Глава 11
Амихана
– Доста съм ядосана на Деклан, но не нямаше да… – Тогава го видях. Трептенето на моята фао’ана. Все още бяха слаби, но видими. – Защо прави това?
Лорн се надвеси над мен. Лицето му беше само на сантиметри от моето. – Деклан не ти ли каза? Не те ли предупреди?
Кожата му пламна по-ярко и усетих как страхът му ме блъсна. Не знаех как го усещам, но го усетих. Не го бях виждала уплашен, откакто бяхме на мостика на кораба му, изправени пред избор между смъртта ми или залавянето ми от СпейсТех.
Но не бяхме на кораба. СпейсТех не бяха близо до нас. И така, какъв беше проблемът? Аз. Аз бях проблемът.
– Плашиш ме. – Преглътнах. – Какво става?
– Всичко ще бъде наред. – Погледът му потърси нещо в моя, но какво, не бях сигурна. – Но трябва да си поемеш дъх и да го издишаш много, много бавно. Докато го правиш, мисли за нещо, което те успокоява. Не е важно какво, но контролът ти се изплъзва и трябва да се успокоиш. Веднага.
Той ме плашеше. Дори не бях чак толкова ядосана. Бях се карала с хора преди и аз…
Добре. Бях доста ядосана на Деклан, но нямах намерение да го убивам.
Вероятно.
Може би само наум. Може би там щях да го убия бавно, защото се държеше като задник днес, но всъщност не можех да го нараня.
– Направи го сега, Амихана. – В гласа му имаше отчаяно нетърпение, която ме накара да спра.
– Добре. – Затворих очи и се опитах да измисля нещо, което да ме успокои.
И тогава си представих плажа. Онзи, който ме беше успокоявал, когато бях на Абадон. Чак когато бях на Сел’Ани, осъзнах, че това е истинско място. Беше спомен, а не сън.
Дишах в такт със звука на вълните, разбиващи се в брега. Усещах пясъка под себе си. Слънцето на лицето си. Миришех солта във въздуха. И чух Лорн да ме вика. Спомних си, че се чувствах щастлива. В безопасност.
– По-добре. – Устните на Лорн се притиснаха към челото ми. – Това е.
Отворих очи и вече не бях ядосана, но бях наистина, наистина объркана. Писна ми да съм объркана през цялото време. — Какво става?
Той се изправи и ме дръпна да седна пред него. – Говорихме за това малко снощи. Мислех, че разбра. Вината е моя. И…
Пръстите му леко докоснаха раната на бузата ми и аз изсъсках, отдръпвайки се. – Какво ти се е случило? Изглеждаш…
Погледнах надолу към себе си. Дрехите ми бяха подгизнали. Опашката ми беше разхлабена. И ме болеше на няколко места.
– Деклан… Днес не се биеше честно. Успя да направи няколко добри удара, докато правихме спаринг… и добре. Няма проблем. Но ме простреля три…
Лорн погледна Деклан и затвори очи, докато кожата му светна. Дишах с него. Вдишване, издишване. След пълен цикъл на дихателното упражнение, той отново отвори очи.
Прочисти гърло. – Помниш ли как казах, че сме по-безопасни заедно? Как имаме опасни способности?
– Разбира се. Не знам какво имаш предвид, но да.
Той направи онова бавно кимване и аз исках да го пришпоря, за да не се обърквам, но знаех, че се опитва да реши как да ми обясни нещо толкова основно. Нещо, което вече трябваше да знам.
– Мисля, че трябва да започна много общо, защото не съм сигурен какво ти е казал Деклан. Ако повторя нещо или се отплесна, просто ме прекъсни…
– Просто ми кажи. Няма проблем. – Всяка информация беше по-добра от никаква.
Кожата му отново пламна ярко, преди да се успокои. – Повечето Аунаре имат някакъв вид талант. Фао’аните по кожата ни са показател за нашите умения и пътища в живота. Тези по ръцете ни са неща, в които сме добри. Нашите таланти, способности или силни страни. Те варират от при всеки човек. Не всеки има специална способност. Понякога има такива в рамките на семействата, но това никога не е даденост.
– Добре. – Дотук беше ясно.
– На гърба ни фао’ана дава на всеки Аунаре пътна карта на живота му – не непременно какво ще се случи, а какво би могло.
– Снощи каза, че на гърба ти има фао’ана, която ме показва. Затова каза, че ни е писано да бъдем заедно.
Той ми се усмихна леко.
