Глава 15
Стоун
Прибрах се у дома преди Беула.
Облекчен, след като не видях паркираната ѝ кола, не бързах да събирам документите си и се запътих към входа на сградата. Не исках тя да се прибере вкъщи, без да съм тук отново днес. Снощи тя изглеждаше уязвима и не бях сигурен защо. Струваше ми се, че всеки момент щеше да се отскубне, но не можеше да се насили. С всичко, което ми се случваше, трябваше да се уверя, че намирам време и за нея. Не можех винаги да очаквам тя да е до мен и да не и отвръщам с нещо.
Докато отключвах входната врата на сградата си, спря кола и се обърнах, за да видя, че това е бял лексус. Който и да беше той, паркира точно пред мен. Знаех, че този лексус не принадлежи на никого, който живее тук. Вдигнах ръка и засенчих очите си от слънцето, за да видя кой е той. За съжаление затъмнението на прозорците ми пречеше да виждам.
Шофьорската врата се отвори и Хилда излезе от колата. Надеждата, страхът и тревогата ме връхлетяха при вида ѝ. Не бях толкова глупав, че да си мисля, че е променила напълно мнението си, след като вчера я бях оставил в Чикаго. Все пак появата ѝ тук означаваше нещо. Искаше ми се да вярвам, че е, за да помогне на сина си. Знаех, че се подготвям за разочарование.
Тя вдигна слънчевите очила на главата си и се насочи към мен. С всяка нейна стъпка исках да я попитам защо е тук. Вместо това зачаках. Бях питал, молил и направил всичко възможно, за да ѝ помогна. Беше пресилено да мисля, че сега е дошла да ми помогне.
Когато беше само на няколко метра от мен, тя спря.
– Обадих се на Уилс, за да му кажа, че трябва да променя плановете си, и той започна да плаче. Баща ти му е нанесъл истински побой, защото е поискал да те посети. – Тя направи пауза и ръцете ми се стиснаха от двете ми страни.
Надявах се, че Уилс ще избегне това. Планът ми беше да го измъкна, преди баща ми да е сметнал, че е достатъчно голям, за да го бие. Този ден беше дошъл твърде скоро.
– Няма да му позволя да нарани Уилс. Той е добро дете. Готов съм да му помогна. Той трябва да се освободи от този гад.
Да скоча на първия самолет за Ню Йорк, за да взема Уилс, беше първият ми инстинкт. Знаех, че все още не мога да го направя. Трябваше да изчакам, докато изясня всички факти. Ако се объркам и позволя на емоциите си да ме контролират, баща ми щеше да има предимство.
– Влез вътре. – Обърнах се и отворих вратата. Хилда ме последва и мълчаливо се качихме по стълбите. Използвах всички техники, които бях научил през годините, за да се успокоя. Гневът, който кипеше в мен, заплашваше да вземе връх и точно сега исках да изкрещя на жената до мен. Изкушавах се да ѝ напомня, че на Уилс никога нямаше да му се наложи да страда от ръката на баща ми, ако тя беше майката, която той заслужаваше. Но нейното егоистично поведение и избори и бяха довели дотук.
Отворих вратата на апартамента си, отстъпих назад и махнах с ръка, за да влезе тя.
– Уау, Уинстън, това е нещо друго. Великолепно. Зашеметяващо. – Хилда винаги се впечатляваше от материалните неща.
– Кога говори с него? – Не ми беше интересно да говоря за апартамента си с нея.
Тя се обърна и аз видях едва доловимата промяна в поведението ѝ. Към нея бяха прикрепени всякакви предупредителни знаци. Тя си представяше нещо, което никога повече нямаше да се случи. Нямах търпение да се занимавам с глупостта ѝ.
– Тази сутрин около девет. Бях получила обаждане, което ме събуди, след което промени плановете ми. Беше важно и трябваше да се обадя на Уилс и да му съобщя, че ще бъда там ден по-късно, отколкото му бях казала първоначално. Той започна да плаче, затова си помислих, че сигурно е разстроен за нещо лошо.
– Беше – заявих аз.
Тя се намръщи.
