Аби Глайнс – Сладка – Сладко малко нещо – Книга 1 – Част 5

Глава 4

Шумът от групата, която се забавляваше, беше заглушен в къщата. Колкото повече се отдалечавах и колкото повече се приближавах до задното стълбище, хаосът им ставаше все по-тих.
Стаята ми беше на долния етаж до пералнята, избата за вино и склада. Леглото, на което спях, беше пълноразмерно и се намираше в ъгъла на същата стая, където бяха пералнята и сушилнята. Разположението им беше удобно за пране през нощта. Преди Джаспър и приятелите му да дойдат, имаше много малко пране. Сега купчините щяха да са безкрайни, подозирах, че това са предимно кърпи.
Отворих вратата, която водеше към стаята ми, но щракането на токчета ме спря да продължа. Порша се появи иззад ъгъла. В ръката ѝ имаше още една чаша от кехлибарената течност, която бе пила през целия ден. Изглеждаше едновременно раздразнена и загрижена.
– Видях Джаспър да говори с теб не веднъж, а няколко пъти. И той те гледаше. Направи се по-малко привлекателна. Той ще се отърве от теб и аз няма да мога да направя нищо по въпроса. Ако искаш тази работа и да се грижиш за сестра си, тогава не привличай вниманието му. – Последната дума излезе с гневно съскане, след което тя се обърна и бързо се отдалечи. Тракането на токчетата ѝ по мраморния под бавно се заглушаваха от шума на партито.
Спуснах се бавно по стълбите. Отчасти защото бях уморена, отчасти защото бях разочарована, а отчасти защото се страхувах. Откакто дойдох тук, се притеснявах, че това, което имах, може да свърши. Че Порша ще ми се разсърди и ще спре всичко. Точно когато започнах да вярвам, че съм в безопасност, се появи Джаспър и двама души ми казаха, че ще се отърве от мен.
Защо Джаспър получи правото да вземе това решение? Кой беше той, че да може да казва на майка си какво да прави? И как очакваше от мен да се направя по-малко привлекателна?
Тук долу нямах огледало, но можех да погледна надолу и да видя късите панталони до коляното в цвят каки и бялата поло риза, които Порша ми беше дала за работа. Нищо в това облекло не беше привлекателно. Протегнах ръка нагоре, докосвайки косата си, която беше прибрана плътно на конска опашка. Някои от момичетата край басейна изглеждаха така, сякаш стилист беше направил разхвърляните им прически. Момичетата вече не бяха наистина облечени, но когато бяха, бикините им бяха секси и скъпи. Не можех да се откроя в подобна тълпа. Видяха ме и разбраха, че аз съм прислугата. Нямаше начин да се направя по-малко привлекателна.
Въздъхнах, потънах на ръба на леглото и събух маратонките си. Всяка вечер ме боляха краката, защото обувките, които Порша ми беше дала, бяха шести размер, а аз носех осми. След като тичах цял ден и дори не получих почивка за обяд, пръстите на краката ми бяха толкова свити, че болката от освобождаването им спираше дъха ми.
Стомахът ми се сви и погледнах към стълбите, знаейки, че няма как да се нахраня и да остана незабелязана. Краката ме боляха повече, отколкото стомахът. Щях да се погрижа да закусвам, преди да ми се наложи да започна деня си утре.
Беше почти полунощ. Щях да стана отново след шест часа. Душът се намираше до пералнята. Беше вътре във вана, която имаше увиваща се завеса. Изправих се, изохках и се заизкачвах на болните си крака, за да включа топлата вода. Един хубав плач щеше да ме накара да се почувствам по-добре, а горещата вода щеше да се отрази чудесно на краката ми.
Когато най-накрая легнах в леглото, сънят дойде бързо. По-бързо от обикновено.
За щастие, не бях толкова изтощена, че да спя след шест, когато трябваше да стана. Стомахът ми къркореше, когато отворих очи, и реших, че това ме е събудило. С добро и дълго протягане размърдах краката си. Все още ме боляха, но след почивката бяха по-добре. Идеята да обуя отново твърде малките маратонки ме накара да се намръщя. Беше рано и никой нямаше да се събуди поне до девет. Можех да се кача горе по чорапи. Закуската ми щеше да е много по-приятна, ако краката ми не бяха свити.
Облякох се бързо, прибрах косата си на конска опашка, измих си зъбите и се отправих към стълбите. Това беше любимото ми време от деня. Това беше единственото време, което имах за себе си и на което можех да се насладя. Сега, когато Джаспър и приятелите му бяха тук за лятото, щях да очаквам с нетърпение ранните си сутрини още повече. Особено ако вчерашният ден беше някакъв показател за това как той планира да прекара лятото си.
