Глава 25
Слязох от бягащата пътека и се протегнах.
Ахига се приближи и ме стисна за рамото. – Хайде. Сантяго вече е долу, загрява.
Отидох до предната част на балкона и се наведох над парапета, за да го видя долу да се разтяга, подготвяйки се за битката ни.
– Не се страхувай! – Извика той.
Поклатих глава на подигравката му. – Не бих си го и помислила. – Без да се замислям, побягнах към стълбите. Когато стигнах ръба на първото, скочих и свих тялото си. Завъртях се по средата на пътя надолу, приземявайки се. Краката ми се удариха в пода и за първи път, откакто Деклан се беше появил в апартамента ми, си поех въздух.
Не. От по-дълго време.
Криех се и се страхувах през целия си живот, но най-лошото вече се беше случило. СпейсТех ме бяха открили. Те имаха пълен контрол над живота ми и ме използваха в играта си срещу Аунаре. И така, трябваше ли да се крия?
Нямах намерение да се разхождам и да се показвам, но може би Ахига беше прав. Може би трябваше да се отпусна малко.
Усмихнах се – искрена усмивка – докато се приближавах към ринга. Имаше може би четири или пет момчета, които тренираха долу и сега тихо ме наблюдаваха как се приближавам към Сантяго. Погледнах зад себе си и видях Ахига да слиза по стълбите. Няколко момчета се бяха надвесили над парапета и ме наблюдаваха.
Ахига ме погледна с широко отворени очи, което подсказваше какво е това, и аз свих рамене.
Може би акробатичният ми трик беше малко показен – добре, много показен – но беше забавно.
– Плашиш ме с тази усмивка – каза Сантяго. – И какво, по дяволите, беше това? Премина цялото стълбище наведнъж?
Изритах обувките си и напъхнах двойните си чорапи в тях. Надявах се краката ми да издържат, докато спарингувам. Кожата беше малко тънка, но се бяха държали добре, докато тичах. Така че реших, че това би трябвало да е добре. – Моята версия на загрявка. – Плъзнах се между въжетата. – Готов ли си?
Сантяго носеше широки шорти за тренировка и беше без обувки и риза. Татуировката му с матадор ме разсмя, докато подскачаше от крак на крак, с ръце в юмруци. – Няма да те оставя да ми натиснеш лицето в постелката за осми път.
– Не мисля, че става въпрос за това да ме оставиш да го направя. – Затворих очи, оставяйки дробовете ми да се напълнят с въздух. Този момент, точно преди спаринга, беше моментът, в който се чувствах най-цялостна. За мен спарингът беше забавен. Ободряващ. Същността на живота.
Отворих очи. – Добре. – Поклоних му се леко и той имитира движението.
Приближих се и зачаках.
Сантяго започна да кръжи, затова и аз направих същото.
– Хайде. Направи ход – извика някой отвън на ринга.
Поклатих глава. – Не. Никога не правя първия ход. Освен ако не се налага.
– Защо не? – Извика друг глас.
– Защото това ще бъде последният ход, а не искам да свърши толкова бързо.
Това разсмя хората и ги накара да извикат – питаха Сантяго дали ще позволи на някакво момиче да го свали, да ми подвикват, че само говоря, да освиркват и да викат да започнем боя вече. Беше огромно подобрение от тишината.
Можех да видя момента, в който Сантяго реши да направи своя ход. Ръката му се стегна и той се изправи на върха на левия си крак. По лицето му премина решителен израз. Неговата вечна усмивка изчезна.
Играта започна.
Той замахна и аз се преместих наляво. Той се премести отново и аз се преместих. Всеки път, когато се нахвърляше, аз се отклонявах. Докато не заприлича малко на танц.
Все още не бях вдигнала ръце. Нямаше нужда да блокирам. Сантяго ясно ми показваше движенията, преди да ги направи, така че не ми се налагаше да правя нищо друго, освен да го копирам, за да избегна удар.
