Глава 24
Джаспър
– Правиш грешка.
Стоун вероятно беше прав. На мен просто не ми пукаше. Бях се борил с това, доколкото можех. Снощи, когато чух, че барманът я е поканил на среща, веднага бях ревнувал. После видях краката ѝ и ми стана мъчно. Да я видя физически наранена ме болеше.
– Купих и обувки. Тя имаше нужда от тях – казах му, изваждайки от хладилника малко сирене от партито снощи.
– Тя спи. Защото си и казал да си поспи. Тя е служител, а ти не се отнасяш с нея като с такъв. Размиваш границите. Това е шибан кошмар, който чака да се случи.
Нямаше да направя нищо, за да я нараня.
– Аз и помагам. Тя е наранена и аз проявявам състрадание. Вземи малко. Това ще се отрази добре на студеното ти сърце.
– Тук не става въпрос за шибано състрадание. Става въпрос за това, че си привлечен от нея. Разбирам това. Тя е красива и има цялата тази сладка и изпаднала в беда роля. Харесва ти да спасяваш хора. Това е проклетото ти сърце, което е твърде голямо. Но този път танцуваш твърде близо до пламъка и трябва да се отдръпнеш по дяволите.
Бях отминал това да съм прекалено близо до пламъка. Бях погълнат. Снощи той ме беше погълнал. Нямаше нужда да му казвам това. Това само щеше да го изпрати на върха.
– Гладен ли си? Имаме някои добри неща тук – казах, като смених темата.
– Какво да еба – каза той с разочарование. – Не мога да те спася от самия теб. Нямам време да се опитвам. Ще отида да свърша нещата, които трябва да се свършат, а после ми трябва малко пространство. Ако искаш, скочи от тази скала. Но докато правиш грешки, опитай се междувременно да не я смачкаш. Тя не е като останалите. Ето защо си толкова дяволски привлечен от нея.
Довърших ваденето на храна от хладилника и не отговорих. Когато той се обърна да си тръгне, аз заговорих.
– Няма да я нараня.
Той направи пауза, но не ме погледна назад.
– Няма да искаш да го направиш.
След това си тръгна.
Загледах се във вратата, която водеше към стаята ѝ долу. Снощи бях разгледал жълтата спалня за гости и мислех да я преместя там. Близо до мен. В истинска спалня с истинска баня. Преди да заспя окончателно, бях решил, че това е добра идея.
В светлината на деня не бях толкова сигурен. Ако щях да размивам границите, по-добре беше просто да ги залича. Но можех ли да го направя? Тя се нуждаеше от спасение. Имаше нужда от някого, на когото да разчита.
Аз исках да бъда този някой. Беше минало много време, откакто исках това. Мейзи беше всеки кошмар, който една връзка може да има. Тя беше точно като майка ми. Егоистична, суетна, взискателна и измамница. Имаше нужда мъжете да я искат. Беше напълно прецакана в главата си. Когато прекратих отношенията ни, искаше да ме моли да не го правя. Искаше от мен да се примиря.
Искаше ми се да организирам едно шибано парти. Да се освободя от нея и от живота, който не исках с нея, беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало от доста време насам. Завръщането тук не беше толкова лошо, докато не се наложи да видя майка си.
– Не си настроих алармата. Спах до по-късно, отколкото мислех. – Гласът на Беула беше мек и леко дрезгав от съня. Бях толкова потънала в мислите си, че не я чух да се качва по стълбите.
– Имаше нужда от почивка. – Погледнах надолу, за да видя, че все още носи чорапите, които ѝ бях донесла снощи. – Донесох ти нови обувки и чорапи, както обещах. Но докато не ти се наложи да отидеш някъде, просто носи чорапите. Изглеждаш добре в тях.
Тя погледна краката си и се засмя.
– Благодаря. Мисля.
– Седни. Ще ти приготвя нещо за ядене. В хладилника има един тон храна, която доставчиците на храна оставиха.
Главата ѝ се вдигна отново и ме погледна с широко отворени очи.
– Не можеш да ми приготвиш храна. Това е моя работа.
– Аз съм шефът. Мога да правя каквото си поискам. И искам да ти приготвя закуска.
Меката усмивка на лицето ѝ трябваше да ме уплаши. Трябваше да е предупреждение. Но аз я исках. Исках я. Не ми пукаше за невъзможната ни ситуация.
– Добре тогава. Умирам от глад – каза тя, като отиде и седна на една от табуретките на бара.