– Да. Точно за това говорех. Търсих нещо подобно на Земята отдавна и най-близкото, което успях да намеря, беше хиромантията, но всъщност не може да се сравнява. Земляните не могат да правят това, което ние можем. Те биха нарекли някои от нашите способности магия, но това не е магия. – Той замълча и погледът му потърси нещо в моя, но не бях сигурна какво. – Ние ги наричаме таланти и повечето от тях идват от засилените сетива и чувствителност към честотите. Ние сме изключително чувствителни към честотата, защото можеч да променя честотата на определени неща.
Да променя честотата на определени неща? Той ме беше изгубил напълно.
– Не знам какво имаш предвид.
– Не знам дали е било някакъв подсъзнателен инстинкт за оцеляване или заради изтриването на паметта ти, но никога не си използвала таланта си – способността си – докато си била на Земята. – Той се намръщи. – Деклан трябваше да те информира за това, но очевидно не го е направил.
– Хайде, човече – каза Деклан зад нас. – Ако е имала достъп до таланта си, щеше да го използва на Абадон. Не можеш да предполагаш, че ще се върне.
Кожата на Лорн отново пламна и той затвори очи. – Не е твоя работа да решаваш това. Каза, че ще поемеш обучението ѝ, защото се чувства по-комфортно с теб, и аз се съгласих. – Той отвори очи и се изправи, най-накрая поглеждайки Деклан. – Но ти си я оставил в неведение. Това е голям проблем за мен.
Лорн се обърна и ме погледна. – Това е вторият път за дванадесет часа, в който почти взривяваш някого.
– Какво? – Скочих. – Не мога да взривя никого. Нямам никакви бомби. Аз… – Той беше луд.
– Можеш. – Той каза нещо на аунаре и за първи път осъзнах, че Лорн не е дошъл сам.
Пазачът извади нещо от джоба си и кожата на Лорн светна, докато фао’аните му не заблестяха ярко и блестящо.
Пазачът хвърли предмета по него.
Лорн вдигна ръка. Каквото и да беше, се разтвори в пепел, преди да се доближи до Лорн.
Какво, по дяволите, беше това?
– Моята способност работи отвън навътре. Твоята работи отвътре навън. Ето защо ти си моята шалшаса. Ние сме огледала във всяко едно отношение.
– Не. – Не можех да направя това. Не можех просто така да превърна нещо в пепел.
– Не знам кога се е случило – дали е било постепенно или нещо те е разстроило – но трябва да те заведа при Върховната жрица. Сега. Днес. Трябваше да те заведа веднага щом се събуди тази сутрин, но те нямаше и си помислих… Това не е важно. Трябва да тръгваме сега. Преди да се случи нещо друго. – Лорн сигурно е видял недоверието на лицето ми, защото щракна нещо на устройството си за китка и след това на задната стена на фитнеса започна да се възпроизвежда видеоклип.
Той, тийнейджър, и аз, шестгодишна, бяхме във фитнес зала с черна постелка на пода. И двамата държахме къси метални палки в ръцете си. Тракането на прътите изпълваше фитнеса.
– Това аз ли съм? – Пристъпих към стената.
– Това сме ти и аз. Точно преди да напусна Земята. Ти беше на шест. Аз бях на седемнадесет.
– Движим се толкова бързо. – Не можех да откъсна поглед от екрана. Беше невероятно да видя колко бързо се движа. По-бързо, отколкото днес. Може би Деклан не лъжеше. Може би аз все още се сдържах. Но това не означаваше, че ще му простя, че ме простреля.
– Не започна толкова добре. Започнахме да работим с факсано, когато беше може би на три години и половина, така че имаше много практика, когато беше заснето това видео. И това оръжие – нашето факсано – служи само на Аунаре. Всеки път, когато замахнем с палката, тя получава малко мощност. След като са напълно заредени, можеш да използваш тази събрана енергия, за да подобриш бойните си умения. За повечето Аунаре това просто означава, че скоростта и силата им се увеличават малко, но за нас е различно.
Ръката на Лорн стисна моята и аз се приближих малко до него, докато наблюдавах.
– Наистина съжалявам, че не те обучавах през последните три седмици. Изглеждаше, че искаше да стоиш на разстояние от мен, а аз не исках да направя прехода ти към живота на Сел’Ани по-труден, отколкото вече беше. Но колкото и Деклан да си мисли, че може да те научи как да бъдеш Аунаре, той не е…
– Аз не съм Аунаре. Наясно съм. – Тонът на Деклан беше изпълнен с горчиво затаен гняв.
Бях твърде уморена, за да се справя с болката му. Отдръпнах се малко, за да погледна Ахига, и кимнах с глава към Деклан. Деклан все още беше на пода. Не бях сигурна какво става с него.
Ахига ми кимна, за да каже, че ще провери Деклан, и аз се съсредоточих върху видеото.
– Наистина съм в крак с теб, въпреки че съм била толкова по-млада. – Погледнах Лорн. – Забавяше ли темпото?
