Глава 17
Беше почти време за обяд, когато съзнанието на Джералдин се върна в настоящето. Преди това да се случи, тя си мислеше, че живее в Ню Йорк и е сгодена. Не бях сигурна коя е била годината, но беше щастлива и развълнувана за сватбата си. Беше и много разстроена, че не съм китайският шофьор на доставката. Беше искала яйчени рулца и портокалово пиле.
– Искаш ли да излезеш днес? Мислех да направя няколко кексчета и да посетим сестра ми.
Джералдин почистваше грима от лицето си, който беше нанесла по-рано, за да присъства на бал с годеника си. Тя спря и се усмихна.
– Би било чудесно. Чувала съм толкова много неща за Хайди. Да се срещна с нея ще бъде удоволствие.
Облекчена, че идеята ѝ харесва, погледнах към килера. Беше зареден с всичко необходимо за печене.
– Мога ли да използвам твоите материали, за да направя кексчетата? Ще попълня запасите от всички продукти, които използвам. Това ще ми спести малко време.
Джералдин махна с ръка към мен.
– Не бъди глупава! Използвай каквото ти трябва. Аз ще ти помогна. Ще бъде забавно. Вече нямам много причини да правя кексчета. Нека донеса миксера и мерителните чаши. Ти вземи каквото ти трябва от килера. – Тя развълнувано плесна с ръце.
Тази работа беше повече, отколкото можех да се надявам. Джералдин беше толкова добра жена – и в здравия си разум, и извън него. Работата ми беше просто още едно нещо, което дължах на Стоун. Често имах чувството, че не правя достатъчно, за да си заслужа заплатата. Джералдин беше добра компания и никога не е имало скучен момент.
След като сложихме всички съставки на плота, започнахме да работим заедно. Джералдин каза, че тя ще се справи по-добре с тестото за кексчетата, ако аз мога да направя глазурата. Аз нямах нищо против. Имах специален начин за приготвяне на глазурата, която Хайди обожаваше. В килера имаше толкова много поръсители, че ми беше трудно да реша, но в крайна сметка избрах поръсители с блясък. Хайди щеше да се изуми как те блестят върху розово-жълтата глазура.
Докато приключвахме, реших да попитам Джералдин за мнението ѝ относно най-добрия начин да се справим с преместването от „Стоун“. Признавам си, че започнах да се привличам от него. Това беше нещо, с което щях да се справя и да приключа сама. Да кажа на някого го правеше по-трудно за пренебрегване.
– Мисля, че Стоун ще се радва на апартамента си без мен там. След като Пресли си е тръгнала, той има възможност да го има изцяло за себе си. – Спрях се да не кажа повече. Исках първо да видя как ще реагира тя.
– Ако мислиш да се изнесеш, мисля, че ще имаш борба в ръцете си. Стоун ще се притеснява. Той иска да те държи в безопасност. Това, че си в апартамента му, му дава увереност, че си добре.
Не бях сигурна, че съм съгласна с това.
– Той вече ми е помогнал толкова много. Благодарна съм му за всичко, което е направил. Не мисля, че някога ще мога да му се отплатя.
Тя започна да подрежда готовите кексчета в красива розова чиния.
– Той помага на хората, на които иска да помогне. Когато е сигурен, че си готова да продължиш напред, той ще се погрижи да имаш дом, в който да се преместиш. Той е добро момче.
Не така се надявах да протече този разговор.
– Той ми помага заради Джаспър. Не би трябвало да съм му в тежест. Не е честно. Джаспър и аз никога няма да сме заедно. Той трябва да има време да работи и да бъде до Джаспър. Това е, което той иска.
Тогава Джералдин вдигна поглед към мен.
– Да спасява задника на Джаспър не е това, което той иска. Той смята, че това е негова работа. Момчето има толкова много отговорности, които трупа върху себе си. Винаги е било така. Но той иска да ти помогне. Откакто дойде тук за първи път и ми разказа за теб, той е различен. Когато говори за теб, той изглежда… различен. Сякаш част от мрака му е изчезнал.
Въпреки че това звучеше добре, тя виждаше нещата по съвсем различен начин от мен. Стоун беше пределно ясен, че ми помага заради Джаспър.
– Стоун беше по-малко мрачен, когато ти разказа за мен, защото с Джаспър бяхме приключили. Той се притесняваше, че Джаспър и аз ще имаме връзка. Той знаеше истината или я подозираше.
Джералдин стисна устни и почти се усмихна на отговора ми.
– Първият път, когато ми каза за теб, беше през уикенда, след като те видя за първи път. Така че това твое разсъждение е неправилно. А сега – тя избърса брашното от ръцете си върху престилката. – Тези кексчета са готови, а аз нямам търпение да се запозная с Хайди. Стига вече с това. Хайде да вървим.
Стоях там и мислено премислях това, което току-що беше казала. Помислих си, че сигурно съм я чула неправилно. Стоун не би говорил за мен, след като ме срещна, освен ако не беше, за да се оплаче от съществуването ми.
– Спри да се мръщиш. Това причинява бръчки. Ще взема чантата си и можем да тръгнем.
– Той ненавиждаше вида ми – казах ѝ аз.
Тя беше объркана. Това беше единственото обяснение.
Тогава Джералдин се разсмя. Силен забавен звук, от който очите ѝ заблестяха от удоволствие.
– Стоун нито веднъж не те е мразил – успя да каже тя през смеха си.
Осъзнах, че да говоря с нея за това е лоша идея. Тя постоянно бъркаше времена и факти. Отидох да вдигна подноса с кексчетата и се усмихнах.
– Ще ги занеса в колата.
– Вземи ключовете ми от тоалетката. Ще вземем колата ми – каза тя, все още усмихната, сякаш се опитваше да потисне още смях.
Насочих се към тоалетката, за да взема ключовете, които бях видяла да седят там. Да заведа Джералдин при Хайди може би не беше добра идея. Тя можеше всеки момент да забрави кое десетилетие е. Изглеждаше, че сега може би е близо до това да има заклинание. От друга страна, Хайди нямаше да разбере, че има някакъв проблем.
Идеята сестра ми да слуша с интерес бълнуванията на Джералдин ме накара да се усмихна. Тя щеше да повярва на лудостта и да задава въпроси. Когато се върнах в кухнята, Джералдин беше там с черните си равни обувки на краката.
– Тя е най-близкото нещо до ангел, което съм виждала – каза Джералдин, когато ме видя.
– Кой? – Попитах, мислейки си, че тя може би отново се е изгубила в спомените си.
– Никога обаче няма да види нещо повече от това. В нейните очи има нещо повече. Искам да видя всичко това и да узная онези тайни, които я правеха толкова силна. Но няма да имам тази възможност. Видях начина, по който той я гледаше.
Това не беше отговор. Беше по-скоро бълнуване.
– Знаеш ли къде отиваме? – Попитах, за да видя дали тя все още е с мен.
Тя се усмихна меко.
– Да, Беула. Ще вземем тези кексчета и ще посетим Хайди.
Добре, значи все още беше здрава.
– О. Тогава за какво говори?
– Спомних си за първия разговор, който проведох със Стоун за теб.