Глава 33
След няколко часа, прекарани с Карл и неговите теории за това как да остана жива, мозъкът ми беше препълнен догоре и дори повече. Когато започна да ми предлага теория за това как според него кристалите може би са живи същества – което ме караше да се съмнявам в здравия му разум – някой почука на вратата.
Карл се обърна по посока на звука. – Влез.
Ахига влезе. – Трябва да говоря с г-жа Мартинес.
Карл му махна да влезе. – Давай.
– Сама?
Карл плъзна пръст във въздуха, най-вероятно проверявайки часа. „Предполагам, че така или иначе е време за почивка. Имам друга работа, която да подготвя за утре. Ще се видим отново тук в тринадесет и тридесет.
Кимнах. – Ще бъда тук.
Веднага щом вратата се затвори зад Карл, се обърнах към Ахига, докато той слизаше по стълбите към предната част на стаята.
Винаги изглеждаше сериозен, но точно тогава сковаността в раменете му, ме накара да си помисля, че нещо ужасно ще се случи. – Какво става? Чул ли си нещо?
– Още не, но има някой, който иска да говори с теб. – Той направи няколко движения с пръст и екранът, който показваше някакви честотни диаграми, потъмня. Имах секунда да се замисля кой би могъл да бъде, преди Деклан да се появи на екрана.
– Майте? – Попита Деклан. Облегнах се назад на стола си и премигнах, опитвайки се да повярвам, че е той. Той наистина беше там на екрана. Аз… аз не можех да повярвам.
-Здравей. – Беше тъпо, но нямах думи. Виждайки лицето му, означаваше, че може би ще бъда добре. Като, наистина добре.
– Тази линия сигурна ли е?
– Да – каза Ахига, докато вървеше към мен. – Тази стая е за срещи и следователно не се наблюдава. Открихме, че хората не говорят, когато знаят, че всичко се записва и може да бъде използвано срещу тях.
Деклан се наведе по-близо до камерата, карайки лицето си да заеме целия екран. – Защо, по дяволите, си на минни операции? – Той не повиши тон, но все едно го направи. Беше наистина ядосан.
– Деклан… – започна Ахига, но аз го спрях с поглед.
– Не си му казал? – Попитах Ахига.
– Не, и от тази реакция не мисля, че е прочел някое от съобщенията ми. – Ахига се облегна на бюрото зад мен. Деловият му тон ми подсказа, че чака да хвърля бомбата върху Деклан. – Току-що се събуди от крио, обади ми се и попита веднага. Едва ме поздрави.
Затворих очи, опитвайки се да се успокоя, но не. Деклан нямаше да се ядоса, че се преместих на минни работи. Не и след всичко, през което бях преминала.
Обърнах се обратно към видеоекрана. – Ти ми каза да оцелея. Това е моето оцеляване.
– Минното дело е опасно и…
– Не. Всъщност е по-малко опасно от това, което правех преди. – Изпъшках. – Поне ако умра сега, ще е заради избора, който съм направила. – Тонът ми беше злобен, но вече не ми пукаше.
– Ахига е прав. Току-що се събудих от крио. – Гласът му вече беше едва доловим. – Напуснах Земята две седмици след теб, което означава, че влязох в крио точно когато ти си се събуждала. Уверих се, че работата ти е определена. Кухненска служба. Проверих три пъти, преди да заспя. Но първото предупреждение, което видях, когато се събудих, беше преместването ти в минно дело тази сутрин.
– Не бях на работа ва кухнята. – Не ми харесваше да звуча огорчено, но не можех да се сдържа. – Видя ли откъде се преместих?
– Не… – Той изрече думата и започна да маха с пръст във въздуха.
Отпуснах се назад на стола си, скръствайки ръце, докато чаках. Деклан щеше да разбере.
– Брат ти изведе от експлоатация всички роботи, които пръскаха 320zpd по повърхността около базата.