Отне ми няколко минути, но той започна да се смее. Усмивката се върна и той спря, слагайки юмруци на бедрата си. – Какво, по дяволите, е това?
Свих рамене. – Кажи ми ти. Ти си този, който издава всичките си движения. Каквото и да си правил през последните няколко години, станало е по-зле. Наистина е жалко.
– Тогава ми покажи как се прави.
Някой подсвирна и аз се огледах. Тълпата беше нараснала. Някой сигурно е отишъл да намери останалите работници и миньори. Не видях други хора от СпейсТех, освен Ахига, но Одри и Тайлър бяха в задния ъгъл.
– Сигурен ли си? – Попитах аз.
– По дяволите, да. Затова те поканих тук.
Този път вдигнах ръце. – Ще стане с три движения, но ми убиваш цялото забавление.
Сантяго имаше време да ми се изсмее леко, преди да му изритам краката, да го хвана за китката, докато падаше на земята като чувал с картофи, и да я извия зад гърба му. Когато лицето му удари земята, аз бях върху него. Коляното ми потъна в кръста му. Хватката ми на ръката му го оставяше на моята милост. – Това са осем пъти, в които те побеждавам. – Отпуснах се. – Искаш ли да ги направим девет?
– Мамка му. – Гласът му беше приглушен от постелката. – Дори не те видях да се движиш.
Усмихнах се. – Знам. – Бях се движила бързо. Не толкова бързо, колкото можех, но достатъчно бързо, за да го поваля без истински бой.
Щом се изправих, Сантяго се обърна по гръб и изстена. – Беше неудобно.
– Не се чувствай зле. – Бутнах го леко с крак. – Тренирам.
– С кого? Добър съм. Мога да се справя с Ахига и никой друг тук не може.
Свих рамене. – С Роан.
– Глупости, с Роан. – Сантяго изстена отново, докато се изправяше. – Няма начин Роан да е толкова добър.
– Станал е по-добър. – Бях го тренирала да ми бъде спаринг партньор. Отне ми години, за да може Роан да се справи с мен, но не можеше да ме победи. Той не беше Аунаре. – Да се бия с теб беше по-скоро като да тичам, отколкото да се напъвам, но няма много хора, които наистина са склонни да опитат да спарингуват с мен. – Протегнах ръка и му помогнах да се изправи на крака.
– Как го направи? – Сантяго ме изгледа от горе до долу. – Искам да кажа – дори не се изпоти. Не се движеше много.
Може би си е мислил, че е тренирал, но учителят му беше пълен боклук. – Издаваш всичко, което си решил да направиш
– Не. – Той потърка главата си. – Аз?
Кимнах.
– Не го видях да ги афишира – извика някой зад мен. – Боят му беше истински.
Преминах в режим на преподаване. Харесваше ми почти толкова, колкото обичах спаринга.
– Ще опитаме това отново.
– Ще опитаме ли? – Каза Сантяго, звучейки притеснено.
Повдигнах вежда към него. – Кой сега е страхливец?
Той отново потърка главата си. – Добре. Добре. Мамка му. Предполагам, че тогава ще направим това.
Почти се засмях на нервността му. Цялата нахалство се беше изпарила от мъжа.
– Този път гледайте внимателно как се опитва да ме удари – казах на публиката. – Гледайте рамото му. Краката му. Къде е с тежестта му? Кои мускули се стягат? Трябва да обръщает внимание на всяка част от опонента си, дори когато просто спарингуваш. В противен случай, когато си в истинска битка, няма да си готов. За това са тренировките и практиката. – Махнах на Сантяго да се приближи. – Опитай нещо.
Видях как стегна бедрото си и подскочих. Бях във въздуха, преди кракът му да се повдигне от земята, лесно избягвайки ритника. Обърнах се, несигурна кой беше задал реагирал преди. – Видя ли бедрото му? Той го стегна. Трябва да се довериш на интуицията и очите си. Фокусът ти трябва да е върху битката и…
Усетих вибрациите в постелката зад мен и движението във въздуха и отстъпих настрани.
