Аби Глайнс – Полеви партита – Създаване на игра – Книга 5 – Част 31

„Футболът в Алабама беше голяма работа“

ГЛАВА 30

АУРОРА

Баща ми изглеждаше доволен, че пътувам за мача с Талула. Аз бях изненадана. Мислех, че може да се стигне до някаква караница. Пътуването до Норт Банк беше дълго. Не знаех това, когато тя ме попита дали искам да отида с нея на мача. Татко обаче ме беше изненадал и беше казал, че е сигурно. Татко рядко прекарваше много време в разговори с мен. Дори когато бях по-малка, той се беше съсредоточил върху Хънтър. На няколко пъти ми обръщаше внимание, но нямахме отношения, каквито знаех, че други момичета имат с бащите си. Бях го виждала в старото си училище. Бащи, които идваха на различни наши събития. Моят идваше от време на време и си тръгваше малко след като пристигнеше. Той не ме питаше за нищо. Дори за пиесата, в която бях Джейн, „Гордост и предразсъдъци“. Хънтър имаше футболна тренировка тази вечер, затова не се беше появил. Нямаше обяснение.
Получаването на проста увереност от него беше изненадващо, но после си помислих, че ако беше отказал, това щеше да го накара да има нужда да помисли, а той беше съсредоточен върху играта. Сякаш му предстоеше да играе в нея.
Беше тръгнал по-рано, следвайки автобусите. Това, че пътувах с Талула, означаваше, че Ела не трябва да ходи, а тя наистина не искаше да пътува толкова далеч, за да гледа футбол. Татко не каза това, а каза:
– Радвам се, че се сприятеляваш с добри хора. – Сигурна съм, че е имал предвид и това, но си е мислел и следното: „Сега Ела няма да се оплаква и да стене, че трябва да дойде на този мач.“
Училището свърши в 13:30, след като автобусите с играчите, мажоретките и членовете на групата си тръгнаха. В момента, в който и трите автобуса напуснаха паркинга, по високоговорителя прозвуча съобщението, придружено с много „Давайте, лъвове!“ и радостни възгласи. Талула щеше да ме вземе в три и половина, така че и двете имахме време да се приберем вкъщи, да вземем душ след училище и да се приготвим. Тя спомена да вечеряме някъде в Норт Банк, тъй като щяхме да имаме два часа преди началото на мача. Всичко зависеше от трафика в града.
Футболът в Алабама беше голяма работа. Научавах това все повече и повече. Магазините в града бяха сменили надписите си с GO LIONS! и навсякъде се вееха училищни цветове. Хората дори имаха табели в дворовете си с фамилните имена и номерата на играчите. Ако някога сте се чудили къде живее някой от играчите в Лоутън, можехте да се разходите наоколо и да прочетете табелите. Разбира се, на някои от тях имената им бяха изписани в няколко двора, но ако не беше собствената им къща, то тя беше на член от семейството. Всичко това беше ново преживяване. Хънтър беше свикнал с него. Аз не толкова.
Стоях на прозореца на спалнята си и гледах надолу към новата табела, която беше три пъти по-голяма от тази, която имахме, когато пристигнах миналата седмица. На нея имаше голям МАКЛЕЙ, а под него – № 9. Разбира се, на нея смело беше написано, че той е и QB. Бях се преборила с желанието да извъртя очи, когато Ела спря на алеята този следобед и видях новата табела, украсяваща двора ни. Беше малко прекалено и се съмнявах, че Хънтър е бил наистина развълнуван. Не му пукаше за хвалбите. Просто искаше да спечели.
Ако загубеха, щеше ли татко да я свали? Като се отърсих от тази безсмислена мисъл, отидох да се проверя в огледалото за последен път, преди да сляза долу да чакам Талула. Тази вечер температурата щеше да спадне до дванадесет градуса. Есента най-накрая пристигаше в Алабама. Отне известно време, това е сигурно. Бях се спряла на чифт прилепнали дънки с тъмно пране, без дупки, и на синия пуловер „Лоутън“, който вече притежавах, преди да се преместя тук; беше с по-ниска кройка от тази, която носех обикновено, и скъсен на талията. Мама ми го беше купила миналата година, но никога не го бях обличала. Тази вечер обаче ми се стори подходяща. Бях оставила косата си пусната, но на китката си имах ластик за конска опашка, в случай че вятърът се усили и къдриците не се задържат настрани от лицето ми. Обувките си бях сменяла около три пъти. Накрая се спрях на черните си ботуши „Док Мартенс“. Изглеждаха добре с тоалета, а и краката ми щяха да останат топли. Грабнах черното си пухкаво палто North Face и реших, че може би ще ми трябват и ръкавици. След като събрах всичко, се отправих надолу към хола.