Ахига издърпа стола до мен и седна. – Тя беше там, на повърхността, по шест часа на ден, а костюмите ѝ непрекъснато отказваха. Няма нужда да ти казвам колко зле стана. Сигурен съм, че видеата са архивирани в базата данни на СпейсТех.
Лицето на Деклан беше бледо, докато прокарваше ръка по челото си. – Господи. Не мисля, че мога да ги гледам. Не… – Той срещна погледа ми. – Как оцеля?
– Наночастици. – Гласът ми беше пропит от всяка капка отвращение, която изпитвах към тези паразити.
– Не можеш да имаш наночастици! Ти си… – Той се наведе по-близо, лицето му почервеня. – Защо не направи нищо, за да ѝ помогнеш, Ахига?
– Шегуваш ли се? – Гласът на Ахига беше изпълнен с ледено спокойствие, докато бавно се изправяше от мястото си и се навеждаше над бюрото. – Молих, пазарих се, умолявах и изнудвах, за да се опитам да я сменя. Нищо не проработи. Прикритието ми е почти разкрито от този момент. Пращах ти съобщения, но преди два дни ми писна. Изпратих съобщение до семейството ѝ. Това приклйчи. Тя вече няма да страда.
Потупах Ахига по ръката, а той ме погледна, огънят на гнева му все още гореше в очите му. – Ахига направи всичко възможно, за да ми помогне. Дори говорихме за кражба на кораб и бягство, но…
– Как се е объркало толкова много? – Деклан скри лице в ръцете си. – Трябваше да миеш чинии в кухнята. – Той ме погледна. – В. Шибаната. Кухня.
– Не. Брат ти се увери, че не мия чинии.
– Аз… – Той се изправи толкова бързо, че столът му се стовари на земята. Наведе се над бюрото, с наведена глава. Когато ме погледна, лицето му беше изпълнено с чиста ярост. – Щях да съм на същия кораб с теб, само че трябваше да закарам майка ти, Роан, и още няколко души, които искаха да тръгнат с тях на сигурно място. Ако оставя майка ти там, където брат ми може да я намери… Двете седмици, в които беше в криокамера, се нборих да намеря добро място да ги скрия, да ги закарам там и след това да прикрия следите си. Изпратих вест на баща ти и след това си тръгнах. И това все още не е достатъчно? – Той се изправи и започна да крачи напред-назад.
Цялото ми тяло ми беше студено. – Какво имаш предвид под „не е достатъчно“? Не си ли близо?
– Не и достатъчно близо. Два дни съм на път. Може би мога да ускоря малко, което ще ме отведе там утре посред нощ. Исках да се събудя и да имам достатъчно време, за да подготвя изхода ни. Аз… имах нужда от време да планирам, за да мога да те измъкна оттам, без никой да знае.
Корабът можеше да се движи с максимална скорост само когато пътниците му бяха в крио. Човешкото тяло не можеше да понесе такова пътуване.
Премигнах няколко пъти, докато се опитвах да осмисля. – Забавил си скоростта и и си излязъл от крио по-рано?
– Да.
Преглътнах. Деклан не можеше да се върне в крио сега. Лекарствата, които са го събудили, се нуждаеха от повече време, за да се отделят от тялото му.
Това беше толкова объркано. Беше близо, но не достатъчно близо, за да ми помогне. Поклатих глава към него. – Няма значение. Утре излизам на първият си полет.
Деклан се отдръпна от камерата. Чух нещо да се счупва и се надявах да не е нещо важно.
Ахига ме погледна надолу и повдигна вежда.
Свих рамене. Знаех, че Деклан ще изпадне в паника. Потупах облегалката на стола му, а Ахига седна до мен, за да изчака звуците от разбиването в стаята на Деклан да се успокоят.
Чуха се още няколко трясъка и знаех, че трябва да кажа нещо, но не бях сигурна какво.
