Глава 32
Джаспър
Бях изпратил Беула да прекара известно време с Хайди, преди да дойде на работа. Исках да съм сигурен, че ще я вижда няколко пъти седмично. Не само в неделя. Единственото нещо, което можех да накарам Беула да направи за себе си, беше да се види със сестра си. Когато и казах да я посети, тя не се възпротиви. Отиде с усмивка на лицето, от която целият свят изглеждаше по-светъл.
В живота си не бях научен да се доверявам. Това започна с родителите ми. Те загубиха доверието ми в ранна възраст. След това се появиха приятелите, а накрая и момичетата.
Единственият приятел, на когото се доверявах без съмнение, беше Стоун. Просто защото беше честен, дори и да болеше. Той не задържаше ударите. Нито пък баща му. В преносен и буквален смисъл. Това беше една от причините Стоун да е толкова мрачен и да е трудно да се сближиш с него.
Беула беше първата жена, на която някога се бях доверявал. Тя направи така, че да и се доверя толкова лесно. Като я гледах как си тръгва, никога не се замислих дали няма да не се види със сестра си. Знаех без съмнение, че именно там ще бъде тя. Беше облекчение, когато знаех, че мога да се доверя на някого. Сякаш тежко бреме беше свалено от мен. Още една причина да я обичам повече.
Завръщането у дома ми звучеше като живот в адските ями. Но го бях направил, за да видя дали изобщо мога да заема мястото, което баща ми беше оставил за мен. Беше време да опитам. Беше ми оставил повече работа, отколкото предполагаше. Върнах се заради него, заради корпорацията, която ми беше оставил, и я намерих. Щях да бъда завинаги благодарен, че го направих.
Вратата на кабинета ми се отвори, без да се почука. Още преди Стоун да влезе вътре, разбрах кой е той. Той беше единственият, който го правеше – влизаше без предупреждение. Дори жената, която обичах повече от живота, щеше да почука. Не можех да я накарам да не го прави. Беше решила, че така е учтиво. Което ме накара да се усмихна още повече.
Стоун никога нямаше да бъде някой, когото тя да харесва или разбира. Бях съгласен с това.
Днес той носеше бяла риза, което беше рядкост. Все още обаче носеше дънки. Мразеше да се облича като баща си – обувките, които щеше да запълни един ден. Ако баща ми ме беше пребивал, докато не станах достатъчно голям, за да го спра, щях да се чувствам по същия начин.
– Това е официално. Ти имаш връзка с нея.
Кимнах.
– Да. Знаеше, че се движа в тази посока.
Той изглеждаше раздразнен.
– Мислех, че ще бъдеш по-умен. Но това е твоят живот. Аз не мога да го живея.
– Не, не можеш.
Той се приближи и седна на един от кожените столове срещу бюрото ми.
– Имаш ли кафе?
– Мога да изпратя за малко.
– Къде е секретарката ти?
– Тя е на гости на сестра си за няколко часа, защото реших, че това ще е добре за нея.
Стоун изглеждаше така, сякаш се превиваше.
– Трябваше да предвидя и това.
Отидох до телефона и се обадих на Бранди Джо, за да изпрати кафе за нас двамата. След това отново насочих вниманието си към Стоун.
– Как вървят нещата в Манхатън? Вълнуващо както винаги? – Бях саркастичен. Той мразеше това място.
Той въздъхна.
– Да. Успяхме да не се убием един друг. Това винаги е положително.
Разбира се, говореше за баща си. И двамата бяха високи, добре сложени мъже. Баща му тренираше редовно, а най-новата му съпруга беше само с три години по-голяма от Стоун. Жената преди нея беше на трийсет. Колкото по-възрастен ставаше, толкова по-млади ги избираше.
– Ако приемем, че знаеш за мен и Беула от Стърлинг или Тейт, предполагам, че знаеш и че Мейзи се появи в къщата.
Той се ухили, сякаш името ѝ го отвращаваше.
– Да, знам. И Стърлинг беше този, който ми се обади. Той идва в града следващата седмица и искаше да пийнем в „Раулс“ някоя вечер.
Почукване на вратата прекъсна разговора.
– Влезте – извиках аз.
Бранди Джо влезе вътре, носейки две чаши с кафе и усмивка, която никога нямаше да изчезне. Не трябваше да спя с нея. Тя винаги ме гледаше така, сякаш беше готова за втори рунд. Дори и след като бях дал да се разбере, че това е еднократно.
– Ето ви го джентълмени. Мога ли да ви предложа нещо друго? – Тонът на гласа ѝ накара Стоун да завърти очи.
– Не, това е всичко. Благодаря ви.
Тя прокара пръсти по ръката ми, когато взех чашата. Бързо я отместих и отново насочих вниманието си към Стоун.
– Ще ходиш ли в Испания следващия месец? – Попитах го.
Той я погледна с обичайната си намръщена физиономия, а тя разбра, че флиртът ѝ не е оценен, и си тръгна.
– Не. Не мисля, че ще го правя. Твърде много гадости, с които трябва да се справя. Преместването в апартамента в Манхатън от къщата ни в Нова Англия ще отнеме известно време. Кога ще си събереш багажа и ще го преместиш вкъщи?
Споделяхме една триетажна къща на три мили от кампуса от първата ни година в Катхарт. Никой от нас не беше премествал нищо. Тейт все още живееше там, когато не пътуваше. Оставаше му една година, тъй като в първи курс пътуваше за една година в Европа.
– Когато дойде време да си тръгна оттук. Все пак щях да наема някой да го опакова. Не искам да напускам…
– Нея – довърши той.
– Да, не искам да съм далеч от Беула.
Той изпи кафето си и не каза нищо повече по този въпрос. Което можех да приема като стъпка в правилната посока. Най-накрая той приемаше връзката ни. Знаех, че ще го направи. Просто беше адски упорит.
– Тя е различна. Ако и дадеш шанс, ще я харесаш. Щеше да видиш защо я обичам. Тя не е грешка. Тя е съвършена. Мога да ѝ се доверя. Това е рядкост и ти го знаеш.
Очаквах хаплива забележка. Нещо много подобно на Стоун. Вместо това той се загледа за момент през прозореца зад бюрото ми. Замислен. Оставих го да го обмисли. Поне не спореше с мен. Той щеше да остави това.
– Не се съмнявам в това, което казваш. Просто не мисля, че твоят и нейният свят някога ще се слеят напълно. Това е всичко. Вие сте във фазата на медения месец на връзката. Но когато гадостите бавно започнат да се разопаковат от багажа, който и двамата имате, няма да е толкова дяволски красиво или лесно – той направи пауза, след което ме погледна. – И сигурен ли си, че ти няма да си този, който ще я нарани?
Рядко се случваше Стоун да ме вбеси. Обикновено приемах всезнайковското му отношение със смях. Но това… Беше отишъл твърде далеч. Спрях кафето си и го погледнах. Не погледнах встрани. Не му дадох пропуск, защото беше най-добрият ми приятел.
– Оспорваш ли любовта ми към нея?
Той не отстъпи.
– Да.
Седяхме в мълчание, никой от нас не говореше. Бях ядосан, но имаше твърде много думи, за да обясня колко точно греши той, и се успокоявах, преди да започна да крещя.
Почукването на вратата ме спря и когато тя се отвори, влезе Беула.
Назад към част 32 Напред към част 34