Глава 28
Довърших последната хапка от закуската си и кимнах на Ахига и Сантяго. До по-късно.
Ахига ме погледна дълго. Не бях сигурна какво точно означава. Да внимавам? Щях да направя всичко възможно. Само се надявах, че каквото и съобщение да беше изпратил до Аунаре, ще стигне до него.
Нямаше какво да си кажем, не и тук, затова станах и си тръгнах.
– Чика! – Извика Сантяго, преди да стигна до края на масата.
Повдигнах вежда към него. – Какво? – Извиках в отговор.
– Внимавай навън. Запази темпото. Заедно сме по-силни. – Сантяго се беше превърнал в мой по-голям брат на Абадон, крещейки на всеки, който го чуеше, че работата ми е пълна гадост, но той не осъзнаваше, че никой не може да направи нищо по въпроса. Не знаеше, че ще се опитам да оправя цялата тази каша днес.
– Заедно сме по-силни – казах му в отговор и тръгнах по пътеката.
– Пази се! – Извика някой и едно от момчетата от моите класове ми махна. Не можех да си спомня името му, но беше мил.
– Ще направя всичко възможно.
Бях преподавала пет пъти досега и това ми беше спечелило приятели. Тъй като вършех толкова необичайно скапана работа, която завършваше с мен в лекарското отделение, след почти всеки работен ден, все повече хора сякаш се грижеха за мен. Или може би просто се чудеха колко дълго ще оцелея. Бях почти сигурна, че някой в базата приема залози.
Одри излезе от кухнята и ме посрещна по средата на пътя към кошчето. Готова за смяната си, тя носеше чифт тъмносини работни дрехи и косата ѝ беше стегнато прибрана на кок. Останалите момичета от моето помещение също бяха в кухнята. Чувстваха се сякаш могат да се отпуснат там и да не се тревожат кой идва зад тях, което беше напълно разбираемо, след като чух някои от историите им.
Бях се запознала с някои от момичетата, особено с Табита, блондинката от фитнеса. Тя беше част от екипа по почистване и беше твърде мила, за да бъде на Абадон. Одри каза, че Табита е имала проблеми няколко пъти по време на смяната си и се е върнала със синини и разкъсана устна. Дамите обаче не можеха да направят нищо по въпроса. Освен кухненския персонал, те бяха сами там, където работеха.
За добро или лошо, това не беше нещо, с което трябваше да се справям. Никой нямаше да облече костюм и да се осмели да се качи на повърхността на Абадон, за да ме тормози, а дори и да го направи, можех да се грижа за себе си.
Бях яла с жените в кухнята няколко пъти, но предпочитах да съм в основната стая. Освен фитнеса, това беше единственият път, когато успявах да видя Сантяго. Той беше връхната точка на дните ми на Абадон. Да бъда с него ме караше да се чувствам сякаш домът не е толкова далеч. Освен това, той ме разсмиваше.
– Готова ли си? – Попита Одри веднага щом влязохме в коридора.
– Трябва да съм. – Не бях сигурна как бях оцеляла през последните дванадесет дни, но успях. Днес беше денят, в който ще се отърва от тази безумна работа. Разбира се, заменях я за самоубийствена минна служба, но нямаше начин да е по-лоша от работата, която завършваше почти всеки ден с мен в медицинския отсек.
Това, че минното дело е по-безопасно от сегашната ми работа, все още ме изумяваше. Не беше чак толкова отдавна, когато се опитвах да убедя Роан колко глупаво би било да се запиша за минните работи, а сега само се молех да издържа теста.
Това и цялата тази история с това да не ме хванат.
– Ако не се чувстваш готова, винаги можеш да изчакаш до следващия месец.
Фактът, че тя си мислеше, че мога да издържа един месец, беше смешен. – И мислиш това, защото се справям толкова добре по време на смените си?
Бях толкова изтощена, че не бях сигурна как изобщо се движа. Костите ми бяха толкова тежки, че се чудех дали не са се превърнали в метал. Не спях. Да задържам храната си беше истински проблем. Бях отслабнала повече, отколкото можех да си позволя. А бяха минали само дванадесет дни.
Не. Нямаше как да отложа това. – Ще го накарам да проработи.
– Ами ако не издържиш теста?
Поклатих глава. – Няма да се случи.
– Но какво ще стане, ако?
– Тогава предполагам, че ще трябва да оживея достатъчно дълго, за да опитам отново. – Но с начина, по който вървяха смените ми, това беше малко пресилено. – Но ако нещо ми се случи…
– Ще се погрижа за теб. – Тя въздъхна. – Иска ми се да можех да направя нещо повече.
Преглътнах нервите си. – Не можеш.
