Глава 29
Пропълзях в охладителната камера. Секунда по-късно силни ръце ме сграбчиха и ме издърпаха в товарния отсек. Алармата бучеше, докато роботите избълваха охлаждащата течност. Чух викове и след това всичко започна да утихва.
Натиснах бутона на ръката си и шлемът се прибра.
– Добре ли си, хлапе?
Премигнах и отворих очи. Хавиер се беше надвесил над мен, облечен с костюм и отворена каска. Тъмнокожото му лице беше осеяно със следи от рани, но очите му бяха добри.
Поех си дъх. Беше по-близо, отколкото исках, но бях добре. Кожата ми беше гореща, но не мисля, че имам изгаряния. Поне нищо повече от леко слънчево изгаряне. Нямаше нужда от наночастици. Ако бях дори на десет метра повече, нямаше да…
Сърцето ми заекна в гърдите ми и преглътнах трудно.
– Хлапе?
– Прегряла съм. – Гласът ми отново беше дрезгав, но имах късмет. Толкова дяволски късмет. – Трябва да се отърва от този костюм и вероятно да ми сложат интравенозна система. Помогни ми да стана? – Той кимна и бързо се изправи. Протегна ръка и аз я приех.
– Току-що ми спечели много. Залогът беше висок днес, защото милхи че ще се откажеш, преди да е приключил първият ти двучасов блок.
Не бях сигурна как се чувствам, когато се е обзаложи, че ще бъда изпечена толкова бързо, но той току-що ми помогна. Това означаваше, че сме квит.
– Супер. – Огледах се, докато започвах да разкопчавам закопчалките на костюма. Този товарен отсек беше различен от другия. Контейнерите бяха с различни цветове – червен, жълт, черен – и много по-големи. По-скоро като обитаваните от духове корабни контейнери, които бяха наредени по старата жп гара у дома. А стаята беше дори по-голяма от товарния отсек на Тайлър.
– Какво има тук? – Попитах, докато започвах да свалям горната част на костюма си.
– А. Всякакви неща. Тази половина тук е храна. Оръжия. Медицинско оборудване. Базата е нещо като склад за много стоки на СпейсТех.
Това имаше смисъл. – А другата половина? – Седнах да събуя обувките.
Той ме погледна така, сякаш съм луда, задето питам, но все пак ми отговори. – Лукол.
– Точно така. – Защото СпейсТех нямаха повече от достатъчно в другите отсеци, но поне това потвърждаваше казаното от Тайлър. – Тук има много.
– Достатъчно, за да снабдяват колониите за дълго време.
Господи. Това беше дори повече, отколкото си мислех. – Никога не съм осъзнавала, че Абадон държи толкова много от активите на СпейсТех. – Този човек сякаш искаше да разкрие всичко и имах около минута да го изслушам.
– О, да. Важно е. Ако СпейсТех загуби тази база, всичко ще се провали.
Запомних това, докато свалях костюма си. – Е, добре е, че никой не се изправя срещу тях.
– Само идиот би се опитал. Тези Муртаг знаят какво, по дяволите, правят.
Поклатих глава. Той е заложил срещу мен и е фен на Муртаг? Тайлър има нужда от по-добри приятели. – По-добре да тръгвам. Благодаря отново.
– Няма проблем. Всичко е наред.
– Добре. – Може би за Хавиер всичко беше наред, но аз закъснявах.
– Имаш ли нещо против да оставя това тук? Вече е почти боклук.
– Нямам нищо против. Мат така или иначе ще дойде. Ще му го дам за рециклиране.
Понечих да си тръгна, но Хавиер хвана ръката ми. – Какво?
– Една секунда. Ще ти трябва това. – Бях раздразнена, докато чаках да се върне, но щом видях какво има в ръцете му, се зарадвах, че ме спря.
Взех тръбичката с вода и пакетчето с електролит от ръката му. – Благодаря. – Разкъсах пакетчето със зъби, изпих го на един дъх и го залях с малко вода.
– Няма проблем. Тайлър ще се ядоса, ако те пусна без него. Човекът е по-едър от мен, така че трябва да го поддържам щастлив.
Кимнах на Хавиер и излязох от товарния отсек, проверявайки устройството си на китката. Имах две минути преди началото на теста, а беше два етажа по-нагоре. Започнах да спринтирам и зрението ми се замъгли за секунда. Отворих капачката на тубата и изпих водата и, докато тичах.