– Добре ли спа? – Попитах я.
Не бях сигурен какво обичаше да яде. Затова и направих чиния с всичко, което сложих на своята.
– Да. Благодаря ти. За обувките и чорапите. Трябваше да си купя преди това.
Униформата беше дело на Порша, така че тя трябваше да осигури обувки, които да пасват правилно. Аз обаче не изтъкнах това. Не исках да говоря за Порша. Тя не беше тук и поне веднъж бях спокоен, че съм си вкъщи.
– Как е Хайди? – Попитах аз вместо това.
– По-добре! Говорих с нея вчера. Чувства се добре и вчера и разрешиха да отиде в залата за занаяти. Това е всичко, за което можеше да говори. Ами за това и за това, че попита дали мога да донеса кексчета днес. Имам ги прибрани в хладилника.
– Трябва да и занесеш някои от сладкишите, които са останали от партито.
– Благодаря ти. Ще и хареса.
Любовта в гласа ѝ беше истинска. Така си представях, че трябва да изглеждат семействата. Бях единствено дете и родителите ми никога не бяха наблизо, когато растях. Всичките ми приятели имаха подобен живот. Но това, което имаше Беула, беше онова, което исках като дете. Исках тази безусловна любов. Обзалагам се, че майка ѝ е била всичко за нея. Знаех, че Хайди беше. Тя имаше безусловна любов от Хайди и даваше в замяна.
– Каква беше майка ти? – Попитах, преди да съм обмислила това. Може би тя не е готова да говори за майка си. Не погледнах нагоре, докато въртях педалите назад. – Съжалявам, не помислих, преди да говоря. Ти си… Просто си помислих… Чудех се дали прилича на теб. – Почти казах, че тя е най-уникалната жена, която някога съм срещал. Това трябваше да е нещо, което майка и ѝ е дала.
Беула се усмихна. Беше тъжна усмивка. В очите ѝ се криеха спомени, до които никога нямаше да бъда посветена. Те бяха хубави и аз завиждах на това. Дори и да трябваше да изпита болката от тази загуба, тя имаше спомени, които аз никога нямаше да имам.
– Тя беше невероятна. Не го казвам и защото си е отишла. Ако беше още тук, щях да кажа същото. Тя работеше толкова усилено по цял ден през целия ни живот, но някак си успяваше да приготви семейните вечери, които ядяхме заедно. Когато бяхме достатъчно големи, за да стоим на столове, тя ни позволяваше да готвим заедно с нея. Хайди също помагаше. Тя миеше зеленчуците или слагаше юфката във водата, за да се свари. Мама никога не се държеше така, сякаш е различна. Мисля, че Хайди не знаеше, че е такава, докато не започна да ходи на училище. Въпреки че трябваше да се грижи за Хайди, тя винаги ме караше да се чувствам също толкова специална. Не знам как се справяше с това. Правейки всичко сама, тя ни дари със спомени за лимонадени сладоледи в горещите летни дни навън, тичайки през пръскачката. Не мисля, че някога се е наспивала, но винаги имаше време. Винаги имаше усмивка. Никога не я видях да е тъжна. Плака на завършването ми в гимназията, но според нея това бяха щастливи сълзи. Мисля, че тя беше най-съвършеният човек на тази земя.
Когато говореше, очите на Беула буквално светеха от любов. Почти и завиждах за живота и за такава майка. Но това беше Беула. Харесваше ми да знам, че тя и Хайди са израснали по този начин. Това обясняваше много неща за нея. Никога не бях срещал момиче като нея, защото не познавах такова с живот като нейния.
– Звучи перфектно.
– Беше… и благодаря за въпроса. Липсва ми да говоря за нея. Мисля си за нея през цялото време. Но никога не ми се удава да говоря за нея. Страхувам се, че това ще разстрои Хайди. Тя не разбира напълно, а и на нея също ѝ липсва. Така че е… хубаво. Всъщност страхотно. Чувствах се добре. Тя има нужда да бъде запомнена.
Сълзите, които не бяха паднали, се събраха в очите ѝ и тя ме дари с колеблива усмивка. Отново не се замислих. Установих, че много често не мисля с нея, просто действах. Протегнах ръка към нея, придърпах я в прегръдките си и я прегърнах. Тя дойде доброволно. Ръцете ѝ се увиха около врата ми и тя положи глава на рамото ми. Нищо досега не се беше чувствало толкова добре. Липсващото парче, което винаги бях търсил, си дойде на мястото. А аз бях ужасен.