Сантяго мина точно покрай мен и се блъсна във въжетата.
– И никога не бива да обръщаш гръб на опонент. – Поклатих глава към него. – Слаб сос, евтин ход, пич.
Сантяго се засмя изненадано. – Освен ако нямаш очи на тила си, не би могла да ме видиш да идвам.
– Не. Но усетих как постелката се движи от тежките ти стъпки. В битка трябва да използваш всичките си сетива. Зрение. Звук. Усещане – интуиция и физика. И обоняние. – Подуших въздуха. – Трябва ти душ, Сантяго.
Това ме разсмя няколко пъти.
– Справи се добре. – Сантяго ме бутна с лакът.
Не бях сигурна дали това е вярно, но не бях по-зле, откакто за последен път се бях била с него. – Мога да те тренирам, ако искаш. Хорхе ме караше да преподавам през последните няколко години.
– А аз? – Чух гласа на Одри да се извисява над бърборенето и стаята утихна. – Ще ме тренираш ли?
– А аз? – Извика друг женски глас. – Аз… никога не съм се била преди, но бих искала да се чувствам…
Видях блондинка, застанала от другата страна на Тайлър до Одри. – В безопасност? Искаш да се чувстваш в безопасност. Защото, докато си тук със СпейсТех, не се чувстваш в безопасност?
Тя се огледа из стаята, бузите ѝ почервеняха. Тук имаше престъпници, разбира се. Но повечето бяха добри хора, които бяха попаднали на грешното място в грешното време. Хора, които бяха използвани.
– Разбирам. Всички сме тук по една или друга причина. Може би някои от вас са били осъдени за истинско престъпление, или може би сте като мен. Може би не сте направили нищо лошо. Може би СпейсТех ви използва.
Имаше много кимвания.
Добре. Добре. С това можех да работя.
– Всички знаем колко лошо е на Земята и че на компанията всъщност не ѝ пука за нас там долу. Не бива да казвам нищо за това, тъй като всички знаем, че ни наблюдават – чакат шанс да ни експлоатират още малко – но работата ми тук не може да стане много по-лоша. – Свих рамене. – На Земята, Сантяго и аз бяхме част от екипа на Групата. СпейсТех ни наричаха банда или вандали, но всъщност ние просто се грижехме за онези, които се нуждаеха от помощ в нашата общност. Вярвам, че ако не сме доволни от това как върви животът ни, зависи от всеки един от нас да се промени. Да променим нещата. Нашето мото беше „Оцеляваме заедно“, защото само ако сме заедно ще преодолеем ада, който СпейсТех донесе в живота ни.
Да правя нещо, което има смисъл, щеше да компенсира глупавата ми работа. Това балансираше нещата. – Преподавах бойни изкуства на Земята. С удоволствие бих направила същото тук за всеки, който иска да се учи. Нямам много свободно време, но когато имам, ще бъда тук. Готова съм да преподавам на всеки, който иска да се учи. Не се притеснявайте за нивото на опит. Ще правим всичко в една голяма група. Всичко, което трябва да направите, е да се появите.
– Ами аз? – Дълбокото ръмжене на Ахига ме разсмя.
– Сериозно. Искаш да те тренирам? Не си ли Елитен от ВВС? Не знаеш ли, например, двайсет вида бойни изкуства?
– Да, такъв съм и, да, обучен съм в много форми и видове бой. Но искам да спарингуваш с мен. Сега.
Никога не бях спарингувала с някой толкова добре обучен като Ахига. – Защо изобщо си тук? Не виждам други офицери във фитнеса.
– Ахига и аз се познаваме отдавна – каза Сантяго. – Срещнах го последния път, когато беше тук. Не се е променил много оттогава.