Вратата беше отворена. Вътре имаше малка стая с размерите на гардероб, в която зад едно-единствено бюро седеше възрастен мъж. Трябваше да е стая за регистрация. Часовникът над бюрото показваше, че имам една минута.
Не можех да повярвам, че съм стигнала. Бях без дъх, но бях там навреме. – Майте Мартинес. Бих искал да се явя на теста.
– Закъсняваш с петнадесет секунди. – Старецът поклати глава към мен.
Това бяха пълни глупости. – Часовникът показва, че съм навреме. – Посочих зад него.
– На мен ми показва, че закъсняваш. – Той дори не погледна зад себе си, за да провери.
Не. Няма начин. Няма да търпя това. – Моля, позволете ми да се явя на теста.
Той се облегна назад на стола си и стисна ръце пред корема си. – Закъсняваш. Не мога. Такова е правилото.
– Дори и да съм закъсняла, което не е така, по твоето броене са петнадесет секунди. – Това едва ли можеше да се определи като закъснение.
– Става повече… – Той размахваше ръце във въздуха, сякаш четеше нещо в мрежата и изобщо не ми обръщаше внимание.
Образът на пръстите ми, обвиващи врата му, беше достатъчно ярък в съзнанието ми, че едва се задържах. Стисках празната туба с вода в ръка, за да не се протегна над масата. – Нека направя теста. Моля те. – Той ме гледаше втренчено и наистина, наистина исках да го ударя.
– Няма да ти отнемам повече време. Така или иначе трябва да седиш тук по време на теста, нали? – Той наклони глава настрани.
Надявах се този човек да свърши в ад, по-лош от Абадон. – Колко хора се явяват?
– Никой.
Тогава какъв му беше проблемът? – Значи няма да притеснява никого, че започвам малко закъсняла?
– Ще ме притеснява. Това означава, че ще си тръгна оттук късно.
Той просто улесни нещата. – Добре. Няма проблем. Ще си взема теста. – След като не каза нищо, аз вдигнах залога. – Ще свърша тридесет минути по-рано.
– Казваш го сега, но няма да го направиш. Ще ти трябва това време. – Той не изглеждаше убеден, но това не ме интересуваше.
Искаше да сключим сделка. Можех да работя с това.
Подпрях предмишници на масата и се наведох напред. – Какво искаш? – Бях отчаяна и той го знаеше.
– Ти си жена.
Стига да не е нещо зловещо, вероятно бих могла да го накарам да проработи. – Да. – Но ако си мислеше, че получава някаква услуга за това, грешеше напълно. Можеше да си го начука, ако това искаше.
– Познаваш жената в столовата.
Може би не бях неговият тип. – Ъъъ. Не сме приятелки, но спя в едно помещение с нея. Искаш ли да ви запозная?
Той сбръчка лице, което направи бръчките му по-дълбоки. – Не и както си мислиш. Искам допълнителен десерт.
Сериозно? Става въпрос за отвратителната храна? – Можеш да вземеш моя.
Устата му се отвори. – Защо би направила това?
Не мислех, че ще оцени, че смятам цялата храна тук за отвратителна и едва годна за консумация. А нещата, които наричаха десерт? Те бяха обида за всичко сладко. – Не обичам сладкиши.
– А. Грижиш се за фигурата. – Той ме изгледа дълго отгоре надолу и желанието да му извия врата се върна.
Принудих се да изчакам секунда, преди да проговоря. Иначе можех да кажа нещо заядливо. Ако десертът беше това, което ще ми донесе изпита, да. Да. Внимавах за фигурата си. – Ще ти давам всичките си десерти през цялата си едногодишна присъда. – Нямаше да стоя тук толкова дълго, но той не беше длъжен да знае това.
Той бавно се изправи от стола си, а аз се разкъсвах между желанието да се потупам по гърба и желанието да побърза. – Никой никога не е минавал теста, знаеш.
– Знам.
– И какво изобщо прави такова малко същество като теб тук, опитвайки се? – Не ми хареса пренебрежителният тон в гласа му и думите, които избра, но от друга страна, мъжът изобщо не ми хареса.
– Има ли значение? – Просто ми дай вече този глупав тест. Той не каза нищо.
Стиснах зъби, за да се въздържа да не кажа нещо грубо, но търпението ми се беше изчерпало преди няколко минути. – Мога ли просто да направя теста?
– И ще свършиш ли с тридесет по-рано?
Този път завъртях очи. – Да. Ще свърша по-рано и ще получиш десертите си, но само ако започнем сега.
