Глава 21
Как успях да издържа първата си смяна, не бях сигурна. Ако нямаше вода и енергийни барчета в шкафчето ми по време на втората ми почивка, нямаше да има шанс да се върна там за третия и последен двучасов блок. Тайлър беше зает с подготовката на пратката за Генерал Космически Задник, така че не го видях. Но бях изяла това, което ми беше оставил, и веднага щом алармата за края на почивката ми звънна, затворих каската си и се върнах навън.
Предполагах, че най-вече чистият инат на Ди Аетес ме тласкаше през деня. Всеки път, когато чувствах, че ще припадна от жегата, си представях лицето на Джейсън Муртаг. Не можех – не исках – да му позволя да ме надвие.
Последната аларма прозвуча, сигнализирайки края на първия ми ден и едва не се разплаках от благодарност. Чевствах цялото си тяло сякаш е изгоряло. Възможно ли беше да получа слънчево изгаряне в това нещо? Не бях сигурна, но кожата ми беше гореща и чувствителна. Вътрешната ми температура току-що беше започнала да се покачва. Достигаше 130 градуса и усещах топлината сякаш от краката си.
Дали това беше миризмата на сяра? Не. Не можеше да бъде, защото ако беше, това означаваше, че костюмът ми е повреден и нямаше никакви аларми.
Стиснах челюсти, докато се втурвах обратно към вратата на отсека. Бях само на няколко крачки от асансьора, но всяка стъпка изпращаше вълна от болка нагоре по краката ми.
Бях свикнала с болката от повечето земляни. Наночастиците бяха забранени за Аунаре, така че докато растях, трябваше да се справям с някои архаични медицински лечения. Болката беше нещо, с което се научих да се справям чрез дихателни и визуализационни техники. Ето защо толкова лесно усвоих дихателната техника на Аунаре, на която ме беше научил Деклан. Обикновено можех да си представя как болката се отдалечава от всяко място, което ме болеше, и с всяко вдишване освобождавах болката от тялото си. Но не и днес. Болката ми спираше дъха и не можех да се съсредоточа достатъчно, за да си представя каквото и да е друго, освен да се измъкна от жегата и най-накрая да сваля този костюм.
Вътре. Трябваше да съм вътре. Сега.
Охлаждащата течност ме удари, когато влязох в камерата за охлаждане на вратите в отсека, и температурата на костюма започна да пада мигновено, но щеше да е нужно повече от това, за да се понижи вътрешната ми температура. Малките врати се отвориха към товарния отсек и аз се промъкнах през тях, доколкото можех.
– Как си? – Каза Тайлър веднага щом вратата се затвори.
Отворих каската си. По-хладният въздух вътре в отсека се усещаше като балсам върху кожата ми, но не беше достатъчен, за да облекчи парещата жега в долната част на краката ми. – Аз… – Паднах с писък, неспособна да го сдържа повече.
– Свети дявол. Какво, по дяволите, се е случило с костюма ти? Не чух никакви предупреждения. Изключи ли ги? Игнорира ли ги?!
– Не. Не получих никакви предупреждения. – Сълза се търкулна по бузата ми. Сигурно съм изглеждала толкова зле, колкото и се чувствах. – Краката ми. Когато бях може би на тридесет секунди от асансьора, нещо се случи. Температурата ми се покачи и… – Гласът ми пресекна. Бях се напъвала с всички сили да вляза вътре, но сега, когато бях тук, не можех да се сдържа. – Изгорих се. Горя!
– О, мамка му. О, мамка му. – Той се втурна към мен, вдигайки ме, и малки звездички се появиха в зрението ми. – Не се тревожи. Не ми хрумват никакви идеи – каза Тайлър, докато се стрелкаше около купчините с мен в прегръдките си. Засмях се, но сълзи се стичаха по лицето ми. Сякаш мехури покриваха долната част на краката ми и колкото и да исках да сваля глупавия костюм, ме беше страх да сваля ботушите, камо ли обувките си.
– Къде отиваме?
– В медицинското отделение. По-бързо ще те нося, отколкото да чакам оценка в залата и да те закарат там. Близо е. Дръж се.
