Аби Глайнс – Полеви партита – Създаване на игра – Книга 5 – Част 4

„Не днес, мамо, не, днес“

ГЛАВА 3

РАЙКЪР

Още един шибан понеделник. Всички бързат да влязат вътре преди последния звънец, полуголи момичета с чаши кафе „Старбъкс“ в ръка си правят селфита отвън, а Блейкли крещи на някого точно пред входа.
Дори не погледнах към това, защото предполагах, че Хънтър е получил в топките си за бягството си в петък вечер. Блейкли се беше върнала, напила се беше и беше припаднала, а Аса беше измъкнал задника ѝ до вкъщи, носейки я на рамо. Тя повърна в краката му. Пропуснах всичко, но това беше обобщението, което получих от Неш. Аса беше приятен човек, но обичаше пикапа си „Шевролет“. Трябваше да плати за половината от него. Баща му беше твърд. Така че след като повърна върху краката му и дрехите си, я сложиха в каросерията на пикапа му, за да я закарат до вкъщи. Това ме разсмя.
Нова беше повече от щастлива да отнесе нещата в старата плевня в задната част на имота ни. Но аз не позволих да се стигне дотам, докъдето тя желаеше. Нещо не ми се струваше наред. Беше прекалено отчаяна. Прекалено готова да се съблече с човек, когото едва познаваше. Беше трудно, но след няколко игрички ѝ казах да се облече и ѝ предложих да я заведа до вкъщи. Тя беше малко ядосана и ми каза, че си има собствена кола и не се нуждае от мъж, който да я закара.
Седях там на старата гума на трактора дълго след като тя си тръгна. Тя имаше тяло и аз бях привлечен от нея, но бях привлечен от повечето момичета със секси тела. Да спя с тях, защото е лесно, не ме притесняваше преди. С Нова нещо беше странно. Не се чувствах комфортно с нейното ниво на нужда. Или готовност. Съмнявах се, че внезапно ми е пораснал морал, но бях спрял нещата.
Очите ми сканираха района за Нова. Исках да я видя отново и да се уверя, че не бирата е объркала главата ми. Все още имаше време да спася положението. Майка ми се кълнеше, че ще отгледа джентълмен, но аз имах още няколко партита и гащи, в които да вляза, преди това да се случи. Не днес, мамо. Не. Днес.
Звънецът за закъснение прозвуча и онези, които още не бяха тръгнали към коридорите, се втурнаха в бяг, докато гласът на директора Хасуел извика силно:
– Никакво бягане!
Темпото на всички се превърна в бързо ходене, а аз въздъхнах, без да се притеснявам, че ще закъснея за час. Предпочитах да намеря Нова и да видя дали моментът ми на рицарство, или каквото по дяволите беше, е сложил край на шанса ми с нея.
– Блейкли, отиди в клас. Сега. – Гласът на Хасуел се носеше и аз трябваше да се обърна, за да видя какво се беше случило с тази кучка. Хънтър рано или късно щеше да разбере, че тя е отрова. От спринтирането му в петък вечерта предполагах, че ще е по-рано.
Забавната усмивка, която бе започнала да се разстила по лицето ми, замръзна и спрях да вървя. Очите ми се втренчиха в нечии други. Никога досега не бях виждал зелено като това. Не бях сигурен, че има подходящо описание за този зелен цвят. Но, Господи, те бяха пронизващи. Сякаш можеха да прочетат душата ти. После тя примигна и това развали магията. Изненадан от странната си реакция, възприех останалата част от човека, която идваше с тези очи. Розови устни, които оттук изглеждаха почти във формата на сърце, малък нос, високи скули, кремаво бледа кожа с лунички – и по някаква причина това ме накара да се усмихна. Луничките ми харесваха. Един дълъг кичур коса… не беше просто червен, а по-скоро с меден цвят… се извиваше на голите ѝ ръце.
Беше като съвършено пикси, което стоеше там. … до Хънтър шибания Маклай? Откъснах очи от нея и разгледах останалата част от сцената. Блейкли вече се беше успокоила, а Хънтър ѝ говореше с отвратителна гримаса на лицето. Не се интересувах от тях, но червенокосата ме интересуваше. Погледнах назад към нея и видях, че тя вече не ме гледа, а наблюдава Хънтър как говори, сякаш всяка дума от устата му беше златна.
Ако това беше причината, поради която се беше отказал от Блейкли, щях или да му дам пет, или да го хвърля в килера, за да го махна от нея. Тя беше нова и не беше честно той да предявява претенции към нея, преди някой друг да я е погледнал. Бях повече от сигурен, че ако я оставя сама в обора, няма да я изпратя вкъщи.