– Мога…
– Не. Не се забърквай в нещо, което не ти влиза в работата. Вече ми помагаш достатъчно. – Тя ме поддържаше жива, дори когато понякога я молех да ме избави от мъките ми. Тя беше силна за мен, когато исках да се откажа, и ѝ дължах живота си. Нямаше да оцелея без нея.
Проправихме си път през коридорите към товарния отсек. Тайлър ни чакаше отпред.
– Здравейте, дами. – Широка усмивка се разля по лицето му, докато потриваше ръце. – Готови ли сте за големия ден?
Искаше ми се да мога да споделя усмивката му, но с всичко, което се случваше тук, успях само да се намръщя. – Готова съм, колкото винаги ще бъда.
Одри ме прегърна. – Успех. Трябва да бягам.
Пусна ме и изтича от стаята. Спрях, гледайки я как тича по коридора. Това не беше типично за нея. Обикновено се мотаеше, флиртувайки с Тайлър, преди да се отправи към смяната си в медицинското отделение.
– За какво става въпрос? – Попитах Тайлър.
– Просто се тревожи за теб. Хайде – каза Тайлър. – Хайде да те облечем в костюми.
Шкафчето ми се беше размножило до пет, по един за всеки костюм. Тайлър също ги беше заредил с пакетчета електролити за почивките ми, което обикновено ми стигаше до края на смяната. След това отивах да видя Одри и да ми слагат интравенозно, докато всички не отидем на вечеря. Освен ако не беше ден като вчерашния.
Все още носех дрехи под костюма си, дори Тайлър да си мислеше, че съм луда. Нямах намерение да се събличам пред всички тези ботове, които ме гледат. Но обувките бяха друга история. Откакто си изгорих краката първия ден, носех костюма без обувки и чорапи. По този начин можех да съм по-наясно с топлината и да се надявам да избегна повторен инцидент. Но този път трябваше да ги оставя. Щяха да ми трябват по-късно.
Сложих единия си крак в костюма си и Тайлър се приближи, за да се облегне на шкафчето.
Той сложи едната си ръка на устата си, сякаш си чеше бузата, преди да проговори. – Знаеш ли къде трябва да отидеш? – Прошепна той въпроса.
Не погледнах нагоре. Вместо това клекнах, преструвайки се, че си играя със закопчалките. – Товарно помещение четири – прошепнах в отговор. – Ще ти се обадя по комуникатора, ще ти кажа, че ми се вие свят. Ще ми кажеш да отида в четири. Когато стигна там, ще кажа на Хавиер, че ми е лошо и ми трябва вода.
– Добре. Всички знаят какво ти се случва. Някои дори правят облози колко дълго ще издържиш всяка смяна.
Изсумтях през смях. Знаех, че ще се обзалагат. Искаше ми се някой поне да ме беше информирал, но нямаха нищо друго освен десерти за размяна, а аз не исках нищо от това.
– Предупредих другите началници на товарни отсеки да внимават за всякакви аларми, които се задействат от нашия отсек. Също така разпространих информацията да бъдат нащрек, в случай че костюмът ти се повреди и някой от тях е по-близо. Всички те са добри момчета и те наблюдават в случай на нещо подобно.
Бавно се изправих, издърпвайки костюма нагоре и върху тялото си, докато пъхнах ръцете си в него. Ръцете ми се затрудниха със закопчаването, капка пот се стичаше по бузата ми и аз погледнах към Тайлър.
– Трябва ли ти кофата?
Преглътнах трудно. – Не мисля. – Не обичах да повръщам, но напоследък го правя често.
– Добре. Това е последният път. Можеш да го направиш. – Тайлър се изправи. – Готова ли си?
Бързо затворих костюма, включих го и натиснах бутона за каската си. – Готова съм, както винаги. – Грабнах колана и контейнера, висящи до асансьора, и го закопчах.
– Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен.
Сърцето ми биеше учестено, докато пристъпвах към вратата на отсека. Всеки път, когато влизах в асансьора, ставаше все по-трудно. Цялото ми тяло се тресеше, докато натисках зеления бутон. Пара се вдигаше около мен, докато бях за кратко запечатана в охладителната камера. След това влязох в асансьора, за да тръгна надолу. Страхът биеше в мозъка ми, правейки трудно да мисля за нещо друго, освен за това, че костюмът ми ще се провали, както винаги. Идеята да стъпя отново на повърхността противоречише на всеки мой инстинкт и този път щях да се разхождам по периметъра до другата страна на базата. Никога не бях ходил толкова далеч пеша. Ако заседнех там, щеше да ми отнеме ценно време, докато някой стигне до мен.
