Текс
Беше като да се прибирам у дома. Единственото нещо, което можеше да се сравни с това, беше да вляза през входната врата на къщата на майка ми и да усетя аромата на готвеното и. Това беше нещо, което никога повече нямаше да изпитам. И не бях съвсем сигурен, че заслужавам да изпитам това отново, но щях да убия всеки, който се опиташе да ми го отнеме, с двете си ръце.
Да карам мотора си винаги е било моето бягство. Двигателят под мен, вятъра в лицето ми, способността да карам. Да карам, докато нищо друго няма значение. Да карам, докато демоните, които ме преследват, се откажат. Но имаше период в живота ми, когато само гледката на мотора ми беше толкова болезнена, че дори да се кача на него беше борба. Исках да го разбия с чук, докато не остане нищо друго освен купчина отломки… Докато не станем еднакви.
Вдишах дълбоко и оставих прегръдката на Сейлъм и тялото и, притиснато към гърба ми, да върнат дълбокото удовлетворение, че света ми е отново наред. Около мен пулсираше енергия, която беше заспала толкова дълго, че бях забравил, че съществува. Или тогава я бях приемал за даденост. Мислех, че винаги ще я имам. Изглеждаше, че не беше погребана заедно с майка ми. Мирът, който идваше с това да имаш център, цел, дом, който бях приел, че е отнет, когато я загубих.
Мирът беше сменил източника си в някакъв момент, прехвърляйки се към Сейлъм, а аз дори не бях забелязал. После го бях оставил, защото майка ми беше казала, че е най-доброто за Сейлъм. Че това трябва да направя, ако я обичам. А аз я обичах. Толкова много, че ме болеше. Бих направил всичко, за да се уверя, че ще получи живота, който искаше. Това, че я изоставих, я съсипа, но и моята душа беше разбита, докато не се познавах вече.
Тялото и се притисна към моето, сякаш не беше минал и ден без нея зад мен. Имах много жени на мотора си, но никоя не ме караше да се чувствам така, сякаш това е моето убежище. Демоните, мрака и бурята, които преминаваха през живота ми, нямаха място тук. Не се вписваха и нямаха никакво значение. Не и сега.
Забавяйки, завих по черен път, който водеше към шестте акра земя, които бях купил преди пет години с плана да построя къща, за да имам къде да отида, когато се нуждая от утеха. За миг дори бях помислил да си намеря някого, когото да обичам или за когото да ми пука достатъчно, за да създадем семейство. Беше мимолетно, но мисълта беше там. Идеята да имам син или дъщеря, жена, към която да се прибирам – някой, който да принадлежи само на мен – дойде и си отиде бързо. Заради жената, която в момента стопляше тялото ми.
Тя беше продължила напред, влюбила се отново, и част от мъката, която съпътстваше това, ме караше да се свивам. Момичето, което беше само мое, вече не беше. Сърцето и беше отдадено на друг. И аз бях причината това да се случи. Аз я бях изпратил да търси щастието. Ако бях знаел, че това щастие ще включва друг мъж, нямаше да съм способен да го направя. Сега го знаех.
И не просто друг мъж, а шибан наркобарон от Ирландия. Нямаше как да знае. Сейлъм, която познавах, не би могла да живее така. Опасността, която обграждаше мъжа, за когото се беше омъжила. По дяволите, разговора с проклетите ченгета днес я накара да изглежда физически болна. Знам, че не знаеше нищо, но имаше вероятност да знае неща, за които не подозираше. Ключ към унищожаването на семейството, към което тя принадлежеше.
Исках да я засипя с въпроси. Добре ли се е отнасял с нея? Карал ли я е да се чувства специална? Защо не и е дал деца? Не че ме интересуваше особено. Но, по дяволите, тя щеше да бъде страхотна майка. Искала е деца. Семейство. Искала го е с мен, поне.
Болката в гърдите ми се върна, отнемайки ми предишното удовлетворение. Вече не бяхме онези деца и имаше неща между нас. Хора между нас. И лъжи между нас. Не можех да изтрия всичко това, само за да я имам. Дори и това да беше всичко, което исках.
Въпросите, които и задавах, нямаше да са за нейното щастие. Всички те щяха да имат цел. Крайната цел. Да разбера какво знаеше за починалия си съпруг. Как беше разбрала за работата тук, за работата за Кендрикс. Нямаше как да не е свързано. Беше прекалено голямо съвпадение. Щях да го знам, дори Лиам да не ми го беше казал.