Ела седеше на дивана, гледаше по телевизията как някой ремонтира къща и пиеше горещ чай. Тя се усмихна нагоре към мен и заговори бавно. Почти толкова бавно, че беше трудно да се разчете по устните ѝ. Зачудих се дали отново не крещи.
– Изглеждаш прекрасно – каза тя искрено, макар да изглеждаше странно, че е отворила толкова широко устата си.
– Благодаря ти – казах тихо.
– Имаш ли нужда от пари? – Попита тя. Чувстваше се неловко да говори с мен. Можех да го разбера. Наистина трябваше да поработя върху разговора ми с нея. Това беше твърде странно. Може би можех да започна да използвам гласа си. Направих го със семейството на Райкър. Това беше мащехата ми, а аз се държах трудно, като се сдържах пред нея.
– Татко ми даде малко тази сутрин – казах този път с гласа си.
Очите ѝ се разшириха при този звук и аз изчаках, докато тя седеше изненадана. След това направи неочакваното и постави чашата си, скочи от мястото си и ме сграбчи в прегръдка. Не бях голям любител на прегръдките, вероятно защото родителите ми не се прегръщаха много или изобщо. Постоях така за момент, преди да я прегърна обратно с единствената си ръка, която не беше пълна с връхни дрехи. Беше кратко и бързо пуснах ръцете си. Не бях сигурна, че искам да премина към етапа на прегръщане с нея.
Тя се отдръпна и видях сълзи по бузите ѝ, докато се усмихваше твърде широко и избърсваше лицето си.
– Съжалявам – каза тя, докато подсушаваше очите си. – Не исках да се разчувствам. Но ти благодаря. За това. – Тя каза всичко това нормално. Без големи, бавни думи. Сега се чувствах виновна, че не го направих по-рано. Собствената ми несигурност я беше накарала да се почувства изоставена или нещо подобно.
– Всичко е наред – казах и видях как лицето ѝ светна още повече. Беше млада, готвеше ужасна храна и беше малко досадна, но виждах защо татко я обича. Тя не беше лоша. Беше добра. Просто беше странна, различна от това, което познавах. Коя бях аз, че да съдя някого за това, че е различен? След като старателно се самонаказвах за това, че се отнасях зле с нея и дори не го осъзнавах, и се усмихнах.
– Благодаря, че ме попита дали имам нужда от пари.
Тя продължаваше да излъчва стоватовия си лъч, докато виждах как колата на Талула завива към алеята. Бях имала достатъчно емоционална връзка с мащехата си. Бях повече от облекчена да видя Талула.
– Возилото ми е тук. Наслаждавай се на вечерта – казах.
– И ти! – Каза тя весело и видях как в очите ѝ се появиха още сълзи. Измъкнах се по дяволите оттам, преди плачът да е започнал отново.
Затворих вратата след себе си и проверих дали чантата ми е на рамото, а телефонът в джоба, преди да изляза до колата на Талула. Отворих предната врата от страната на шофьора и хвърлих палтото и ръкавиците си на задната седалка, след което седнах.
Талула изписа и каза:
„- Нямаш шал. Отзад имам два с цвят на Лоутън, които майка ми направи, ако искаш да използваш единия“.
Кимнах и отговорих:
– Благодаря – като използвах гласа си. – Единственото, което имах в цвят „Лоутън“, беше този пуловер.
Тя повдигна вежди.
– Завиждам ти за този пуловер. Супер сладък е.
– Благодаря – отвърнах аз.
– Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? – Попита тя.
– Да. Готова съм – уверих я аз.
Тя кимна и след това започна да се изтегля от алеята.
– Тази табела е малко прекалена – казах аз, след което я погледнах.
Ъгълчето на устата ѝ се повдигна.
– Неш каза, че ги е направил Бустер клубът.
Не казах повече нищо, защото тя трябваше да гледа пътя, за да шофира. Нямаше да може да ме погледне и да отговори така, че да мога да разбера. Но като чух, че Бустер клубът е доставил знака, придоби повече смисъл. Облегнах се назад на седалката и посегнах към телефона в джоба си, за да не ме боде в задника. Погледнах го и се зачудих дали да пиша на Райкър, или това е разсейване за него. Знаех, че Хънтър е с еднопосочно мислене в деня на мача. Райкър вече седеше през първото полувреме. След като проучих последния му текст към мен, реших, че е бил замислен като „последен текст до края на мача“, и върнах телефона в скута си. Футболът беше на първо място. Това го знаех.

Назад към част 30                                                     Напред към част 32

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!