Той ми се усмихна. – Не. Помниш ли какво ти казах вчера? Винаги успяваше да се справиш. Е, може би след като стана на пет. Тогава трябваше да влагам повече усилия, когато тренирах с теб. Гордостта ми пострада, когато осъзнах това, но баща ти ми каза, че е добре за мен да се старая повече. Особено, когато става въпрос за теб.
Обърнах се обратно към екрана. Беше доста дезориентиращо да гледам как малката ми версия се бие с тийнейджъра Лорн. – Изобщо не си спомням това. Дори не ми се струва ни най-малко познато.
– Изтриването на паметта ти го е отнело, но това си ти. Кълна се.
– Знам. Аз… знам как съм изглеждала, но… – Замръзнах, когато тийнейджърът Лорн вдигна шестгодишната Амихана и я хвърли към редицата манекени до задната стена.
– Сега! – Извика тийнейджърът Лорн.
Малката-аз се преметна във въздуха. Приземи се клекнала пред манекена, направен от мек материал, с пъпеш за глава. Скръсти ръце пред себе си и аз можех да видя ярката ѝ, блестяща фао’ана.
Тя бързо размаха палките във въздуха, отваряйки ги широко, докато крещеше. Дори през видеото можех да усетя бледа версия на честотата, която излъчваше, когато пъпешът експлодира. Сърцето ми препускаше, устата ми се отвори и, по дяволите. Взривих този пъпеш. Взривих го, без да го докосвам.
– Пак! – Извика тийнейджъра Лорн. Малката-аз се обърна към следващия и изкрещя. Главата на пъпеша на манекена експлодира. Никога не бях виждала нещо подобно. Дишането ми беше тежко, сърцето ми биеше учестено и не можех да повярвам на очите си. Това не можеше да е истина.
– Пак! – Изкрещя тийнейджъра Лорн.
Малката-аз се затича и се преобърна, кацна пред друг манекен и изкрещя. Този се взриви с такава сила, че се превърна в мъгла.
Малката-аз се засмя, докато облизаше устни, и след това се обърна към тийнейджърът Лорн. Тя каза нещо на Аунаре.
Мразех да питам, но исках да знам какво си мисли малката-аз, след като беше взривила пъпешите по този начин.
– Какво казах?
Той ми се усмихна леко.
– Това е специален пъпеш, от Ануаре. Беше ти любим и ние ги донесохме на Земята за теб. Каза, че е загуба да ги използваме за тренировка. Искаше следващия път да използваме нещо друго.
Видеото продължи да се върти, докато се смеехме, и тогава тийнейджърът Лорн разроши косата ми, казвайки ми нещо на Аунаре. Този път не ми се стори важно да знам какво е казал. Не и когато чувствах, че земята се движи под мен и всичко, което знаех за себе си, щеше да се промени отново.
Обърнах се към Лорн. – Но ти каза, че почти го направих сега? Днес? На Деклан?
– Да.
Ахига клекна до Деклан на пода. Деклан още не беше станал. Устата ми пресъхна и се мъчех да задам въпроса, който знаех, че трябва. Отне ми повече време, отколкото трябваше.
– Добре ли е? – Гласът ми звучеше твърде високо, докато чаках Ахига да ми отговори.
На Ахига му отне не повече от секунда да ми отговори, но за мен минаха минути. И през тези минути сърцето ми биеше лудо, когато осъзнах какво можех да направя на Деклан, ако Лорн не ме беше спрял.
– Мисля, че малко се нуждае от лечебна капсула, но ще се оправи – каза Ахига.
Ще се оправи, но в момента не беше добре.
– Бях ти ядосана, но всъщност не исках да те нараня – казах на Деклан. – Много съжалявам. Аз…
– Не съжалявай. Права си. Манипулирах те от самото начало и днес загубих контрол. Бях ядосан на някой друг и си го изкарах върху теб. – Той отмести поглед от мен. – Исках да направиш това, което исках, и моята мисия беше с приоритет. Ако ти бях казал за това преди три седмици – както каза Лорн – изобщо нямаше да ми трябва лечебна капсула.
– Все пак съжалявам. – Отдръпнах се от Лорн и им обърнах гръб. Прегърнах се с ръцете си и затворих очи, докато мислех за това, което току-що бях научила.
Между един удар на сърцето и следващия си спомних откъслечни неща от различни разговори. Неща, които Деклан ми беше казал. Неща, които баща ми и Лорн казаха. Неща, които сега имаха смисъл, но никой не ги беше разяснил ясно.