– Да, беше. Както и да е, той плачеше. Разстроен. Успокоих го и поговорихме. Той ми каза, че иска да живее с мен. – Тя присви мигли и аз наблюдавах как се труди над фалшивите емоции и сълзи. Исках да повярвам, че тя обича Уилс, но бях сигурен, че не мога да ѝ се доверя. Също така не вярвах, че я е попитал дали може да живее с нея. Той не я харесваше много.
– А ако резултатите се върнат и той не е мой, а е на баща ми. Какво тогава? Все още ли ще се бориш за него?
Сълзите ѝ заплашваха да се разлеят. – Разбира се! Той го наранява, Уинстън!
Бях я предупредил, че ще го нарани още в началото. Когато исках да разбера дали е мой. Когато бях дете и нямах никаква власт. Но тогава на нея не ѝ пукаше.
– Защо така внезапно си промени мнението? Това е нещо, за което си била предупреждавана многократно.
Тя избърса сълзите, които тепърва се търкаляха по лицето ѝ.
– Не ти повярвах. Ясно? Мислех, че преувеличаваш или може би си заслужаваш това, което си получил, защото си бил лошо дете. Не знам… – Тя се отдръпна. Звучеше почти виновна за думите, които казваше.
– Трябваше да съм последният човек, за когото си мислиш, че ще излъже. Никога не съм бил нечестен с теб. Не можеш да кажеш същото за себе си.
Тя отвори уста, за да говори, направи твърде голяма крачка по-близо и постави ръка на гърдите ми. Посегнах към ръката ѝ, за да я откъсна от тялото си и да я отместя назад.
В същия момент вратата на апартамента ми се отвори. Обърнах глава, заключвайки очи с Беула. Знаех, че тя скоро ще бъде тук. Появата на Хилда, която говореше за Уилс, ме беше разсеяла и за момент бях забравил.
– Коя си ти? – Тонът на Хилда беше остър. Властен. Сякаш имаше някакво право да бъде в дома ми и да пита кой влиза през вратата ми.
Отместих ръката ѝ и се отправих към Беула. Очите ѝ бяха широко отворени, объркани и нервни. Това не беше онова, от което се нуждаеше. Тази вечер бях планирал да поговоря с нея за това, което я тревожеше.
– Коя е тя, Уинстън? Занимаваме се със семейни проблеми. – Гласът на Хилда стана по-силен. Не ѝ отговорих. Вместо това не откъсвах поглед от очите на Беула. Успокоявах я, докато безумната жена, която вероятно беше майка на детето ми, се разправяше зад мен.
– Това е Хилда. – За секунда отхвърлих Хилда, за да се съсредоточа върху Беула. Тя знаеше достатъчно за Хилда, за да разбере. Поне се надявах, че е разбрала.
– Уилс добре ли е? – Попита тя веднага. В тона ѝ се долавяше искрена тревога.
– Ще бъде. Но баща ми го е наранил. Изплашил го е.
– О, Боже. – Тя покри устата си. Болката, която проблясваше в очите ѝ, беше истинска. Не беше измислена или изработена. Тя наистина се тревожеше за Уилс.
– Защо тя знае за сина ни? – Попита рязко Хилда. Изискваше внимание. Ненавиждаше, че я пренебрегват.
Плъзнах ръката си около кръста на Беула.
– Беула запознай се с майката на Уилс, Хилда. Хилда, това е моята приятелка, Беула. Тя живее тук. С мен.
Тя не беше очаквала приятелка. Това беше очевидно. В очите ѝ имаше някакъв раздразнен блясък, който разчетох твърде добре. Жени като Хилда искаха да бъдат най-важните. Най-красивите. Беула беше шестнайсет години по-млада и далеч по-красива отвътре и отвън. Хилда би намразила това.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Беула. Гласът ѝ беше сладък и съвършен.
Хилда я погледна, но само за миг. Бързо се отърси от настървението си и си наложи да се усмихне. Усмивка, която беше твърде жива.
– По същия начин. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки.
Съмнявах се в това.
Назад към част 15 Напред към част 17