Глава 32
Амихана
Когато се събудих в лечебната капсула, почти беше време за речта на Лорн. Лечението на Мае’ани ме накара да се почувствам сякаш съм се върнала пълната сила, въпреки че тя каза, че не е така. Преди да изляза от стаята, Мае’ани ми изнесе лекция за признаците на прегаряне и, че в момента, в който се почувствам и най-малко замаяна, трябва да спра това, което правя, да си почина и да кажа на някого, преди да припадна.
Ако съм в безсъзнание, не можех да се бия, а това беше неприемливо, когато врагове сякаш влизаха в имението постоянно. Затова с радост се съгласих с нейните правила.
Нямаше да използвам талантите си, докато не стана по-силна.
И ако трябваше да бъда честна със себе си, надявах се, че няма да се налага да ги използвам дълго време. Щеше да ми отнеме известно време, за да забравя какво е усещането от кръвта, която опръсква лицето ми.
Лорн отиде да говори със съветниците си, докато аз се изкъпах и хапнах бързо, за да мога да се кача на кораба с него. За щастие, бяха решили Лорн да произнесе речта сам. Щеше да каже на всички, че вече е крал и че съм се съгласила да се омъжа за него, което ме притесняваше. Бях почти сигурна, че ще се сблъска със сериозна негативна реакция заради мен. Щеше да им каже и че войната е неизбежна, а никой не беше сигурен как хората ще приемат тази новина.
Но поне не ми се налагаше да излизам на сцената с него. Имах чувството, че и Лорн, и баща ми се страхуват твърде много от това, което може да се случи, ако отново се появя публично. Три опита за атентат върху живота ми за един ден, очевидно бяха с няколко повече, отколкото някой би се чувствал комфортно.
Сутринта отмина, преди да успея да си поема дъх, и тогава изведнъж Лорн се появи на сцената, докато аз наблюдавах от стая в края на коридора с Роан, Ешрин, Деклан, Ахига и моите охранители – някои от тях стари, а други нови. В хола имаше огромен видеоекран, показващ различни ъгли около концертната зала. Имаше голям диван, купчина столове и огромна маса, отрупана с различни храни – но дори Роан не хапваше. Всички бяха разпръснати из стаята, но Роан и аз стояхме рамо до рамо, докато сканирахме екрана – разделен на осем миниекрана – търсейки агенти.
Искаше ми се да бяхме произнесли тази реч от имението, но никой не искаше да допуска непознати отново в имението, защото щеше да се наложи да пуснем репортери и техните екипи, плюс политици и техните антуражни групи.
В концертната зала всичко можеше да се контролира. Бяхме тук и после щяхме да си тръгнем. И ако имаше някакъв признак за проблем, имаше няколко начина да се измъкнем. Освен това не беше мястото, където обикновено се изнасяха речи, така че никой нямаше да е готов да се възползва от мястото. Поне не и с толкова кратко предизвестие.
– Това е лоша идея. – Промърморих думите на себе си.
– Вече говорихме за това – каза Деклан. – Той трябва да произнесе тази реч. Сега. Днес. С две атаки снощи – едната срещу Са’шотаем и едната в имението – и спечелването не само на короната, но и годежа ви… – Деклан замълча за минута, докато не се обърнах към него.
– Не можеше да си позволи да чака. Трябва да каже нещо. Има дълг към Аунаре да ги уведоми какво се случва и ако ги остави на тъмно, фракцията против Амихана би могла да се възползва срещу него. – Кристално синият поглед на Деклан сякаш съдържаше известно разочарование.
Не исках да създавам проблеми на Лорн, но това ми се струваше нередно. Имаше твърде много начини, по които можеше да се обърка.
– Разбирам. Разбирам, но сме атакувани твърде много пъти. Това е твърде публично… -Погледнах отново към екрана. – В публиката или в Аунаре може да има двайсет агенти, които не искат той да има короната или…
– В Аунаре може да има фракция, която не те обича, но обичат Лорн. Така че, не се тревожи за това. И ако има агенти в публиката, ще ги забележим. – Роан ме блъсна в рамото с неговото. – Спри. Просто гледай. Продължавай да сканираш. Все още не съм намерил никой и това може да означава, че сме добре.
