„Успокой се, по дяволите“
ГЛАВА 23
РАЙКЪР
– Прекарах закуската в опити да я убедя, че срещите с теб затрудняват работата на отбора. Трябва да те пази в тайна до утре. Ролите ни в тази игра са от решаващо значение. Ти знаеш това. Не вярвам на реакцията на баща ми за това, че тя се среща с теб. Ако тази гадост се изсипе в лицето ни преди петък, тогава главите ни няма да са в играта. Но ти изписваш пред нея… Не очаквах това. – Думите на Хънтър останаха с мен през цялата сутрин.
Това беше печат на одобрение, който не очаквах да получа от Хънтър Маклай. Трябваше да остана да говоря с учителя, който искаше да обсъди последната ми оценка от теста, след първия час, така че пропуснах да видя Аурора между часовете. Макар че срещата с нея винаги ме караше да закъснявам за следващия час. Неш беше до мен веднага след края на втория час.
– Ако си пропуснал, Нова беше цялата върху Брет в коридора тази сутрин – каза той, сякаш за да ме предупреди.
– Добре – отвърнах аз, като си помислих, че това е облекчение, и се надявах тенисистът да успее да задържи интереса ѝ за дълго време.
– Не ти ли пука? – Попита той.
– По дяволите, не. Помага ми.
– Отвлича вниманието му от Талула, така че бях шибано развълнуван, но след това не бях сигурен къде си с това нещо с Аурора“.
– Напълно съм добре с нея. Не се интересувам от никой друг – казах, като обърнах глава достатъчно, за да го погледна в очите, докато го казвах.
– Затова ли вървиш в тази посока, а не към третия час? За да я видиш?
– Да.
– По дяволите, не мислех, че някога ще те видя да се заплесваш по някоя жена.
Замислих се за миг върху това.
– Аз също – казах накрая. Това никога не е било нещо, което съм очаквал. Но в момента, в който я бях видял в понеделник, нещо в мен се беше съживило. Колкото повече бях около нея и дори само си пишех с нея, опознавайки я, толкова повече се привързвах. Нямаше друг начин да го опиша.
– Готов ли си за утре вечер? Северният бряг не е загубил нито един мач. Ричардс е скаутбек номер едно в щата. Ще ни е нужно всичко, което имаме, за да измъкнем победата.
Имах много повече вяра в Хънтър, отколкото Неш. Сега той беше отстрани и тренираше. Вече не усещаше вибрациите на терена. Само отборът можеше да знае със сигурност дали имаме това. След одобрението на Хънтър днес знаех, че сме добре. Главата му щеше да се върне на терена. Това е всичко, от което се нуждаехме.
– Готови сме – казах му аз. Нямах време да говоря повече за това, защото Аурора пристъпи през тълпата в коридора и очите ѝ срещнаха моите. Начинът, по който лицето ѝ светна при вида ми, ме накара да се почувствам като шибан бог.
– Трябва да тръгвам – казах на Неш и се придвижих с лекота през телата, които ми препречваха пътя, тъй като бях по-голям от повечето от тях.
На нея не ѝ се наложи да се движи, защото за миг бях до нея. Бях прекарал по-голямата част от последния час в гледане на същото видео в YouTube, което бях изучавал снощи, за езика на знаците за начинаещи. Бях готов да опитам наученото. Макар че само го бях гледала отново и отново на телефона си, който бях скрила в книгата си, а всъщност още не бях го изпробвала.
„- Как мина денят ти?“ – Изписах, надявайки се, че съм го направил правилно. Тази сутрин бях малко по-уверен. Бях тренирал движенията до късно през нощта и цяла сутрин пред огледалото. Този път обаче не бях толкова подготвен.
Тя ми се усмихна и изписа отговора си, но изрече думите, докато го правеше.
„- Вече е по-добре.“
– Моят също – отвърнах аз, без да знам знака за това или нещо повече.
Бих дал всичко, за да мога да ходя с нея на всичките ѝ уроци. Да я виждам през целия ден. Вместо това нямахме нищо заедно.
Протегнах ръка, взех раницата от рамото ѝ и я нахлузих върху моята, преди да кимна с глава по посока на следващия ѝ клас.
– Ще те заведа до класа ти – казах ѝ аз. Тя ми се усмихна доволно.
Плъзнах ръка по гърба ѝ и я преведох през хората с лекота. Тя беше малка, но срещу мен беше по-лесно да се справи, тъй като всички бързаха към класовете си, когато звънецът за три минути предупреди. Щях да закъснея, но не се притеснявах.
Вратата на класната ѝ стая беше отворена и докато другите бързаха да влязат вътре, аз неохотно взех чантата ѝ и ѝ я върнах. Изписах:
„- Липсваш ми.“ – Защото вече ми липсваше.
Тя изписа:
„- И на мен ми липсваш.“
Преборих се с желанието да я целуна и я гледах как влиза в стаята.
Когато се обърнах да си тръгна, там беше Нова. Беше вдигнала едната си вежда, а лявата ѝ ръка се опираше на бедрото ѝ.
– Току-що езика на знаците ли използва? – Попита тя недоверчиво.