– Деклан. – Възмущението му от всичко това го правеше някак по-лесно за понасяне. – Ще се оправя. Мога да се справя.
Косата му стърчеше във всички посоки, когато се върна и застана пред екрана. – Все още не разбираш. Не разбираш какво означава, ако нещо ти се случи.
– Разбирам напълно. Разбирам също, че СпейсТех изгражда някакво оръжие тук, което…
– Какво? – Лицето на Деклан отново почервеня и се надявах, че няма да получи инфаркт от всичко това.
– Чудех се дали знаеш за това. – Ахига скръсти ръце. – Защото не мога да намеря никакво ново оръжие, но експерименталната лаборатория работи извънредно.
– Брат ми… — Деклан мърмореше поредица от ругатни, докато се навеждаше, за да вдигне стола, който беше хвърлил. Върна го пред бюрото си и седна, а пръстите му отново замахнаха във въздуха. – Аз… аз също не мога да намеря нищо. – Той въздъхна и затвори очи, докато опустошение разтърсваше лицето му. – Трябва да те измъкнем оттам, преди баща ти да стъпи на територията на СпейсТех. Той не трябва да направи първата крачка.
– Знам. Това ще даде на СпейсТех оправдание, за да правят всяко ужасно нещо, което искат. – Изпуснах дъха си, но нервите ми не се успокояваха. Имах нужда от план. – Какво да правим?
– Не знам. Просто… – Той се облегна назад на стола си и затвори очи за секунда. Когато ги отвори, ме гледаше право и втренчено. – Не знам защо изобщо се опитвам. В този момент е неизбежно. Аунаре ще ни смажат, но си мислех, че ако само успея да убедя баща си, че това е лош курс, може би ще можем да се справим и да възстановим някакви мирни отношения, тогава ще можем да спрем тази война, преди да е започнала.
– Никога не е било под твой контрол – каза Ахига.
– Не. Предполагам, че е така. – Деклан вдигна поглед и поклати глава, преди отново да срещне погледа ми. – Баща ми трябва да знае какво ти е причинил Джейсън. Обзалагам се, че се смеят много на това. – Сега беше ред на Деклан да се почувства огорчен и аз се чувствах ужасно за него.
Не ми беше лесно през последните тринадесет години, но поне имах майка си – родител, когото можех да обичам и знаех, че ще ме защити. Не бях сигурна, че Деклан някога е имал това.
– Наивен си, че си мислиш, че войната може да бъде избегната – каза Ахига. – И двамата знаехме, че предстои.
– Знам. Просто си мислех, че ако я намеря навреме, тогава някак си мога да предотвратя това. Но го влоших. Баща ти никога няма да ми прости, че не избягах с теб, когато имах шанс. Играх на сигурно и това – твоето страдание – е моя вина.
Не. Той не можеше да мисли така. – Не е твоя вината. На Джейсън е.
– И моя. – Той въздъхна. – Добре. Ще дойда да те взема и имах план, но сега… Мамка му. Ще се опитаме да избягаме до Сел’Ани.
– Ние? – Гласът ми звучеше сякаш беше далеч и сърцето ми започна да бие лудо в гърдите ми. Бях такъв идиот. Никога не ми е хрумвало, че ще бягам от една от най-силно укрепените бази на СпейсТех, със сина на главния изпълнителен директор.
Това наистина може би е по-глупаво от всичко, което се беше случило досега. Това беше най-необмисленият план, който някога съм имала. – Значи просто ще се опитаме да изпреварим флотата на СпейсТех и ще се надяваме на най-доброто? Това ли е?
– Да – Деклан не ме гледаше, докато пръстите му се движеха във въздуха. Когато най-накрая ме погледна, на лицето му беше изписано съжаление. – Ден и половина е най-добрият срок, в което мога да стигна до там. Физически не мога да стигна по-бързо. Освен ако…
– Да. – Ахига стана от стола си. – Трябва да се обадиш. Вече му изпратих съобщение, но не знам дали е стигнало и не успях да включа много информация. Само основното.
