Глава 22
Джаспър
Поставих Саша долу и наблюдавах как Стоун каза нещо на бармана и на Беула. Тя изглеждаше разстроена. Не бях сигурен какво беше казал, но беше груб. За това можех да се обзаложа.
През цялата вечер почти не бях погледнал към нея. Нямаше причина да се държи като глупак. Раздразнен, отидох при Стоун, точно когато той си взимаше уискито.
– Какво и каза? – Попитах го, като погледнах назад към къщата, в която беше влязла Беула.
– Не и казах нищо. Исусе. Поръчвах си едно шибано уиски. Бог знае, че имам нужда от такова, за да се справя с тази гадост. Група елитарни гадове.
Винаги се държеше така, сякаш не беше от същата тълпа. От същия домашен живот. Беше точно като нас, само че беше ядосан от това.
– Видях те. Тя си тръгна с вид, сякаш я бяха зашлевили. Дръж се, добре? Тя не прави нищо, за да заслужи това.
Тогава Стоун се усмихна и обърна поглед към бармана, който, както разбрах, ни слушаше, докато правеше мартини.
– Тя може и да работи, но и да флиртува. Току-що чух, че един мъж я покани на среща.
Какво? Тогава забелязах момчето. Той имаше цялото ми внимание.
– Ти я покани на среща? Тя работи на три места. Не може да излиза. – Докато изричах думите, се чувствах като глупак.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Наистина? Казах ѝ, че имам две работи. Тя никога не спомена, че има три. По дяволите, тя наистина е нещо.
Той беше впечатлен. Възхищението беше очевидно в очите му. Както и трябваше да бъде. Той беше умен. Всеки умен мъж би поканил Беула на среща. Вероятно я канеха много пъти.
– Каза ли „да“? – Попитах.
– Ебаваш ли ме сега? – Изръмжа до мене Стоун. – Какво не ти е наред? Господи, тя е прислужница.
– Имаш нужда от по-добри приятели – каза барманът и Стоун го игнорира. Той не беше от хората, които се вълнуват от чуждото мнение.
– Отивам да я намеря. – Не беше нужно да се обяснявам. Стоун щеше да псува, да ми напомня защо не трябва да тичам след нея, и щеше да е прав. Но аз все пак щях да я търся. Тя беше разстроена от нещо, което Стоун беше казал. Знаех, че е така.
– Както и да е – беше отговорът на Стоун.
Бях почти стигнал до вратата, когато доставчикът на храна излезе с храна вместо Беула. Тя се спря, когато ме видя.
– Нещо не е наред ли, господин Ван Алън?
– Къде е Беула?
Дамата се намръщи.
– Пратих я да се преобуе.
Да се преобуе?
– Защо?
Тя не изглеждаше много доволна от мен, но се опитваше да го скрие.
– Защото обувките, които са и предоставени за униформата ѝ, са с два размера по-малки. Тя се затруднява да ходи.
По дяволите! Ето защо тя куцаше. Ебати майката! Защо не беше казала нещо?
– Къде е тя? – Попитах, като влязох вътре, без да чакам отговор.
– Нейната стая, мисля, господине – чух да казва тя, докато се промъквах през къщата към стълбите, водещи към стаята, в която спеше.
Трябваше да я попитам тази сутрин, когато я видях да куца. Толкова се бях вглъбил в това да спазвам дистанция, че я пренебрегнах. Тя не беше казала нищо. Откога носеше твърде малки обувки? Това ли беше нещо, което Порша правеше? Аз имах повече проклети обувки, отколкото са нужни на всеки мъж, а тя се разхождаше с евтини тенис обувки, които дори не ѝ прилягаха. Ето защо не бях добър за нея. Бях егоист и самовлюбен. Тя се нуждаеше от закрила и някой, който да се грижи за нея.
Барманът обаче не беше достатъчно добър. Той не можеше да се грижи за нея по начина, по който тя се нуждаеше. Той беше шибан барман. Разочарован от мислите си, дръпнах вратата и тръгнах надолу по стълбите.
– Ало? – Гласът на Беула звучеше притеснено. Предположих, че никой никога не е слизал тук.
– Това съм аз – казах ѝ, когато стигнах до най-долното стъпало и завих надясно в стаята, където се намираше леглото ѝ заедно с пералнята и сушилнята.