Най-накрая той се отблъсна от бюрото, накуцвайки до врата зад него.
Сега се чувствах виновна, че искам да побърза. Масата беше блокирала лошо прилепналата протеза, която стърчеше от шортите му. Чудех се как я е получил, но това не беше моя работа. Стига да се явя на теста, мъжът щеше да получи десерта си и двамата щяхме да сме щастливи.
Следващата стая не беше толкова голяма, колкото един от отсеците, но все пак беше доста голяма. Малки капсули за симулация на полети с диаметър три метра заемаха цялата стая. Общо бяха двадесет.
Мъжът се затътри към най-близкия. – Влизай. – Не се поколебах да вляза в капсулата. Той прокара пръст по панел до вратата. – Отнема от времето на теста тридесет минути. Ако приключиш преди това, добре. Ако не, ще светнат светлините. Това означава, че приключваш. Разбра ли?
– Разбрах. Има ли нещо друго, което трябва да знам.
– СпейсТех позволява този тест само веднъж за работници. Ако се провалиш, няма втори шанс.
Той започна да затваря вратата, но аз я спрях с ръка. – Какво? – Ахига не ми беше казал нищо за това.
– Ново правило. Направиха го преди около месец.
– Защо?
Мъжът изглеждаше сякаш е смукал нещо кисело. – СпейсТех определят правилата. Питай ги, ако толкова искаш да знаеш. Времето изтича.
Обърнах се към пилотската седалка и бързо седнах, докато той затваряше вратата, запечатвайки ме в тъмната капсула. Секунда по-късно екранът светна. Каишките за колани се спуснаха от горната част на седалката и ме заключиха на място. От земята се появиха клавиатура и контролни елементи.
– Добро утро, Майте Мартинес – гласът на изкуствения интелект звучеше като напълно приятна англичанка. – Днешният тест за минно дело ще отнеме приблизително един час и тридесет минути. Тестът обхваща различни теми и завършва със симулация. За да го издържите, ще трябва да постигнете осемдесет и пет процента или повече.
Поех си дъх, когато първият въпрос се появи на дисплея. Прост въпрос по физика. Няма проблем. След това имаше още няколко по същия начин. След това се включи музика. Трябваше да слушам и да откривам модели в тоновете. Всеки въпрос беше ограничен във времето и трябваше да дам бърз отговор. Следвах интуицията си и с всеки отговор се чувствах все повече и повече като провал. Не бях сигурна, че съм дала верен отговор и на един от тях.
Какво, по дяволите, общо имат тоновете с пилотирането на кораб? Това беше толкова ледено. Нищо в практическите тестове, които Ахига ми беше дал, не споменаваше за музика, тонове или височина на тона, но си спомням, че го спомена в медицинския отсек. Трябваше да го разпитам повече за това.
Продължих да отговарям на въпросите, доколкото можех. Някои от тях бяха лесни. Други ми отнемаха време и дори тогава бях сигурна, че съм ги сгрешила.
Таймерът отброяваше в долния десен ъгъл на екрана. Студена пот изби по кожата ми и ми стана лошо, докато си мислех какво ще се случи, ако се проваля. Ако трябваше да облека костюма отново…
Нещата вървяха по-зле, отколкото си мислех.
Докато стигна до симулацията, беше изминал един час и не бях сигурна, че трябваше да се съглася да се откажа от тридесетте минути. Ако симулацията на полет отнеме известно време, щях да бъда прецакана. Трябваше поне да се справя с тази част.
Капсулата се запали, люлеейки се, докато симулираше полет. Беше много по-хубава от тези, които бях използвала на Земята, но малко ме плашеше. Имаше толкова много повече бутони и функции.
Опитвах се да се чувствам подготвена за това, което можеше да се случи, но карането беше твърде много, за да бъда нещо друго освен нервна. Трябваше да премина през астероидно поле, да кацна на труден терен, да излетя отново – изчислявайки допълнителното тегло – но това беше всичко. Когато светлината в капсулата светна, таймерът все още показваше, че имам допълнителни двадесет минути. Като добавя и тридесетте минути, от които се бях отказала, приключвах много по-рано. Това ме накара да се замисля дали не съм пропуснала нещо. Или може би съм го претоварила толкова силно, че тестът приключи по-рано?
Роан беше прав. Можех да премина симулационната част без проблем, но той не беше споменал нищо за първата част на теста. Нямаше никакъв шанс да съм го издържала като цяло.