Не виждах причина да ѝ отговоря, но кимнах, преди да мина покрай нея и да се насоча към класната си стая.
– Сега се срещам с друг човек. Няма да играя твоите игри. Можеш да спреш да се държиш като задник. Не се получи – извика тя към мен.
Отново кимнах и продължих да вървя.
Звънецът за закъснение иззвъня точно когато влязох в класната стая.
* * *
Обядът с Аурора беше труден. Всички говореха шумно. Дори Неш беше съсредоточен върху играта утре вечер. Хънтър не ни наблюдаваше през цялото време, което беше облекчение, тъй като исках само да говоря с Аурора. Но с цялата тази активност и прекъсвания нещата бяха трудни. Когато някой на масата ми задаваше въпрос или насочваше вниманието към мен, да им отговоря означаваше да отвърна глава от Аурора, а тя нямаше представа какво се говори. Не ми харесваше тя да бъде изолирана по този начин. Трябваше да има по-добър начин за обяд. Това беше единственото време, което имах с нея през деня.
Държах ръката ѝ в моята под масата, доколкото можех. Това ми даваше някаква връзка с нея, макар че едва успявахме да си поговорим, без да ни прекъсват. Талула седна срещу нас и започна да изписва с Аурора, което означаваше, че трябва да пусна ръката ѝ. Разкъсвах се между това да се разочаровам от Талула и да ѝ бъда благодарен, че е накарала Аурора да се почувства включена.
Гледах ги как изписват, опитвайки се да разбера нещо, което мога да разпозная и науча. Талула ме видя и започна да използва думи, докато изписваше, в моя полза. Момчетата често се опитваха да ме въвлекат обратно в разговора и аз трябваше да се задоволя с поставянето на ръката си върху бедрото на Аурора. Когато отначало я поставих там, тя подскочи малко, а аз ѝ се усмихнах. Розовият оттенък на бузите ѝ ме накара да я целуна, но от друга страна, не беше нужно много, за да ме накара да я целуна.
Звънецът и краят на обяда бяха разочароващи. Това беше твърде кратко. Този следобед щях да имам тренировка, а утре Аурора имаше два теста, за които трябваше да учи тази вечер след вечеря със семейството си. Това беше всичко, което щях да видя от нея днес. Нямаше време между следващите ни часове, за да я видя. Хванах я за ръка, когато се изправихме и тръгнахме бавно след всички останали, за да напуснем кафенето.
Да пусна ръката ѝ, за да може тя да се отдалечи от мен, беше по-трудно, отколкото трябваше да бъде. Когато вече не я виждах, се обърнах и тръгнах към следващия си час. Аса стоеше между мен и класа.
– Наистина си падаш по нея. – Той не ме питаше. Просто го отбелязваше.
– Да, харесва ми – отговорих все пак.
Той сви рамене.
– Тя е нещо, което може да се погледне, но глухотата изглежда като твърде много работа.
Познавах Аса достатъчно добре, за да знам, че не се държи като задник. Просто беше прекалено откровен. Казваше нещата, без да мисли. Но като го чух да го казва така, сякаш това я правеше дефектна, ме вбеси. Гневът пропълзя по гръбнака ми и избухна, преди да успея да помисля ясно.
После се озовах пред него, а той беше притиснат до шкафчетата зад него. Главата ми се замая, а кръвта ми се раздвижи. Знаех, че трябва да се овладея, но сякаш се бях отдалечила и наблюдавах това отдалеч, без да мога да направя нищо по въпроса.
– Никога повече недей да говориш за нея по този начин! – Ревът на гласа ми се носеше по коридора. Осъзнавах го, но се бях откъснал.
– Господи, човече! Не съм я псувал. Успокой се, по дяволите – каза Аса също толкова гневно, а очите му бяха разширени от шок.
– Тя е проклето съвършена. Разбираш ли ме? Никога повече не казвай подобно нещо за нея! – Все още крещях.
Ръцете, които хванаха раменете ми, бяха твърди и силни. Издърпаха ме назад от Аса и в този момент успях да се върна към себе си и да се откъсна от това, което ме беше завладяло.
– Моят кабинет. И двамата. – Твърдият глас на директора Хасуел не идваше откъм гърба ми, а от известно разстояние.
Дръпнах глава назад, за да видя кой ме е свалил от Аса, и открих ядосаното изражение на треньора, който ме избута към Хасуел с достатъчно сила, за да се спъна в първия момент.
Не знаех какво да очаквам. Никога досега не бях избухвала така. Не можех да си го обясня. Аса вървеше до мен, но спазваше дистанция. Знаех, че треньорът е зад гърба ни, докато се придвижвахме към офиса на Хасуел.
Утре вечер можеше да е мачът, който да затвърди образованието ми в колежа. Беше важно. Исках да играя футбол още четири години в колежа, но също така знаех, че родителите ми наистина искат да получа стипендия. Не бях мислил за нищо от това, когато се нахвърлих върху Аса. Без стипендия за голям университет щях да отида на някое по-достъпно място. Тази игра щеше да реши всичко. Сега имаше голяма вероятност да не играя в нея.