Глава 7
Той не искаше да знам, че ми е купил сладкиши, затова не му казах за разговора си с Пресли. Върнах се в спалнята, разопаковах чантата си и го изчаках на вратата. Той излезе от кухнята, носейки раздразнено изражение.
– Ще вземем и двете коли, в случай че Джералдин реши, че си подходяща, и те наеме. Ще ти трябва твоята кола, за да се върнеш тук тази вечер.
Ключовете ми вече бяха в чантата ми, затова кимнах и го последвах през вратата. Преди да успее да заключи вратата зад нас, звукът от щракане на токчета отекна във фоайето, когато Пресли изтича към него.
– Хубав ден, бейби! – Каза тя, докато се хвърляше към гърдите му.
Това с доведената сестра беше единственото, което успях да видя. Беше обезпокоително, но се насилих да не мисля за него. Не знаех цялата история. Той не отвърна на прегръдката ѝ и това я накара да се отчая още повече. Тя започна да целува лицето му.
Той взе и двете ѝ ръце в ръцете си и я отдръпна от себе си.
– Пресли, моля те.
Тя изпъна долната си устна в нацупена гримаса.
– Кога ще се върнеш?
– Когато приключа с деня си. Довиждане. – И с това той си тръгна.
Не я погледнах, докато вървях след него. Това беше неловко. И малко тъжно. Стоун не беше жесток към Пресли. Той също така не ѝ даде обичта, която тя искаше или очакваше, което, както разбрах, в някакъв момент трябваше да направи.
Слязохме мълчаливо по стълбите и излязохме през вратите към паркинга. Там беше паркирана само още една кола – червеното Порше. Изглеждаше като нещо, което Пресли би карал.
– Следвай ме – каза той. Гласът му беше властен и не подканваше към глупости.
Запътих се след него, докато той вървеше към автомобила си.
Едва когато бях в колата и шофирах, събитията от предишния ден започнаха да се повтарят в главата ми. Тежестта в стомаха ми и болката в гърдите, която не беше изчезнала, постоянно ми напомняха за това. Помислих си за майка ми и как сигурно се е чувствала, когато Порша е дошла при нея с Хайди. Знаех, че майка ми никога нямаше да ѝ откаже, дори и без пари. Но колко изтощена и уплашена трябваше да е била понякога. С две малки момиченца, без помощ и с едно, което се нуждаеше от допълнителните грижи, които Хайди изискваше. Парите, които и бяха дали, бяха стигнали само за кратко време. В началото медицинските сметки на Хайди се натрупваха бързо.
Хайди започна да ходи едва на пет години. Бяхме в кухнята и оцветявахме на масата, когато тя направи първите си стъпки. Трябваше постоянно да ѝ напомням да не яде пастелите си, докато мама правеше питки за вечеря. Тя правеше питки винаги, когато парите бяха малко.
Бях изпуснала един зелен молив и бях застанала да го взема, когато Хайди се изправи на крака и направи първите си стъпки към падналия молив. Тя гордо каза:
– Разбрах го.
Мама беше направила кексчета, за да отпразнуваме, след като изядохме питките със сос от домати. Образът, в който тя прегръщаше силно Хайди и ѝ казваше колко се гордее с нея, все още е в главата ми. Но сега… Сега, когато знаех, че Хайди не е нейна дъщеря, това правеше майка ми още по-специална. А аз не бях мислила, че това е възможно.
Спомних си как мама ме целуваше по главата преди лягане – казваше ми да си лягам и че тя ще дойде скоро. Заспивах, преди тя да дойде, защото Хайди не искаше да си легне, докато мама не я люлееше. Някои нощи това отнемаше часове. В противен случай Хайди се разплакваше. Тъмнината я плашеше, дори когато аз бях в същата стая. Мама се навеждаше и шепнеше в ухото ми:
– Не бих могла да живея този живот без теб, моя красавице Беула. Ти си моят източник на сила. Хайди е моята радост, но ти, мило момиче, си моето сърце. Никога не забравяй колко силно те обичам. Дори когато невинаги мога да те държа толкова дълго, колкото искаш, или да те слагам в леглото си през нощта.
