Глава 18
Марти
Излизайки от работа, последният човек, когото очаквах да намеря да стои там, беше Шантел. Спрях и се загледах за момент, за да се уверя, че това е Шантел. Тя се отдръпна от червеното си спортно BMW, на което се беше облегнала, и тръгна към мен. Беше по-скоро походка. Фиона също го правише. Дефилираща походка трябва да е нещо, което след време се превръща в навик.
– Здравей, Марти. – Тя вдигна слънчевите очила, които беше сложила на носа си.
– Фиона добре ли е? – Попитах, без да мога да се сетя за друга причина, поради която да е тук.
Тя повдигна леко рамо.
– Не е тръгнала към болницата или нещо подобно, но и не е добре.
Обхвана ме паника и се обърнах да бягам към пикапа си.
– Къде отиваш? – Попита ме Шантел.
– Да намеря Фиона – казах, заявявайки очевидното.
– Трябва да знаеш какво не е наред, преди да тръгнеш да я търсиш. Защото Бог знае, че тя няма да ти каже.
Направих пауза и се обърнах обратно към Шантел.
– Слушам. – Исках тя да побърза. Спешната нужда да се уверя, че Фиона е добре, ме притискаше с нокти.
– Онази малка кутийка за спомени в гардероба ти – каза тя бавно. Объркан, зачаках повече. – Онази, която си скрил. Фиона случайно я ритнала, търсейки тениска, която да облече.
Кутията … ? Ебаси.
– И тя ти каза? – Попитах, чудейки се дали е ядосана, или наранена. С какво се бях сблъскал?
– Насилих я да го изтръгне от себе си. Тя е несигурна. Знаеш това. Кутията не помогна.
Майната ми. Трябваше да я изхвърля още преди месеци.
– Благодаря – извиках на Шантел. Тръгнах към пикапа си. Още преди да изляза от паркинга, се обадих на Фиона.
Иззвъня три пъти, но тя не отговори. По дяволите. Опитах отново и отново вдигна гласовата поща на Фиона. Това не беше чак толкова голям проблем. Можех да и обясня, ако тя вдигнеше телефона. Разбира се, бях скрил кутията и знаех, че е там, но отдавна не се бях сещал за това. Да я изхвърля щеше да е умно. Ако исках да го призная пред себе си, дълбоко в себе си исках да запазя спомените. Исках да си спомням какво е било усещането. Знам, че никога не е било толкова голямо или толкова силно, колкото това, което имах с Фиона сега.
Ускорявайки, стигнах до апартамента за рекордно кратко време. Колата на Фиона я нямаше. Паркирах пикапа си, разочарован. Обадих ѝ се отново, докато седях на паркинга на апартамента, без да съм сигурен дали да обикалям около Савана, за да я търся, или да вляза вътре и да я изчакам. Беше много малко вероятно да я намеря, ако тръгна да я търся.
Телефонът на Фиона отново премина в гласова поща. Със закъснение съжалих, че не съм попитала Шантел къде е Фиона, вместо да бързам. Искаше ми се да имам и номера на Шантел. Обзалагам се, че Мак го имаше.
Тази вечер той беше свободен. Черният му по-стар модел „Хамър“, който беше бензинова машина, беше паркиран наблизо. Каквито и планове да имаше за тази вечер, те не бяха започнали. Влязох вътре, за да попитам Мак за телефонния номер на Шантел. Защо Шантал не ми беше казала къде ще бъде Фиона, докато си тръгвах. Можеше да го извика. „Хей! Можеш да намериш Фиона тук.“ Или нещо подобно.
Влязох в апартамента и намерих Мак на дивана, който се смееше шумно на нещо, което гледаше по телевизията. Той присви очи към мен и посочи екрана.
– Това нещо е страхотно! Виждал ли си го?
Не попитах какво гледаше. Не ме интересуваше.
– Какъв е номерът на Шантел? – Попитах.
Той вдигна дистанционното, спирайки предаването, което гледаше.
– Шантел? Защо?