Вратата се отвори и коланът се откачи автоматично, прибирайки го обратно в седалката. – Как се справих? – Попитах, докато излизах от капсулата.
Старецът ми подаде лист хартия, докато ме гледаше с намръщени вежди. – Вече не печатаме много на хартия, но си помислих, че може би ще искаш да го държиш някъде, където да го виждаш. Може би в леглото си.
Избърсах ръцете си в шортите си, преди да го взема. – Издържах ли? – Попитах, докато го взимах. Глупаво треперене на ръцете. Имах нужда от това. Това беше единственият ми шанс.
На листа имаше някакви редове, номера на въпроси, стълбовидна диаграма и проценти за всеки въпрос, но нищо от това нямаше смисъл. Обърнах го, но на гърба нямаше нищо. Не можах да намеря общ резултат или процент. Бях изтощена физически от работата си сутринта и психически от теста, и очевидно мозъкът ми вече беше в хаос.
– Не разбирам.
– И аз не. – Той изглеждаше объркан, докато поглеждаше от листа обратно към мен.
– Какво?
– Исках да кажа, че не мога да кажа какъв е резултатът ми.
– Съдейки по резултата ти, мисля, че можеш да го разбереш.
Дали нарочно ме дразнеше, или това беше естественото му състояние? – Това означава ли, че съм издържала?
Той взе листа от мен. – Виждаш ли тези числа тук?
Кимнах.
– Това са въпросите. Общите точки, които си получила, са отдясно. Тук ще има точки, ако не си отговорила правилно. Този тук? – Той почука на ред отляво. – Това е общият ти брой точки за всеки въпрос.
– Но е празен. С изключение на тези три.
– Да.
Отново прегледах листа. – Значи казваш, че съм сгрешила само на три?
– Да. Деветдесет и два процента.
Усетих как усмивката започва отвътре в мен, изпълвайки ме. Сякаш изведнъж бях безтегловна, носеща се в пространството, на път към някое по-добро място.
Не бях сигурна как е възможно това – бях познала толкова много от въпросите – но това беше. Бях се спасила. Бях спечелила време. Това беше всичко.
– Каза, че никой никога не минава изпита, как съм успяла да получа толкова висок резултат?
– Не знам. Дори не съм виждал някой да го минава. Тук съм от две години. И го направи бързо. Имаше останало време, дори с времето, което махнах като горна граница. Не знам откъде си получил образованието си, но е добро.
Затворих очи. Бях обучавана вкъщи, откакто пристигнах в Албакърки. Беше твърде опасно да ме пуснат на училище. Хорхе помогна на мама да получи книгите, които поиска, и тя ме подтикна да надхвърля минимума. Да науча всичко, което мога.
Благодаря ти, Хорхе. Благодаря ти, мамо. Току-що ме спасихте.
Прегърнах мъжа, почти го съборих. – Благодаря ти!
Той се засмя неловко и ме потупа по гърба. – Не съм направил нищо, хлапе.
Отстъпих назад, държейки го за раменете, докато той възстановяваше равновесие. – Позволи ми да се явя на теста, въпреки че закъснях.
– Все пак ще ти е нужно одобрение от Карл Миландер, преди да можеш официално да се прехвърлиш. Дори и да каже „не“, все пак ще си взема десерта.
– Господине, можете да си вземете колкото десерт искате. Дори ще кажа добра дума на Дела за още. – Точно тогава този досаден старец можеше да ме помоли за всичко и аз вероятно щях да му го дам.
– Наистина ли би…
Гърло се прокашля и аз се обърнах, за да видя червенокос офицер от СпейсТех до задния вход на симулационната стая. Медалите му блестяха на светлината, а начинът, по който стискаше устни и присвиваше очи, означаваше, че е ядосан. Не го познах, но знаех, че това трябва да е някой от хората на Джейсън.
Завъртях се на пети и започнах да бягам. Нищо и никой нямаше да ми отнеме това. Може би засега щях да бъда заседнала на тази ужасна планета, но оправях тази напълно скапана ситуация.
Очите ми горяха, от усмивката ме заболя. Исках да плача, защото имах истинска надежда.
Това беше краят. Това беше моят пробив. Моята голяма победа.
За първи път от векове, които ми се струваха като вечност, имах надежда. Имах истинска, сияйна надежда, която горяше дълбоко в душата ми, и нямах намерение да позволя на нищо или някой да я обърка.
Назад към част 29 Напред към част 31