Знаех, че той вярваше, че тя има вътрешна информация или че е дошла тук, защото и е било наредено. Имах намерение да разбера истината и да очистя името и. Да се уверя, че всички знаят, че е невинна.
Спрях на поляната, където бях изсякъл дървета за къщата, която така и не успях да построя, и изключих двигателя.
Когато хватката и върху мен се отпусна и ръцете и ме пуснаха, осъзнах грешката си. Но ако продължаваше да ме докосва, главата ми нямаше да може да се концентрира върху причината да правя това.
Погледнах назад към нея, докато тя започваше да си откопчава каската. Очите, които никога не бяха напускали сънищата ми, огледаха с интерес околността, докато не се върнаха към моите.
– Това твоя земя ли е? – Попита тя, сваляйки каската от главата си.
Тъмните и коси, разрошени и разпилени, ме разсейваха. Напомняха ми за времената, когато аз я карах да изглежда така, и за нещата, които бяхме направили, за да стане така.
– Да – отговорих и се изкашлях.
– Толкова голяма земя. Никога не бих си представила, че има нещо такова толкова близо до Маями.
Бяхме карали над час на север по крайбрежието, но ми хареса, че тя не беше сметнала, че е толкова дълго. Това означаваше, че се е забавлявала.
– Беше по-лесно да намеря шест акра незастроена земя в Лейк Уорт Бийч. Съмнявам се, че има такава в Маями, а ако има, е извън ценовия ми диапазон – отговорих, слизайки от мотора.
Бях похарчил почти два милиона за този парцел, но това беше инвестиция. Да продължавам да влагам приходите от клуба в още стриптийз клубове не ми се струваше най-добрия финансов ход. Бях инвестирал достатъчно в тях. Исках нещо, което да е само мое.
Протягах и ръка, след като и взех каската. Тя я погледна за миг, сякаш не беше сигурна дали да я вземе.
– Караме повече от час. Краката ти може да са малко нестабилни – казах и, използвайки това като извинение.
Тя облиза долната си устна и ми подаде ръка. Аз я обгърнах с по-голямата си ръка и се насладих на усещането от този прост допир. Не исках да я пусна, но щом слезе от мотора, разбрах, че трябва.
Тя погледна към земята.
– Колко сме далеч от водата? Има ли опасност да ни нападнат алигатори?
Смеейки се, аз свих рамене.
– Това е Южна Флорида, ангелско лице. Алигаторите обожават това място. Но ще държа очите си отворени.
Очите и се разшириха и тя погледна към мотора, сякаш обмисляше да се качи отново.
– Кълна се, че няма да позволя да те хване нито един – уверих я. – Това е конна база. Не видя ли големия знак, когато влязохме през портата?
Тя кимна, после набръчка носа си.
– Ти не яздиш коне… Нали?
– Не, но земята беше идеална и в рамките на бюджета ми.
Изчаках, докато тя реши дали да продължи или не. Реших да не и казвам, че точно зад дърветата, които още не бях изчистил, се разкриваше панорамна гледка към езерото. Ако знаеше, че водата е толкова близо, без съмнение щеше да се качи обратно на мотора ми.
– Как намери това място? – Попита тя.
– Лиам има връзки в конната общност. Бизнес партньор на зет му притежаваше земята и искаше да я продаде.
По-скоро бившия собственик беше фалирал и Лиам ми беше споменал, че би се интересувал от земята, ако дъщеря му и внука му не бяха в Окала. Видях добра възможност и се възползвах от нея.
– Прекрасно е – отвърна тя, поглеждайки към имота. – Планираш ли да построиш къща тук?
Да… не. Не бях сигурен.
Повдигнах рамене.
– Може би. Един ден.
Усмивката и беше нежна, когато отново ме погледна.
– На Вана щеше да и хареса тук – каза замислено.
Кимнах.
– Да, щеше да и хареса. – Особено гледката към водата, която къщата щеше да има, когато дърветата бъдат изсечени.
– Посещаваш ли гроба и? – Попита тя. – Искам да кажа, понякога просто искам да говоря с нея. Дори и да не може да ми отговори.
Гърдите ми се свиха.
– Да. Всеки път, когато съм в Окала, карам дотам, сядам, пия бира и ѝ разказвам за живота си. Много ми се иска да беше там, за да ме чуе.