– Какво пропускам? – Попитах аз.
Болезнено изражение премина по лицето на Деклан и той щипна носа си. – Той никога няма да ми прости, че скрих това от него.
– Не можем да променим това, което вече се е случило – каза Ахига. – Вие сте като братя. Братята се карат и се сдобряват. И вие ще го направите.
Имаше някаква драма тук, която не разбирах, но може би имаше алтернатива. – Можеш ли да ме преместиш на кухненска служба? А после, когато дойдеш, ще измислим нещо друго. Нещо по-малко опасно от това да бягам от СпейсТех с откраднат кораб.
Деклан въздъхна. – След като Джейсън те е натоварил с такава опасна работа, той наблюдава отблизо. Вероятно не е в базата, но е наясно с всяко твое движение. Може би наблюдава и оръжието. Джейсън е един от малкото хора в СпейсТех, които са по-високи по ранг от мен.
– Наистина ли наблюдава? – Това усещах много по-зле, отколкото да имам приятел, който да ме наблюдава.
– Вероятно. Трябва да бъдем внимателни. – Челюстта му се стегна, докато се облягаше назад на стола си. – Трябва просто да те взема и да бягаме, както трябваше да направя на Земята още първата нощ.
– Нищо от това не е по твоя вина. Не можеш да бъдеш държан отговорен за действията на брат си.
– Не, но мога да бъда отговорен за идиотската си липса на реакция.
Това беше абсурдно. – Ахига. – Пляснах го по рамото. – Кажи му, че не е негова вината.
– Всъщност съм съгласен с Деклан. – Той изобщо не изглеждаше съпричастен. – Трябваше да избягаме с нея в момента, в който я намери.
– Не можех. Албакърки гъмжеше от чиновници. Имаше милион контролно-пропускателни пунктове. Никой не можеше да минава.
– Тогава Лорн трябваше да дойде.
Бутнах Ахига, но това не го трогна особено. – Спри. И без това е достатъчно лошо.
Ахига сви рамене. – Не аз имам посттравматично стресово разстройство.
– Нямам посттравматично стресово разстройство.
– Не спиш заради кошмарите. Толкова си стресирана и уплашена, че повръщаш и малкото, което ядеш…
– Храната тук е отвратителна!
Ахига ме погледна тъжно и ми се искаше да махна изражението от лицето му.
– Не ми трябва съжалението ти!
Ахига ме прегърна и ме придърпа към гърдите си. – Спри. Премина през ада и си в ужас заради това. Имаш нужда от помощ и не съжалявам, че се обадих на семейството ти. – Той се отдръпна от мен и се обърна към Деклан. – Деклан трябва да го знае. Трябва да се свърже с някого.
– Ще го направя – каза Деклан. – Повярвай ми. Никой не се чувства по-зле от мен. Ще се обадя на Лорн веднага щом затворя с теб, но ще му отнеме няколко дни, за да стигне дотук. Така че…
– Значи нищо не се променя. Ти се появяваш. Обаждаш се на Лорн. Нищо от това не променя какво трябва да направя. – Примирих се с това. – Отивам на минния маршрут. Само един маршрут е. След това ти ще бъдеш тук и ще тръгнем или ще чакаме Лорн, или каквото и да е.
Деклан поклати глава. – Не ми харесва.
– И мислиш, че на мен ми харесва?
– Не. Съжалявам. – Той си пое дъх. – Ахига?
– Слушам.
– Утре искам да се свържа с комуникациите ѝ. Ако нещо се обърка, искам да знам преди да се случи. Може би мога… – Деклан замълча за секунда, преди да започне бързо да пише нещо. -Лорн е получил съобщението ти. Предавам информация за евентуалното оръжие.
