтър се появяваше на вратата ми. Това беше неговият начин да попита дали може да влезе. Отидох и отворих вратата. Брат ми разгледа външния ми вид, след което въздъхна. Той знаеше къде отивам. Нямаше причина дори да ме пита.
„- Отиваш някъде с Райкър? – Той изрече думите, но не се съмнявах, че го е направил безмълвно и едновременно с това ги е изписал. Нямаше да иска татко или Ела да го чуят. Макар че Ела вероятно не се интересуваше кой е Райкър. Тя не се бъркаше в живота ми, а от това, което виждах, изобщо не беше замесена в този на Хънтър. Но и майка ми не беше замесена в този на Хънтър. Татко не беше позволил това.
Кимнах.
„- Татко знае ли?“
Той знаеше, че татко не знае. Ако бях казала на татко, без съмнение сега щяхме да сме в хола в ожесточена битка. Или поне така си представях, че щеше да се случи. Хънтър беше сигурен, че татко няма да е съгласен с това, че се срещам с чернокожо момче. Той го познаваше по-добре от всеки друг. Аз все още имах съмнения, защото въпреки че татко обичаше да взема решения за всички, никога не бях ставала свидетел на негов расизъм. Татко обикновено беше харизматичен с другите. Майка ми го обясняваше по този начин пред другите. Той просто не беше такъв зад затворени врати.
Вдигнах и двете си вежди, сякаш въпросът му беше нелеп, после поклатих глава. Бях повярвала на думите му, че баща ни не приема Райкър.
Хънтър погледна назад към стълбите, после изписа:
„- Той е в кабинета си“.
– Добре – отвърнах аз, като използвах гласа си.
Хънтър кимна кратко.
„- Ще те прикрия, ако се наложи. Но бъди внимателна.“
Помислих си, че това звучи малко глупаво. Единственият човек, от когото се страхувах в момента, беше баща ни, и то защото не бях като Хънтър и никога нямаше да бъда. Когато той разбере това, не бях сигурна как ще реагира. Беше оставил случката с кохлеарния имплант да мине твърде лесно. Чувствах се така, сякаш седеше там и чакаше да бъде подхвърлен отново. Или пък да ми го наложи, когато най-малко очаквах.
– Райкър няма да ме нарани – отвърнах, като отхвърлих тези страхове настрана. Не исках да мисля за това сега. Не и когато имах среща с Райкър. Исках да се наслаждавам на щастието.
Хънтър вдигна рамо.
„- Просто пази емоциите си.“
Той се държеше като брат. Разбирах го. Освен това времето ми изтичаше. Райкър скоро щеше да е тук.
– Трябва да тръгвам – казах му, но го направих с усмивка.
Той се отдръпна и ме пусна да вървя.

Назад към част 18                                                              Напред към част 20

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!