Не бях сигурна, че мога да се задържа, но той ме преведе през няколко коридора и в друга стая. Не лъжеше. Близо беше. Опитвах се да не плача, но ме болеше и бях уплашена и не бях сигурна какво ще правя. Бях Аунаре. Не можеха да ми прилагат нано. Но изпитвах толкова силна болка, че знаех, че имам нужда от чудо.
В центъра на стаята стоеше бюро. Столове за чакащи, притиснати до стените. Но там нямаше никой.
– Медик! – извика Тайлър.
Жена изскочи бързо от задната стая. – Какво става? – Носеше тъмносини престилки – широки панталони и топ с прехлупване. Червената ѝ коса беше вързана на стегнат възел в основата на врата ѝ.
– Слава Богу, Одри. Нещо се случи с костюма ѝ, докато беше там.
– Хайде. Насам.“ – Тя се завъртя на пети и се втурна по къс коридор към врата с големия сив номер четири, нарисуван върху нея. В едната стена на стаята имаше вградени шкафове. На отсрещната стена имаше маса за прегледи. Трета стена беше стъклен екран.
Одри сканира тракера ми и го свърза с компютъра си, който ѝ показа данните ми.
– Температурата е опасно висока. Остави я. – Щом Тайлър го направи, тя ахна. – О, мамка му. – Тя посочи краката ми. – Тай. Виж.
– Знам. Видях.
Опитах се да седна, но зрението ми се замъгли. – Какво? Какво видя? – Все още бях с костюма си, така че тя не можеше да види краката ми. Но нещо я беше изплашило.
– По-лошо е, отколкото си мислех – каза Тайлър, докато оглеждаше подметките на ботушите ми. – Защо не каза нищо? Защо просто не влезе?
– Нямаше да е от полза. Бях точно там, когато се случи, и просто трябваше да продължа да се движа, иначе знаех, че ще изгоря жива. – Поклатих глава. – Какво не е наред с краката ми? – Болката се влошаваше и ужасът караше стомаха ми да се преобърне. Ако имах нещо в него, вече щях да повърна. Едва можех да дишам, но имах нужда от отговори. Трябваше да знам какво не е наред.
Той стисна устни. – Долната част на ботушите ти се е стопила. Не те ли предупреди костюмът ти?
– Не. – Преглътнах. – В костюма ми не пишеше нищо за това, че се е разтопил.
– Не усети ли жегата?
– Шегува ли се? – Навън е адски горещо. Разбира се, че го усетих. – Сълза се търкулна, докато му се сопвах.
– Спри, Тай. Боли я. – Одри сложи ръка на рамото ми. – Ще оправим това, скъпа. Дръж се здраво. Само продължавай да дишаш за мен. Става ли?
– Добре. – Сърцето ми биеше толкова силно, а ушите ми бучаха, но се опитвах да остана в съзнание. Това беше всичко, което можех да направя.
Одри ми кимна и бързо се отдалечи.
– Много съжалявам, Майте. – Тайлър прошепна думите. – Костюмите… Те са предназначени само за няколко часа най-много. Дори не се сетих… Трябваше да си разменим костюмите, но Мат ти даде само един, а с обувките ти може би нямаше да усетиш, че ботушите са повредени, докато не стане твърде късно, но не разбирам защо вътрешната система на костюма не те е предупредила много преди това да се случи.
Знаех. Знаех защо.
Костюмът ми не ме предупреди, защото Джейсън не искаше. Искаше да изпитам болка. Искаше да страдам. Наказваше ме. За това, че го ударих. За това, че бях полудяла. За това, че бях Амихана ди Аетес. По някаква причина, която неговият зъл, скапан, микроскопичен мозък можеше да измисли.
Затворих очи и започнах да дишам дълбоко. Съсредоточих се върху болката в краката си и се опитах да си я представя как изтича от мен, но не се получи. Затварянето на очите само влоши болката.
Кожата ми не сияеше. Не знаех защо, но поне не се разкривах напълно пред непознати.
Одри се отвърна. – Добре. Първо обезболяващи.
Тя беше моята спасителка. – Да. Моля. – Едва усетих паренето на инжекцията.