– Когато каза, преди два дни в медицинския отсек, че всичко ще стане бързо, наистина говореше сериозно — казах тихо на Ахига.
– Рядко казвам неща, които не мисля. Знаех, че Деклан трябва скоро да се събуди и съобщението ми до Аунаре щеше да стигне до някого. Беше само въпрос на време, а часовникът вече тиктакаше. Тиктакаше, откакто кацнахме на Абадон.
– Добре. Трябва да тръгвам – каза Деклан. – Трябва да проверя това оръжие и имам да направя някои обаждания. Трябва да видя дали мога да задържа армията на Аунаре, защото Лорн вече не ме чува. Той… И след това трябва да направя някои приготовления за бягство. Ще ни трябва този кораб бързо да се зареди с гориво, ако имаме някакъв шанс да стигнем до международното пространство преди… Ще бъде трудно, но…
Той погледна Ахига. – Ако баща ми крие нещо толкова важно от мен, дори с всичките ни шпиони, тогава цялата мрежа е безполезна. Може да се наложи да изтеглим всичките си хора от СпейсТех. Не знам дали някой е компрометиран и няма да имам време да разбера днес.
Ахига изсумтя. – Може би е най-добре. Действам.
– Ще я държиш ли под око?
– Разбира се. – Ахига стана от бюрото. – Но тя няма нужда аз да я наблюдавам. Виж видеозаписите.
– От костюма ѝ? – Деклан пребледня. – Не мога да ги гледам.
– Трябва, защото е оцеляла. Не знам дали бих могъл да преживея това, през което тя премина. Но има и някои от фитнеса – каза Ахига. – Със сигурност си струва да се проверят.
Изпратих поглед към Ахига, който се надявах да покаже колко прецакано ми се струваше това предложение, след което се обърнах към Деклан.
– Не гледай нищо от това. Добре съм.
Изплюх думата. Беше лъжа, но не ме интересуваше.- „Никой не е нужно да ме гледа как едва не се сварявам до смърт в тези глупави костюми, особено ти или баща ми. – Станах от стола си и сложих ръце на бюрото. Хвърлих му поглед, който се надявах да покаже, че не бива да се заяжда с мен по този въпрос.
– Ако ги намериш, изтрий ги, преди да гледаш. – Тонът ми беше студен, но не ме интересуваше. – Спазих думата си. Оцелях. Затова направи това за мен. Изтрий ги.
– Оцеля. Това е повече, отколкото мога да кажа за себе си. – Последната част беше по-скоро тихо мърморене и не бях сигурна, че е възнамерявал да го чуем. – Добре.
– Деклан…
– Трябва да бягам, но утре ще бъда с теб в комуникация.
Екранът потъмня и аз въздъхнах. – Той няма да си прости това.
– Трябва ли?
Втренчих се в празния видеоекран. – Да. – Поне така си мислех.
Ахига изсумтя. – Твърде си мила.
Обърнах се и се втренчих в Ахига. – Наричали са ме с много неща, но мила не е едно от тях.
– Това не го променя. – Той стисна рамото ми. – Хайде. Да ти вземем обяд. После трябва да дослушаш каквото и да е обучението на Карл, но мисля, че най-добре е да се движиш възможно най-бавно. Вземай само кристали, за които знаеш, че са годни. И ако не получиш пълен товар, кого го е грижа. Ако успееш да издържиш утре, всичко това ще свърши. Без излишни рискове.
Кимнах. – Добре. Звучи достатъчно лесно. – И точно от това се страхувах.
Всички тези миньори не бяха умрели без много основателна причина. Може би не ми беше писано да извърша и петте мисии, но трябваше да преживея поне една.
Можех да оцелея, но трябваше да бъда подготвна. За всичко. Дори това да означаваше, че бягам през космоса, преследвана от бойните кораби на СпейсТех. Защото когато най-накрая решим да бягаме, много вероятно е и това да се случи.
Назад към част 33 Напред към част 35