– О, не знам. Защото е най-близката приятелка и съквартирантка на Фиона, може би! Какъв е номерът и?
Мак се намръщи.
– Господи, ти си в лошо настроение. – Той вдигна телефона си, който беше на дивана до него. Прелиствайки номерата, той докосна екрана няколко пъти, след което ме погледна. – Току-що ти го изпратих. За какво е това сериозно изражение? Вие скарахте ли се?
– Не – отвърнах аз.
Веднага се обадих на номера, който Мак ми беше изпратил, докато вървях обратно към стаята си, извън обсега на слуха му.
– Здравей – каза Шантел след второто позвъняване.
– Това е Марти. Къде е тя?
– Не съм сигурна. Каза, че ще се прибере по-късно.
– Кога каза това? – Попитах раздразнено.
– В десет часа тази сутрин.
По дяволите! Това беше преди седем часа.
– И оттогава не си се притеснявала? – Каква приятелка беше тя?
– Не. Защото Фиона е голямо момиче. Тя просто се нуждаеше от пространство.
– Ако можеш да се чуеш с нея, обади ми се или и кажи да ми се обади. Моля?
– Да, ще се погрижа да знаеш в момента, в който се чуя с нея. Но тя вероятно скоро ще се прибере у дома.
Затворих слушалката, отидох до гардероба и намерих проклетата кутия, която беше причинила толкова много неприятности. Вдигнах я, махнах капака и погледнах вътре. Имаше снимки, сувенири от първата ни среща, писма, боже, надявах се тя да не е прочела писмата. Държах пръстена с обещанието, който бях купил за Мери Грейс, преди тя да сложи край на нещата. Сега ми се струваше глупав. Какво изобщо представляваше пръстенът за обещание? Обещание за какво? Обърнах очи, завъртях пръстена около пръста си и поклатих глава. Тогава бях луд. Млад.
Сложих капака на кутията и взех пръстена със себе си. С тази кутия щях да чакам Фиона на вратата. Щяхме да я разгледаме заедно. Щях да обясня защо все още я имам, после щях да я хвърля в боклука ѝ, за да ѝ покажа, че съм приключил и това не е важно.
– Излизаш с кутия обувки? – Попита Мак, докато минавах покрай него.
– Да – отвърнах аз, без да искам да му обяснявам това.
– Ще си тръгна след няколко часа. Имам среща – каза ми той, когато стигнах до вратата.
– Успех с това. – Вече знаех, че това не означава нищо. Всеки уикенд той беше с ново момиче.
Затворих вратата на апартамента ни и направих само три крачки, преди входната врата да се отвори и Фиона да влезе. Тя спря на място и очите ѝ срещнаха моите. Нито един от нас не помръдна. погледът ѝ падна върху кутията под ръката ми.
– Искам да обясня всичко в тази кутия и след това искам да я изхвърля. Искам да я изхвърлим. Това е миналото. И съжалявам, че си я намерила. Но още повече съжалявам, че изобщо съм я имал.
Тя не помръдна. И за миг не си помислих, че ще каже нещо в отговор. Накрая очите ѝ срещнаха моите и аз видях там нещо, което ми даде надежда.
– Не си ли ядосан? Прегледах нещата ти. – Тя го каза така, сякаш имаше смисъл да съм разстроен от нея. А не обратното.
– Какво? – Попитах объркано. Нима тя не беше разстроена от мен?
Тя въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Това са твоите неща. Нямах право да нахлувам в личното ти пространство. А да се разстройвам заради това беше още по-несправедливо. Аз съм тази, която трябва да съжалява. Шантел беше права. Аз шпионирах и това беше погрешно.
Затворих разстоянието между нас и протегнах кутията към нея, за да я вземе.
– Не съм ядосан. И не ми пука за тази кутия. Ти си това, което е важно.
Тя погледна надолу към нея за няколко мига. Колебливо протегна ръка и я взе от мен.
– Казвала ли съм ти напоследък, че те обичам? – Попита тя, като вдигна поглед обратно към моя с най-сладката проклета усмивка на света.