– Добре. Те би трябвало да подействат след пет секунди.
Веднага щом го каза, болката малко отшумя. – Благодаря. Вече помага.
Тя потупа ръката ми през костюма. – Разбира се. Този костюм е боклук, така че ще започна да го разрязвам. – Тя започна с ръката ми и веднага щом китката ми се освободи, ми прикрепи интравенозна лепенка. Хладно усещане се плъзна по ръката ми, докато течността проникваше през лепенката в тялото ми.
– Добре. Това ще те хидратира и охлади. Дръж се здраво, а аз ще отида да взема наночастиците. Ще те оправят веднага.
Сърцето ми прескочи един ритъм и изведнъж ме обзе съвсем нов ужас. – Ще се оправя. Нямам нужда от наночастици.
– Компанията ще плати за тях, ако това те тревожи. Те ги смятат за част от това да поддържат работната сила тук. Не е в техен интерес да те държат долу, така че е безплатно.
Нищо не беше безплатно със СпейсТех – дори и да ме връщаше на работа по-бързо – щеше да има разходи.
– Не мога да си позволя на СпейсТех да държи нещо друго над главата ми. – Освен това не можех да имам наночастици. Щяха да ме подлудят, преди да оздравея.
– Хайде, момиче – каза Тайлър. Загриженост сбръчка вежди, докато клекна до мен, свеждайки го на нивото на очите ми. – Трябва да направиш нещо с тези крака. Говорим за способността ти да ходиш.
Устните ми имаха вкус на кръв, докато ги облизвах, опитвайки се да намеря някаква причина да обясня защо не искам наночастици, без да издавам коя съм, но нищо логично или разумно не ми хрумна.
Нищо не ми хрумна. – Дори не знаем колко е зле. Може би просто са малко изгорени.
– Добре. Ще започнем с това. – Одри започна да отваря чекмеджета. – Съжалявам, че не успях да те поздравя тази сутрин. Бях навън, преди да станеш.
– О. – Разбира се. Тя сигурно живее н същото помещение като мен. – Да. Няма проблем. Бях пребита след пътуването.
– Наистина ли? – Тя ме погледна и погледът ѝ се присви, докато се вглеждаше по-отблизо в лицето ми. – При повечето хора имат обратния ефект.
Мамка му. Щях да се издам. Поех си дъх и го задържах за осем. – Бяха луди няколко дни, преди да заспя в крио сън. Може би е от стреса?
Тя наклони глава, докато ме наблюдаваше, обмисляйки отговора ми. Погледът ѝ се плъзна по лицето ми, поемайки всяка черта. Тя погледна надолу към краката ми, оглеждайки телосложението и ръста ми. – Може би.
Начинът, по който го каза, ме накара да си помисля, че не е повярвала на отговора ми и за секунда. Лицето ми изглеждаше като Аунаре. Слабата ми фигура беше типична Аунаре, но с метър и седемдесет и пет бях малко ниска, за да ме сбъркат с чистокръвна Аунаре. Това ме беше спасявало толкова много пъти, но този път не беше достатъчно. Не и след като отказах наночастици и споменах за странния си опит с крио съня? Това е час за аматьори. Мониторите изпищяха, когато пулсът ми се ускори и трябваше да го успокоя. Вдишвай, издишвай.
Одри погледна към екрана и после отново към мен. Задържа погледа ми за секунда, опитвайки се да ми каже нещо, но не знаех какво, и след това се върна към събирането на инструментите си. – Аз съм Одри, както каза Тайлър. Тук съм от шест месеца, но не е чак толкова зле. Момичетата тук се грижат една за друга.
Не бях сигурна, че това е точно. – Жената в столовата не ми се стори особено грижовна.
Одри изсумтя. – Това е Дела. Тя не харесва никого или сякаш е така, но пък ни залива с лакомства, така че…
– Какво? – Прекъсна я Тайлър. – Какви лакомства?
„Млъкни, Тай. Получаваш достатъчно.“
Тайлър измърмори – Малко – но тихо.
– Както и да е, ще те излекуваме, а после ще се запознаеш с останалите от нас довечера.