И защо, по дяволите, не го направиха? Всички знаеха, че не си спомням. Можех да нараня някого – можех да убия приятел – и никога нямаше да мога да си простя…
Лорн беше моят шалшаса. Той беше казал, че сме по-безопасни заедно, но по-важното е, че и за всички останали също е по-безапосно, когато сме заедно.
Обърнах се точно толкова, колкото да погледна към Лорн. – Затова дойде при мен снощи на партито. Когато се ядосах, след като баща ти ми каза онези ужасни неща. Тогава едва не полудях. Ти опря чело в моето. Успокояваше честотите ми, преди да изляза от контрол и да го взривя като един от онези пъпеши.
– Да.
Всички на партито бяха замръзнали. Всички разговори и музика, и във въздуха се носеше жужене от страх. И когато си тръгвах, те ми освобождаваха пътя. Никой не проговори, докато не си тръгнах. Защото се страхуваха. – Всички се страхуваха от мен. Затова обсъждат по новините какви са моите фао’ани.
– Да. Те не знаят какво точно можеш да правиш, защото никога не сме разкривали публично какви са способностите ти. Не искахме да стигне до СпейсТех. Деклан дори не знаеше, докато не пристигна тук след Абадон. Но всички, на партито, знаеха достатъчно за владетелите на Аунаре, за да осъзнават, че си опасна.
Погледнах отново Деклан, който ме наблюдаваше много внимателно.
Ами ако бях загубила контрола си, докато все още бях на Земята? Ами ако бях причинила нещо на Роан, Хорхе или майка ми? Никога нямаше да мога да живея със себе си, ако бях наранила някого от тях.
Никога не ме беше притеснявало изтриването на съзнанието ми. Беше нещо, което се е случило и не можех да го променя. Чувствах се преследвана от старата версия на себе си, разбира се, но не исках да бъда тя. Исках да бъда аз. Дори и да бях каша, поне бях моята собствена специална разновидност на каша.
Но бях ужасена от това, което можех да направя – това, което почти направих – на Деклан. И за първи път съжалих за това, което майка ми ми беше сторила. Бях ограничена от загубата на памет. Нещо повече – бях опасна.
Докато не реша това, не бях сигурна, че ще си вярвам, и това беше наистина ужасяващо.
– И мислиш, че Върховната жрица може да ми помогне да не наранявам хората?
– Да. – В отговора му нямаше и намек за съмнение.
Тогава разбрах какво трябва да направя.
Обърнах се обратно към Лорн. – Кога тръгваме?
Лорн издиша и с това раменете му се отпуснаха, а лекият блясък на кожата му изчезна до нищо.
– Вземи душ. Вземи си нещо за ядене. После тръгваме. Всичко останало може да почака, но ако малкото контрол, който имаше през последните тринадесет години, е изчезнал, тогава ще си опасна, докато не го възстановиш отново. Знам, че мислиш, че Върховната жрица е луда, но всъщност не е. Трябва да опиташ.
Що се отнася до мен, тя можеше да е напълно луда, но ако ми помогнеше, тогава не ме интересуваше.
– Нямам лукса да имам мнение за нея. В момента имам нужда от помощ. Снощи ме помоли да ти се доверя и се получи. Така че, ако кажеш, че тя ще ми помогне, тогава ще отида да я видя.
Очите на Лорн бяха ярко аквамаринени и блестяха от неизказани емоции. – Благодаря ти. -Той притисна десния си юмрук към сърцето си и ми се поклони.
Не ми убягна, че коронованият принц показваше лоялността си към мен. Това беше същото движение, което някои от Аунаре правеха, когато влизах в стая. Същото движение, което всички Аунаре правеха, когато Лорн влизаше в стая.
– Благодаря ти, че ми се довери – каза той отново тихо.
Погледнах Деклан. Той стоеше прав, но Ахига го подкрепяше, стискайки здраво ръката му. Изражението на лицето му не беше ядосано, а разочаровано, тъжно, наранено.
Знаех, какво иска да направя с него, но не можех. Никоя война не бива да се прехвърля на плещите на един човек. Беше твърде много. И ако продължаваше да ме принуждава да вървя по този път, бях почти сигурна, че резултатите няма да му харесат.
– След един час? – Попита Лорн.
– Разбира се.
Погледнах Ахига, който ми кимна. Той щеше да се погрижи за Деклан.
И след това тръгнах.
Душ, храна и след това отивах да се срещна с Върховната жрица.
Денят започна добре, но последните няколко часа бяха… трудни. Не бях сигурна какво ще се случи след това, но поне бях поспала няколко часа.
Беше малка победа, но все пак беше нещо. Съсредоточих се върху това и се надявах, че тази жена ще има някои отговори за мен.
Защото за първи път от тринадесет години бих дала всичко, за да си върна паметта.
Назад към част 11 Напред към част 13