Тя стоеше с една обувка в ръка и с една обувка на крака. Очите ѝ бяха широко отворени и приличаха на притеснени.
– Щях да се върна веднага. Просто трябваше да се преобуя.
Като ме видя, първата ѝ мисъл беше да се обясни. Сякаш беше направила нещо нередно. За какво чудовище ме мислеше? Дали бях постъпил така, че да очаква да ѝ крещя заради това, че си е сменила обувките?
– От колко време носиш обувки, които са ти твърде малки? От колко време? – Попитах, като насочих вниманието си към краката ѝ.
Тя свиваше пръстите на босите си крака, но можех да видя мехурите и нещо, което приличаше на синини. Стомахът ми се почувства зле. Бях я оставил да се разхожда цял ден, работех, за да се подготвя за вечерта, така че да мога да забавлявам куп мои приятели, докато краката ѝ изглеждаха така.
– Малко – каза тя, но гласът ѝ беше малко над шепот.
– Колко дълго? – Повторих.
Тя въздъхна.
– Откакто започнах да работя тук.
Почти седем месеца. Тя е работила с тези обувки почти седем месеца.
– Защо? Порша не те ли попита за размера на обувките ти? – Порша беше много неща, но жестокостта към служителите не беше едно от тях. Безразлична, да, но не и жестока.
– Бяха нови. Току-що ги беше купила за госпожа Шарлот, преди да напусне. Те са част от униформата. Тя ме попита дали са добри и аз казах да. Каза, че мога да си купя други, ако не са. Не разполагах с пари за това. Грижех се за Хайди, така че все отлагах. Мислех си, че ще ги разпъна.
Гняв, неудовлетвореност и още нещо се блъскаха в главата ми. Тя беше най-безкористният човек, когото познавах. Не заслужаваше това – този гаден живот, който ѝ беше даден, но тя се усмихваше и го живееше щастливо. Слушах как хората се оплакват от инвестициите си, от натиска, който им оказват родителите, и от това, че не могат да пътуват, когато си поискат. А ето че Беула правеше всичко възможно, за да се грижи за някой друг, и никога не се оплакваше.
Посочих към банята.
– Влез там. Потопи си краката. Нека краката ти починат. Ще ти донеса мехлем, превръзки и меки чорапи. Но засега се отпусни. Използвай малко шибани мехурчета. Отдели си много време.
– Твоето парти, Моник, има нужда от мен там горе. Тя ми даде обувки, които ми пасват…
– Беула. Недей. Имам нужда да вкараш сладкия си задник във ваната и да си вземеш шибана вана с мехурчета. И то дълга. Трябва да се отърсиш от стоенето на краката си и да ги поглезиш. Или ще си изгубя ума, по дяволите.
Тя стоеше замръзнала. Гледахме се един друг и очите ѝ изглеждаха сякаш бяха влажни. Не мислех, че ще мога да понеса, ако тя се разплаче. Държах се на косъм. Исках сам да я съблека и да я сложа във ваната. Исках да я изкъпя, да я докосна и да я помириша, защото си бях позволил да потъна. Беше невъзможно да не я обичам. Как трябваше да се боря с това?
– Ще ти донеса някои неща. Ще се изкъпеш, докато ме няма. Ще се върна долу след един час с нещата, които казах. Ти просто… моля те, просто се потопи в тази вана. Имаш ли душ за тяло? Вана с мехурчета?
Тя бавно поклати глава.
– Имам един сапун.
– Изчакай да ги взема. Не влизай още там. Освен ако не искаш да сляза тук и да те видя гола. Ако е така, няма да споря.
Бузите ѝ почервеняха и тя сведе глава.
– Ще изчакам.
Тогава успях да се засмея. Не дълбок смях, защото в момента сърцето ме болеше толкова много, че смехът ми се струваше неестествен. Но се засмях.
– Ще се върна веднага. Свали другата обувка.
Не я изчаках да спори отново. Отидох на горния етаж, за да и донеса някои неща, които щяха да облекчат болката ѝ и да и осигурят по-голямо удобство. Щях да взема цялата тази скъпа покъщнина, която Порша имаше на горния етаж и която беше доставила от Франция. Беула можеше да се къпе колкото си иска.
Назад към част 22 Напред към част 24