– Звучи чудесно. – Но дори и да имах шанс да съм оздравяла дотогава, не бях сигурна, че ще съм добра компания.
Одри се изправи и остави последните си инструменти на плота. – Секунда. – Тя се измъкна от стаята и се върна с малка метална количка. Докара я до мен и аз я погледнах. Няколко вида лазерни скалпели, плюс клещи и ампула със сива течност.
Дъхът ми спря.
Наночастици. Мамка му. Мамка му. Просто мамка му. Не можех да позволя това да се случи. Нямаше да го позволя. Не се случваше. Точка.
– Добре – каза тя, най-накрая поглеждайки ме. – Ще се опитам да срежа тези ботуши, доколкото мога, без да нараня краката ти. Ще използвам лазерен нож, който би трябвало да покрие по-голямата част от това, но някои от скобите на костюма, които обикновено се освобождават лесно, изглеждат разтопени. Затова донесох клещи. Притеснявам се за краката ти. Донесох наночастиците, но ако е леко изгаряне, ще ги пропуснем. Става ли?
– Тя има друг чифт обувки там отдолу – каза Тайлър. Тя му махна с ръка.
– Ще се справим с това, когато стигнем до тях. Стъпка по стъпка. – Тя грабна един от скалпелите и го включи. Синият лазер се простираше около сантиметър от върха на метала. Тя ме погледна. – Стой мирно. Не искам да те нараня.
– Ще направя всичко възможно.
В крайна сметка ѝ отне цял час да ми свали костюма, заедно с ботушите. Подметките се бяха стопили в обувките ми, така че накрая се наложи да реже около тях. Не ме интересуваше. Просто се радвах, че се отървах от костюма. Исках никога повече да не обличам такъв, но знаех, че това, което искам, няма значение. Не и тук.
Останах да лежа на масата за прегледи по потник, шорти и това, което беше останало от обувките ми, чиито пяна и външни подметки се бяха стопили. Бях изтощена, лепкава от пот, миризлива и просто исках това да свърши. Да взема душ и да заспя. Да бъда навсякъде, но не и тук.
Тайлър и Одри мърмореха в ъгъла как да ги събуят, но нямаше друг начин. Щеше да се наложи да ги събуят заедно с част от кожата ми.
– Просто ги свалете.“ -Бях толкова изтощена. Изтощена и изпитвах болка. Исках това да свърши. Исках всичко да свърши.
– Не – каза Одри, заставайки до мен. – Отказвам да нараня пациент, когато не е необходимо. Ще режа около маратонките. Ще оставя подметките на мира, докато не стане ясно какво става там.
Тревогата от това да лежа и да чакам да разбера какво, по дяволите, не е наред с краката ми, започваше да ме обзема. Трябваше нещо да се случи, иначе щях да полудея. – Честно казано, каквито и да са тези лекарства, те са добри. Не усещам краката си. Просто направи нещо.
– Фактът, че изобщо си будна, означава, че изпитваш силна болка. Положих клетва и възнамерявам да я спазвам. Така че… – Тя завъртя стола си до краката ми и седна. – Ето.
Отне ѝ още тридесет минути, за да отстрани внимателно горната част на едната обувка с лазер, но това нямаше да помогне.
– Вече виждам мехури. Трябва да събуем обувките и се притеснявам, че когато го направим, кожата ти ще се разпадне – каза Одри. – Бих искала да ти дам наночастици, преди да го направя.
– Как, по дяволите, не е усетила това? – Тайлър придобиваше приятен зелен оттенък.
– Топлинно изтощение. Може да причини всякакви неща. Може би не е усещала правилно обкръжението си и с това колко гореща е основната ѝ температура и колко горещ е костюмът, сигурна съм, че е била не на себе си. Нали?
– Почти. Освен на връщане. Тогава го усетих, но беше твърде късно и почти бях вътре. – Погледнах към Тайлър, после отново към нея. – Ти си била лекар на Земята?
Тя кимна. – Заради ареста ми сега съм просто медик, но все още спазвам клетвата си. Няма да я наруша.