– Да – прошепна тя, обръщайки поглед към имота и отмествайки го от мен, но не преди тъгата, която ехтеше в мен, да проблясне в погледа и. – Често се чувствам, сякаш съм я разочаровала. Срамота.
Единственият, който беше разочаровал мама, бях аз. Аз я разочаровах. Това, че напълно изключих Сейлъм от живота си, не беше това, което тя искаше. Знам го, но тогава не виждах друг изход. Да съм близо до нея означаваше да я искам. Да се нуждая от нея.
– Няма шанс – отговорих.
Тя не каза нищо и за момент стояхме там в мълчание. Лекият ветрец разроши косата и, а далечния израз на лицето и ме накара да пожелая да знам всичките и мисли. Но повечето от тях вероятно щяха да ме разкъсат и да ме оставят тук да кървя.
Това беше моя шанс да започна да ровя в брака и. Да разбера какво ми трябваше, за да очистя името и. По дяволите, не исках да го правя. Щеше да ми е трудно да я чуя да ми разказва за друг мъж, когото е обичала. Не бях мислил за това, докато не дойде момента да започна. Другият вариант беше да предам тази задача на Лик, а аз щях да го убия, ако я докоснеше. Ако я прегърнеше. Ако я изчукаше.
– Как срещна съпруга си? – Попитах, без да подготвям въпроса. Дори да го задам беше достатъчно трудно. Не можех да бъда галантен.
Тя мигна, леко изненадана, докато ме гледаше. Изчаках, давайки и време. Да говорим за мама беше лесно за нас. И двамата я обичахме. Но съпруга и беше другия мъж, който беше спечелил сърцето и. Това беше различно.
Сведе поглед към земята и прочисти гърлото си.
– Аз, ъм… Ами, историята е малко дълга. Аз не бях, ъм, много отворена към срещи или каквито и да било връзки по онова време.
Заради мен. Аз бях причинил тази болка.
– Сигурно е бил упорит.
Всеки нормален мъж би бил, като я види. Би преместил небето и земята, за да я има. Аз почти го направих.
Тя се засмя, но звука беше тъжен, после кимна с глава.
– Да, беше такъв – съгласи се тя. – Не знам защо ме търпеше и се стараеше толкова много.
Аз знаех.
– Бил е умен – казах аз.
Тя вдигна поглед към мен и нежността в очите и беше заради друг мъж. Не заради мен. По дяволите, това щеше да бъде жестоко.
– Беше добър с мен.
Беше и международен наркотрафикант.
– Радвам се – отвърнах.
Погледът и се отмести. Не искаше да ме погледне в очите, сякаш се страхуваше, че ще видя нещо, което искаше да скрие.
Моля те, Боже, не се забърквай с престъпнически неща, Ангелско лице. Не знам как ще те защитя, ако си била – или си.
– Оставих ти адрес. Имаше номера ми. Но никога не ми изпрати писмо, SMS, нищо. – Думите и бяха едва над шепот.
– Къде ми остави адреса? Кога? – Попитах. – Не ти се обадих, нито ти изпратих SMS, защото току-що беше заминала. Не ми беше казала за това и си помислих, че ме напускаш. Че ми казваш, че не можеш да ми простиш.
Сините и очи се върнаха към мен и тя се намръщи.
– На работата ти. Дойдох да ти кажа, че са ме приели и че препоръчителното писмо от майка ти е помогнало. Но те нямаше. Оставих бележка с новия си адрес и дори с датата и часа на полета ми.
Усилих се да потисна гнева, който се надигаше в мен. Кой беше получил шибаната бележка и защо не ми я беше дал? Ако ми я беше дал, щях да я последвам. Щях да се преместя, ако тя ме беше помолила. Бях направил това, което майка ми искаше, но мъката, която ме обземаше, стана непоносима. Всеки ден без нея беше като още един ден в ада.
– Никога не съм получавал бележка – казах, опитвайки се да стисна зъбите си. Бях се ядосал за нещо, което се беше случило преди осемнадесет години. Беше абсурдно.
Тя поклати глава и изпусна принуден смях.
– Няма значение. Не знам защо попитах. Минало е, забрави го.
Имаше значение.
Не можех да я питам повече за съпруга и в този момент.
– Гладна ли си? На около три километра оттук има едно страхотно малко заведение за морски дарове.
Истинска усмивка, смесена с облекчение, се появи на пълните и устни и тя кимна.
– Умирам от глад.