Хънтър хвана ръката ѝ и заобиколи Блейкли.
– Трябва да я заведа в клас. Ще поговорим по-късно – каза той достатъчно силно, за да го чуя. Той водеше новото момиче около Блейкли, която сега сякаш малко се паникьосваше и мигаше с фалшива усмивка към момичето. Какво, по дяволите, се случваше с всичко това?
Момичето изучаваше Блейкли, сякаш я съжаляваше. Искрено съжаляваше. А не жален поглед. Стомахът ми се сви. Гърдите ми се почувстваха странно. Но нещо в това момиче ми въздействаше. Не ме интересуваше, че ръката на Хънтър е върху нея по доста защитен начин. Трябваше да е готов за някакво състезание. Трябваше да бърза, за да не изостава от Хънтър, а на мен не ми харесваше начинът, по който я дърпаше като дете. Това ме дразнеше.
Започнах да се движа в тяхната посока, без да мисля какво ще направя или кажа, когато тя отново обърна тези очи към мен. Господи Боже, сякаш в мен се блъсна камък. Отново замръзнах. Загледан в нея. Точно когато се канех да се усъмня в здравия си разум, тя се усмихна. Прави бели зъби. Също толкова съвършени, колкото и останалата и част. Чистотата на тази усмивка беше в очите ѝ. Нищо не я помрачаваше. Чудиш се какво ли си е мислила или замисляла. Това беше най-реалното нещо, което някога бях преживявал в живота си.
Погледът на Хънтър се завъртя към мен. Той все още изглеждаше раздразнен и много съсредоточен. Но кимна с глава.
– Здравей, Райкър – беше всичко, което каза, без да спира. Сега погледът ѝ отново беше насочен към него. Тя се взираше в него. Стигайки само до раменете му.
– Първо имаш литература. Но не е страшно, че закъсняваш. Ще ти обясня. Така или иначе това е заместник. Уволниха учителката по литература преди няколко седмици – каза и той.
Тя се намръщи, изглеждайки объркана, и после забърза крачка до него. Точно преди да завият зад ъгъла, тя ме погледна през рамо и ми се усмихна още веднъж.
Ебаси. Как го е направила? Беше като мълния в гърдите ми и исках още от нея.
Вратата на шкафчето се затръшна и ме изкара от внезапната ми мъгла. Благодарение на Бога, Блейкли мина покрай мен, без да каже нито дума. Коридорът вече беше празен, а аз щях да закъснея за час. Все още не бях в настроение за хора. Обърнах се и тръгнах обратно към кабинета. Госпожа Мърфи щеше да ми даде пропуск за закъснението, щеше да ми се скара за момент; щеше да убие малко време.
Когато стигнах до вратата на кабинета, вентилаторът на древната метална кутия духаше, госпожа Мърфи правеше съобщения и миришеше на кафе и есенни свещи. Декорациите за Хелоуин бяха заменени с „Благодарим“ и „Жътва“. Сякаш някой беше ограбил празничната секция на Dollar Store.
Изчаках, докато тя завърши речта си с „GO LIONS!“, после се обърна към мен и въздъхна.
– Райкър, защо не можеш да се появиш на време в клас в понеделник?
Усмихнах ѝ се.
– Защото седмицата ми нямаше да започне добре, ако не видя красивата ви усмивка, госпожо Мърфи.
Тя ми се усмихна, а обветрените ѝ бузи се зачервиха. Била е тук, когато родителите ми бяха ходили в гимназията. Чудех се дали обичаше толкова много да е тук, колкото изглеждаше от страни. Помислих си, че на нейната възраст не можеш да симулираш такава радост.
– Харизматичен, като баща ти, със сигурност – каза тя, поклати глава и ми написа фиш за закъснение. – Върви в клас. Пропускаш хубаво време за учене.
Не пропусках нищо. Трябваше да минат добри двайсет минути, преди който и да е учител в първи час да се събуди достатъчно, за да започне работа. Оставяха ни да седим на телефоните си, докато те пиеха кафе и се преструваха, че работят върху нещо. А всички знаехме, че са във Facebook.
Спрях точно преди да изляза от кабинета и се обърнах към госпожа Мърфи.
– Кое е новото момиче? – Попитах я. Трябваше ми име. Нещо.
Тя се усмихна толкова меко и нежно, сякаш напомнянето за момичето я правеше щастлива. Интересно. Може би тя беше вещица със сили за харесване.
– Аврора Маклей. Сестра близначка на Хънтър. Сладко, нежно момиче.
Бузите ми трябваше да се напукат от усмивката, която се разля по лицето ми. Това беше неговата сестра. Хале, ебати, алауята.

Назад към  част 3                                                           Напред към част 5

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!