Глава 31
Лорн
Казах няколко думи на персонала – дори не бях сигурен какво – и след това се отправих към Мае’ани. Амихана спеше кротко в ръцете ми, но се нуждаеше от лечебна капсула. Кожата ѝ все още пламтеше и това ме тревожеше. Знаех, че е силна. Беше убила много мъже тази вечер, но когато беше на шест, можеше да нанесе много повече щети, без да се изтощи. Ако знаех, че е толкова близо до изтощение, щях да я заведа директно в капсулата след душа.
Опитвах се да не се тревожа, но нямаше да мога да се справя, ако нещо не беше наред с нея. Мислех, че Джесмеша е оправила фао’аната й. Но сега… сега не бях толкова сигурен.
Придвижих се малко по-бързо по коридора.
Вратата към лечебната стая се плъзна и се отвори, докато се приближавах. Мае’ани чакаше точно зад вратата. – Рисдън ми каза, че идвате, Ваше Величество. Насам. Подготвила съм капсулата за нея.
Кимнах, все още неспособен да се доверя на гласа си. Внимателно я сложих на мекия матрак и я целунах по челото. Беше добре. Знаех, че е добре, но не можех да се отърва от страха, че нещо или някой ще ми я отнеме отново. Фактът, че се беше изтощила толкова бързо, правеше този страх още по-реален.
Изправих се и погледнах Мае’ани. – Не го затваряй.
– Няма да направя тази грешка отново. Нека видя как е. – Тя почука по таблета си, пускайки сканиране.
Взех стол от зоната за сядане и го поставих до капсулата. Бръкнах вътре и хванах ръката ѝ. Пръстенът, който току-що бях сложил на пръста ѝ, почти се изплъзна и аз го задържах на място. – Какво пише?
– Изтощила се е. Твърде е слаба – както ти казах по-рано днес. Има нужда от сън и храна. И не е свикнала да използва силата си по този начин. Доколкото знам, не е използвала фао’аната си, откакто се изгуби. Така ли е?
– Точно така. – Не я е използвала от тринадесет години. Никога не бях чувал някой да е прекарал повече от ден-два, без да използва способностите си. – Ще се оправи ли? Навредила ли си е, като не ги е използвала?
– Знаеш, както и аз, че подобно пренебрегване на талантите ни не е естествено за нас, но ще започна да правя някои проучвания, но се съмнявам, че тя си е навредила.
– Ще съм благодарен, ако научиш малко повече за това, моля.
Мае’ани погледна назад към таблета си и започна да почуква по екрана. – Ще я храня чрез интравенозна система, но твърдата храна би била по-добра. Това може да е коренът на всичко. Може да си почива спокойно тук, Ваше Величество.
Погледнах отново към Амихана и прокарах пръсти през косата ѝ. – Защо се изтощи толкова бързо? В един момент изглеждаше добре, а почти в миг кожата ѝ зачерви и тя припадна. Обикновено имаме по-предупредителни сигнали.
Не можех да откъсна поглед от Амихана, докато говорех. Тя ме беше уплашила, когато припадна, и се чувствах като такъв идиот, че не забелязах какво се случва. Че не я предупредих какво може да се случи и не ѝ казах за вътрешните предупредителни знаци.
– Тя все още не знае как правилно да използва това, което е вътре в нея. Представи си го като мускул, отслабнал след повече от десетилетие неизползване. Ще я тренираш отново. Ще си почива и ще яде. Може би е толкова просто.
Мае’ани замълча за момент, затова я погледнах и видях как ме сканира.
Тя свали таблета. – И на теб ти трябва капсула.
– Няма да я оставя – сопнах се на Мае’ани, което тя не заслужаваше, но бях изтощен. И нямах намерение да оставям Амихана.
– Тогава защо не влезеш в капсулата с нея?
– Позволено ли е? – Може би беше достатъчно широка за двама, но щеше и да е тясна.
– Обикновено не, но ти си нейната шалшаса. Честотите ти са толкова настроени, че може дори да помогне на лечението, ако си с нея. И известно време в лечебната капсула също ще ти се отрази добре.“
Нямаше нужда да ми казва втори път. Станах и се плъзнах до Амихана без повече думи.
Вратата към лечебната стая се отвори плъзгащо се и Рисдън и Лиз влязоха.
Богинята да го вземе всички. Нямах енергията или търпението за нищо друго.
– Как е тя? – Попита Лиз, докато заставаше до капсулата.
– Изтощена е. – Прокарах ръка по челото на Амихана и оставих пръстите си да се плъзнат през дългата ѝ, копринено права коса. – Но Мае’ани казва, че ще се оправи.
Рисдън се прокашля. – Трябва да поговорим за речта утре и…
Това беше последното нещо, което исках да направя в момента. – Може ли да почака до сутринта? – Сега, когато лежах, не бях сигурен, че мога да държа очите си отворени още дълго.
Той ме изгледа внимателно, а после и Амихана за момент.
– Да – каза той най-накрая.
– Тогава нека почака. – Защото не можех да се справя с нищо повече днес.
Рисдън кимна и Лиз дойде с одеяло. Тя ни зави и седна на стола до капсулата.
– Заспивай. Изглеждаш почти толкова изтощен, колкото и тя.
Придърпах Амихана по-близо – докато главата ѝ не се отпусна на гърдите ми – и пъхнах единия си крак под нейния, и тогава – едва тогава – затворих очи.
Топлият дъх на Амихана докосна врата ми, докато въздъхна.
– Обичам те – прошепна тя тихо насън.
Думите ѝ отекнаха в ума, сърцето и душата ми.
Амихана беше всичко за мен. Тя беше всичко. Притиснах я силно към себе си.
– И аз те обичам – прошепнах в отговор, докато се унасях в сън.
Назад към част 31 Назад към част 33