– Освен че той е висококвалифициран офицер, а ти си престъпник, който излежава присъда?
– Ъъъ. – Той се ухили. – Технически подробности. Но той идва и говори с мен. Аз съм много по-добър от останалите, от онези нахални офицери.
Ахига се приближи до ринга и промуши масивното си тяло през въжетата. – Хайде.
Огледах стаята и забелязах Матю, застанал на вратата. Погледнах отново към Ахига и той кимна.
– Не му позволявай да те спре.
– Сигурен ли си?
Ахига пристъпи по-близо до мен. – Да. – Гласът му беше едва чут. – Ако разбере малко какво си, мисля, че може би ще бъде по-откровен. Нуждаем се от информация.
– Добре. – Отдръпнах се от Ахига. Той беше едър. Вероятно по-голям от всеки, с когото някога съм се била. Движеше се по-бавно, но беше обучен. Така че това можеше да се окаже лошо.
Можеше да е забавно, но опасно. Ако загубя контрол, ако се напъна твърде много, ако се поддам на инстинктите си, моят Аунаре щеше да се покаже.
– Ще спрем, преди да се превърне в проблем.
Отворих уста да го попитам какво има предвид, но знаех точно какво е. Той си мислеше същото като мен, но щеше да спре битката, преди да покажа твърде много от уменията си на наблюдаващата тълпа. Не бях сигурна дали ще мога да се спра, но може би криенето вече нямаше значение. – Добре.
Сантяго бързо излезе от ринга и Ахига направи първия ход, преди Сантяго да се е отдалечил.
Тялото ми се движеше, докато очаквах Ахига, но, по дяволите, той беше бърз. Юмрукът му се отърка по бузата ми и аз се завъртях, ритнах с крака си и заковах Ахига в корема.
Той хвана крака ми и се изви.
Движих се заедно с него и се обърнах.
Започнах да се движа все по-бързо и по-бързо. Наблюдавах и очаквах. Тялото ми се стопли и се почувствах като у дома си. В мир, докато битката ни се превърна в истински танц.
Бях изгубена в момента и започнах наистина да се отпускам.
Ахига вдигна ръце във въздуха. – Стига! – Извика той, докато правеше пет бързи крачки назад и се поклони.
Замръзнах. Какво? Защо? Енергията от битката бръмчеше под кожата ми. Мамка му. Бързо затворих очи. Започнах да правя дихателните упражнения.
– Това ли е всичко? – Каза Сантяго.
Отворих очи и погледнах към вратата. Матю леко повдигна брадичка, преди да се обърне.
Свих рамене и прошепнах беззвучно – Благодаря – на Ахига.
– Това е. – Отговори Ахига на Сантяго, но погледът му остана вперен в моя.
И в този миг – в този единствен твърд поглед на Ахига – прищракването се случи. Интуицията ми подсказваше да му се доверя и аз го направих.
Това не се беше случило с Тайлър или Одри още. Може би щеше да стане. Но аз се доверих на Ахига с живота си. Бях изгубена в танца, на секунди от това да покажа истинската си същност, и когато щях да натисна по-силно – щях да покажа на всички в стаята колко мога да бъда Аунаре – той спря боя.
Дори когато се опитваше да задържи вниманието на Матю. Дори, докато се биеше с мен, Ахига ме пазеше в безопасност.
Точно, както майка ми ме беше пазила. Точно, както Хорхе и Роан бяха запазили тайната ми. Точно, както знаех, че Деклан влезе в живота ми, за да ми помогне, дори и нещата да се бяха объркали. Ахига беше някой, на когото можех да разчитам, а на това място това означаваше всичко.
Той ми кимна леко, почти незабележимо.
– Благодаря ти – казах по-високо този път.
Още едно леко кимване и той се обърна, промуши се между въжетата и излезе от стаята без повече дума.
Назад към част 25 Напред към част 27