– Не искам никакви наночастици. Не давам съгласието си. – Всеки легитимен лекар трябва да изслуша пациента си.
– Не го препоръчвам. – Тя остави скалпела на масичката до себе си. – Може да не се излекуваш както трябва. Може да куцаш завинаги, да останеш осакатен. И за какво? Може да се излекуваш за няколко часа.
Да. Но наночастиците щяха да ме измъчват с дни. И все пак, вероятно бях инатлива по този въпрос. Изгарянията бяха сериозни. Счупена ръка щеше да се оправи. Имила съм късмет с всякакви болести, освен онзи път… Но се възстанових доста бързо. И все пак, никога не бях имала нещо подобно.
– Тайлър? – Каза Одри, без да откъсва поглед от мен.
– Да?
Не го погледнах. Задържах погледа си върху Одри. Тя знаеше. Не бях сигурна откъде знаеше, но беше така.
– Мога ли да поговоря с нея за секунда насаме?
– Ъъъ. Да. Разбира се. – Той ме потупа по ръката. – Ще изляза. Искам да проверя костюма и да поговоря с Матю. Трябваше да ни предупреди, че има проблем.
– Добре.
Щом вратата се затвори, Одри премести стола, за да ме погледне в очите.
Преглътнах, искайки да избегна този разговор, за който Одри беше решена да проведе. – Той е мил.
Тя повдигна вежда. – Тай?
Кимнах.
– Най-добрият. – Тя се усмихна топло.
Чудех се какво точно има между тях двамата. Изглеждаха като добри приятели. Разговорите им ми напомниха как си говорехме с Роан.
Сълза се стичаше по бузата ми и аз плеснах устата си с ръка, докато хлипане се изтръгна от мен.
Роан. Боже. Липсваше ми. Толкова много. Гърдите ми сякаш се пръскаха. Имах нужда той да е тук с мен. Не можех да направя това. Не можех да дишам. Аз…
Одри ме сграбчи силно за ръката. – Трябва да дишаш. Трябва да останеш с мен, защото трябва да ти задам един въпрос и не искам да се паникьосваш.
Започнах да дишам. Преглътнах риданията и премигнах, за да избърша сълзите от очите си. – Добре.
– Ти си… – Тя прошепна беззвучно „Аунаре“. Очите ми се разшириха и тя стисна ръката ми. -Добре. Мога да се справя с това. Ще ти дам наночастиците, но ще ти дам и невронен инхибитор, става ли?
– Това ще помогне ли? – Не бях чувала за това преди.
– Не изцяло, но ще е поносимо. – Тя премести ръката си, за да хване моята. – Донякъде. С много малко странични ефекти.
– Много малко – не означаваше никакви. – Няма ли да кажеш…
– Не, и не позволяваме наблюдение в стаите. Освен леглата и баните, това е единственото място, където не те наблюдават.“
– Защо ми помагаш? Защо не ме предадеш? – Тя нямаше причина да ми помага по този начин. Ако някой от компанията разбереше, че ме е прикривала, щеше да е също толкова мъртва, колкото и аз.
– Защото трябва да се грижим един за друг. – Тя стисна ръката ми два пъти бързо. – Разбирам напълно какво е заложено на карта за теб. И за двете ни.
Отделих секунда, за да я погледна отново. Висока. Беше поне с няколко сантиметра по-висока от моите метър и седемдесет. Леко заострена брадичка. Очите малко прекалено големи. Луничките и червената коса ме объркваха. Освен това, никога преди не бях срещала друг халфър. И все пак тук – от всички места – бях намерил някой като мен.
Исках да вярвам, че тя има начин да заобиколи ефектите, които наночастиците имат върху Аунаре, но не бях сигурна. Болеше ме и ако имах избор, исках да мога да ходя. Така че наистина имах само една възможност.
– Добре. – Гласът ми трепереше. – Хайде да го направим. – Това прозвуча малко по-добре, но не много.
– Благодаря, че ми се довери. – Тя ми се усмихна тъжно. – Ще се оправиш. Обещавам.
Надявах се, че е права. Иначе ме очакваше наистина тежка нощ.
Назад към част 21 Напред към част 23