Сега тези думи имаха повече смисъл. Разбрах това, което тя никога не ми беше казвала. Беше нещо, което не трябваше да знам. Мама ми липсваше всеки ден. Винаги ми е казвала, че аз съм нейната сила, но тя беше моята. Не знаех как мога да бъда нейна.
Вниманието ми се върна към пътя, когато Стоун включи мигача си и зави в алеята пред мен. Имаше масивна каменна стена с порта от ковано желязо с буквата М в центъра ѝ. Стоун се наведе през прозореца и каза нещо на малка черна кутия и портата се отвори бавно. Последвах го във вътрешността на крепостта, или каквото и да беше това. Дърветата магнолия оформяха алеята, докато тя не се отвори и не се появи малък замък. Челюстта ми падна при вида на цялото това величие. Никога не бях виждала къща като тази. Изглеждаше като каменен замък.
Стоун спря, за да паркира точно пред стъпалата, водещи към внушителните врати. В дъното на стълбите имаше дори каменни лъвове. Паркирах зад него и останах, за да го разгледам. Някой наистина ли е построил това, за да прилича на замък? И защо?
Стоун стоеше пред мен и блокираше гледката ми, а аз преместих очи, за да срещна неговите. Той сви рамене, сякаш това се очакваше. След като изгасих колата, взех ключовете си и слязох от нея.
– Какво, за бога? – Попитах. Думите ми бяха натоварени с благоговение.
– Тя е малко ексцентрична. Съпругът ѝ се отдаваше на капризите ѝ, когато беше жив. Тази къща беше един от тях.
– Ех, това е нещо повече от прищявка – казах аз, като тръгнах да го настигна на стълбите.
– Не и за Виктор Мейуедър.
Започнах да питам още, когато една от вратите се отвори и се появи дребна дама със снежнобяла коса, прибрана в свински опашки.
– Стоун! Мислех, че млекарят е тук. Той закъсня – каза тя, като вдигна ръце във въздуха.
– Млекарят няма да дойде днес, Джери, скъпа. Той се пенсионира преди около шестдесет и пет години.
Тя се намръщи и постави пръст върху нацупените си устни.
– Точно така. Бях забравила за това. Бил беше прекрасен човек. Винаги носеше най-доброто мляко. Беше и студено.
Стоун се наведе, за да я целуне по бузата.
– Добро утро.
Тя го погали по бузата.
– Добро утро и на теб, скъпи. Реши ли все пак да се ожениш? Тя е прекрасна. Виждам защо си променил решението си – каза Джералдин, като ми се усмихна.
– Не съм си променил решението. Все още няма да се оженя. Това е Беула, момичето, за което ти разказах. Тази, която мисля, че ще ти хареса да е тук, за да ти помага с нещата през деня. Като например избора ти на прическа. – Той добави последното с малка усмивка. Никога не ми се беше усмихвал по този начин.
Беше се пошегувал, но само аз го разбирах. Очите му блестяха с усмивката му и ме накараха да затая дъх.
– О, да, да! Спомням си. Тъкмо си мислех, че бих искала да си боядисам косата в червено. Може ли да се занимава с боядисване на коса?
Тогава той се засмя. Истински смях. Беше… невероятен.
– Харесвам косата ти в красивия платинен нюанс, в който е. Нека не го променяме.
Тя въздъхна.
– Много добре. Ще я оставя така само за теб.
– Благодаря ти – отвърна той с пълна искреност.
– Мислиш ли, че можеш да откриеш къде са отишли пилетата ми? Щях да направя няколко яйца за закуска – попита ме тя.
– Аз…
– Тук няма кокошки. Това беше във вилата ти в Бат. Вече не живееш в Англия – каза и Стоун, спирайки ме, преди да се съглася да намеря пилетата.
Тя махна с ръка и се разсмя.
– Точно така. Преместих се миналата седмица – отвърна тя. – Влезте вътре. Всички ще се простудим тук.
Тя побърза да се върне вътре и аз забелязах, че едната ѝ обувка беше червена домашна пантофка, а другата – бяла тенис обувка.
Работата тук никога нямаше да ми стане скучна, знаех, че е сигурно.
Назад към част 6 Напред към част 8