Ако стигна до товарен отсек четири днес, можех да се явя на теста по минно дело. Знаехме, че някой наблюдава костюма ми и отсек едно. Ако вляза твърде рано или ако напусна отсека преди края на смяната ми, това щеше да подскаже на наблюдаващия, че кроя нещо. Не можех да позволя да разберат до последната секунда. Не исках никой да ме спре да се явя на теста, така че трябваше да бъда хитра.
Надявах се, че който и да ме наблюдава, е достатъчно далеч от отсек четири, за да не стигне до мен, докато не съм приключила с теста.
Когато асансьорът стигна повърхността, ми се прииска да мога да сляза под основата. Дори и да беше по-опасно заради всички охладителни системи, щеше да е по-кратко. Но там отдолу имаше всякакви аларми и не можех да предупредя никого за това, което ще направя.
Черната повърхност хрущеше под краката ми, докато излизах от асансьора, и казах кратка молитва.
Моля те, Боже. Ако има някой, който слуша, помогни ми да направя това.
Единият крак пред другия. Ето как тръгнах. Напръсках с 320zpd, преди да стъпя някъде. Бавно, но сигурно, си проправях път около базата.
Смяната ми минаваше болезнено бавно. Опитвах се да мисля, че всяка крачка от безопасността на станция едно означаваше, че съм с една по-близо до станция четири. Към изпитанието. Към свободата си. Но мразех това.
Ужасът ми затрудняваше хващането на маркуча, докато пръсках втвърдената лава. Следях за пукнатини или серни струи, но нямаше какво да направя, ако костюмът ми отново ме подведе. Бях твърде далеч от Тайлър.
Върви бавно, пръскай, докато вървиш. Отново и отново наум си повтарях думите на Тайлър от първия ми ден тук. Всяка изминала минута ми се струваше като часове.
– Как си? – Гласът на Тайлър дойде през шлема ми за една от рутинните му проверки.
– Изпотявам се, както обикновено.
– Следиш ли времето?
Искаше ми се да превъртя очи, но знаех, че е почти толкова нервен, колкото и аз. Тестът започна след петнадесет минути. Щеше да е напрегнато.
– Работя възможно най-бързо. – Ускорих крачка с надеждата да стигна до Четвърти отсек навреме.
– Не е добре да бързаш там.
– Трябва. – Не можех да пропусна теста.
– Къде си?
Заобиколих базата и най-накрая видях вратата на отсека. Асансьорът беше спуснат. Готов. – Чувствам се като в средата на нищото, но…
Алармата в костюма ми се включи. Замръзнах. Погледът ми се насочи към температурния панел.
101.
Не е зле, но това щеше да се промени.
105.
108.
Опитах се да не се паникьосвам, но температурата се покачваше по-бързо от вчера.
Пуснах маркуча, оставих го да виси от бедрото ми и започнах да бягам.
Това не беше част от плана.
Не. Не. Не.
– Тайлър! – Не ме интересуваше кодът за грешка в костюма, нито губенето на ценно време, опитвайки се да разбера защо костюмът ми се поврежда. Трябваше да побързам.
– Предупредих Хавиер. Облича си костюма. Колко далеч си?
– Не знам. Не е далеч. Тридесет метра. Горе-долу. – Не ми се струваше толкова много, но когато костюмът се повреди, нещата ставаха бързо.
112.
Бягах колкото можех по-бързо. Не познавах този Хавиер. Може би беше толкова мил, колкото каза Тайлър, но не ме познаваше. Нямаше причина да бърза. Особено ако залагаше на мен.
Визьорът започваше да се замъглява, но ако просто продължа да се движа, щях да стигна до там.
– Момиченце?
– Да?
– Хавиер е на линия с нас сега – каза Тайлър.
– Здравей, мацко – каза Хавиер.
– Не ме мацкосвай. Колко далеч съм от входа? – Не можех да видя нищо сега, но нямах намерение да спирам.
– Синкуента пайове. – препънах се и Хавиер изсъска. – Не ме парас, мацко.
Нямах нужда Хавиер да ми казва да не спирам. Буквално нямаше шанс за това. Особено ако бях толкова близо.
115.
117.
– Гледам те на мониторите – чу се гласът на Тайлър. – Още две крачки и си при клетката.
Препънах се и коленете ми удариха метала, разтърсвайки клетката на асансьора. – Вдигни ме! Вдигни ме! Вдигни ме… – Асансьорът се разтресе и аз започнах да броя.
Топлината се натрупа в костюма ми, карайки мъглата да се сгъсти. Беше като в сауна и мразех всяка милисекунда от това.
Сринах се, затваряйки очи, докато дишах огън.
Още пет секунди, докато стигна до охладителната камера. Четири. Три. Две.
Назад към част 28 Напред към част 30