Порша се беше похвалила за Джаспър на приятелите си, които я посещаваха, и се държеше така, сякаш това, че той си е у дома, е нещо прекрасно. После той бе пристигнал и всичко се промени. Тя се промени напълно. Жената, която беше дистанцирана и безчувствена, изглеждаше уплашена от сина си. Това нямаше никакъв смисъл за мен. Липсваше ми нещо и исках да знам какво.
Преди да вляза в кухнята, чух как един шкаф се затваря. Кой, по дяволите, беше влязъл там толкова рано? През повечето дни Порша не се раздвижваше до след десет часа. Съмнявах се, че някога е виждала шест сутринта. Никога. В живота си.
Надникнах зад ъгъла и открих момиче с разхвърляна тъмнокафява коса. Единственото нещо, което покриваше тялото ѝ, беше голяма мъжка тениска. Беше се изправила на пръсти и разглеждаше шкафовете. Предположих, че е една от гостенките на Джаспър от снощи. Което означаваше, че трябва да ѝ помогна. Тя съсипваше спокойната ми сутрин.
– Мога ли да ти донеса нещо? – Попитах, докато вървях по целия път към кухнята.
Тя падна на стъпалата на краката си и се завъртя, за да ме погледне.
– О, това си ти. Да, имам нужда от малко кафе и храна. Имам работа след един час. Знаеш ли как се вика такси тук?
Работа? Тя работеше?
– Еми, не знам за такси, но можеш да го потърсиш в Гугъл на телефона си. Сигурна съм, че можеш да използваш и приложение за автомобилна услуга. Те идват тук.
Тя въздъхна.
– Да, това би било чудесно, ако имах телефон с приложение, а тези автомобилни услуги изискват банкови карти, прикрепени към тях, а аз нямам и такава. Имам десет долара. И тези десет долара трябва да ме закарат до апартамента ми, за да мога да се облека.
Това момиче не звучеше като някоя от приятелките на Джаспър. Поне не и от тези от Бръшляновата лига, които бях срещнала досега. Беше интересно, че тя е тук.
Не можех да се сдържа и попитах:
– Къде работиш?
Тя отиде до хладилника.
– Работя като бавачка за по-малките братя и сестри на Одън Елсууд. Втората съпруга на баща му е на двайсет и седем години и имат двегодишни близнаци терористи. Момче и момиче. Оттам познавам тази тълпа, тъй като явно се опитваш да ме разбереш. А сега би ли могла да ми посочиш храната?
– О, да. Щях да си направя малко яйца и бекон. Искаш ли?
Тя поклати глава.
– Нямам време. Може би кексчета? И чаша кафе със себе си?
Отидох до килера и намерих мъфините от пекарната, които Порша понякога похапваше с кафето си сутрин. Излязох, подадох ѝ ги и отидох да направя кафето.
– Благодаря. Толкова адски гладна съм.
– Няма за какво – отвърнах аз.
– Между другото, аз съм Шей. Видях те да работиш снощи. Помислих си, че изглежда толкова гадно, колкото и моята работа. Но пък виждаш Джаспър всеки ден, така че това е предимство. Чувала съм, че е невероятен ебач.
Отворих шкафа, в който имаше по-евтини чаши за кафе, посегнах и свалих една. Тук нямаше чаши за еднократна употреба, но тази нямаше да липсва. Всъщност не исках да обсъждам Джаспър или сексуалния му живот. Предпочитах да игнорирам този коментар.
– Имаш ли име?
Държах се грубо, а тя беше най-приятелски настроеният човек, когото бях срещала досега тук.
– Беула.
Шей се почеса по носа.
– Странно име.
Кимнах. Защото се съгласих. Никога не съм се интересувала особено от името си. Но сега майка ми си беше отишла и вече не се оплаквах. То беше нещо, което никой не можеше да ми отнеме.
– Това беше грубо. Съжалявам. Аз просто казвам разни неща. Нямам никакъв филтър – каза тихо Шей.
– Не, всичко е наред. Това е странно име. Майка ми ми го даде и сега, когато вече я няма, го ценя.
Шей изсумтя.
– По дяволите, наистина съжалявам. Трябва да поработя върху това. Не познавах майка си. Нито пък баща ми. Джи-мау ме отгледа – така наричахме възрастната дама в приемния дом, където живях дванайсет години. Тя почина малко преди да навърша осемнайсет. Ракът я покоси. Тя пушеше всеки ден.
– О, съжалявам, че чувам това.
Шей се усмихна.
– За живота ми в издънка или за смъртта на Джи-мау?
– И за двете – отвърнах честно.
– Аз също. Но не звучи и не изглежда така, сякаш и твоят живот е праскови. Ние обаче се справяме достатъчно добре. Можеше да бъде и по-зле. Винаги може да е по-зле. Както и да е, трябва да вървя. Ще ходя пеша, докато разбера къде е таксито. Някой може да ме закара. Приятно ми беше да говоря с теб и благодаря за кафето и кексчето.
След това тръгна към вратата. С тениска. Само по тениска.

Назад към част 4                                                       Напред към част 6

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!