Искаше ми се да се съглася с Роан, но се паникьосвах. – По дяволите. Има твърде много хора и…
– Ще се оправи, скъпа. – Роан ме прегърна през рамото. – Дишай. Спри да се паникьосваш.
– Просто продължавай да сканираш за някой от СпейсТех. Аз просто… Мамка му, Роан. Обичам този глупак.
– Знаеш ли, когато беше в кома, Лорн никога не се отделяше от теб. Седеше там по цял ден и нощ, само и само да те гледа. Така се сближихме. Искам да кажа… ще призная. Аз излизах. Имам нужда от легло и всичко останало. Дори майка ти идваше и си отиваше. Но не и този човек. Той е луд по теб. Обичате. И когато просто продължаваше да го отблъскваш, ето как знаех, че и за теб е същото. Никога не си гледала някой друг така, както него. И когато влизаше в стая, ти сияеше. Беше доста забавно да се гледа.
Отместих поглед от екрана за секунда. – Знаеш, че те обичам, нали?
– Разбира се, че ме обичаш. Кой не би?
– Много се радвам, че нямаш ниско самочувствие. – Погледнах отново към екрана и се принудих да гледам нещо различно от Лорн.
Бях толкова глупава. Беше ми зле. Бях обсебена…
Приближих се до екрана и ръката на Роан се отпусна от раменете ми.
Не. Не. Не.
Кожата ми светна, фао’аната ми трепна и усетих как всички в стаята се обръщат към мен.
– Виждаш ли? – Попитах Роан, без да откъсвам поглед от екрана.
– Хей! Пич! – Роан посочи горния ляв квадрат. – Можеш ли да превъртиш назад записа?
– Да. Разбира се – чу се глас зад нас.
Започна да се възпроизвежда отново и ето го.
– Пак – извиках аз. – Върни се може би десет секунди назад. И после сложи на пауза.
– Да.
– Онзи. Ето го. Запомни го. Пусни отново. – Сърцето ми биеше учестено. Мразех да съм права. – Къде са останалите? Ако има един, има и още. Роан? – Протегнах се към него на сляпо, стискайки ръката му.
– Още един. Трети ред, център. – Очите на Роан бяха широко отворени. – О, мамка му. Това е ледено, скъпа.
Деклан дойде и застана до мен. – Те не пътуват на групи от по двама. Екип е от поне шестима. Може би осем.
Ешрин застана до мен. – Това не е възможно.
Игнорирах Ешрин и се обърнах към Деклан. – Познаваш ли го?
– Не, но…
– Не. Това събитие беше проверено от охраната. – Кожата на Ешрин също сияеше сега. – Земляните може да ни сканират, но ние същи имаме свои собствени сканирания, които биха ни предупредили за присъствието на земляни. Всеки човек тук трябваше да премине през това. Не разбирам…
Обърнах се към Ешрин. – Нямаме време да спорим как се е случило това. Този човек е от СпейсТех. – Погледнах отново към екрана. Проверявах стойката на присъстващите и очите им и…
Посочих друг. – И този също. Отбележете го. И трябва да видим къде са другите мъже от екипа му, защото има само една причина да са в тази стая.
Погледнах към Роан. – Веднага щом разберем къде са останалите, влизам вътре.
Фокусирах се отново върху екрана, сякаш животът ми зависеше от това, защото наистина зависеше. Защото животът на Лорн зависеше от това да намеря тези задници.
Трябваше да съм сигурна колко души са в стаята с Лорн, преди да влезем. Той все още произнасяше речта си и бях сигурна, че ще нападнат, преди да е свършил. Което означаваше всеки момент.
Забелязах още един. – Още един. Точно там.
– Да – каза Роан. – Ами този? Мамка му. Превърти назад. Другият запис. От дясната страна на сцената.
Записът се върна за секунда и аз също го видях. – Да. Имаш добро око. Там ли е? – Почуках по екрана, само за да потвърдя.
– Да. Това е този, който видях. Петима. Трябва ни поне още един. Може би са разположени отвън като подкрепление. Но може да има още трима, които не виждаме. И то ако е само един екип.
– По дяволите. Виждам само тези петима.
– Ще ги намерим. Копелдаците ще бъдат хвърлени в лед.
– Ще ги намерим. Ще ги намерим. Аз просто… – Поех си дъх и кимнах. Исках да открия другия, но всяка секунда, в която не помръдвах, беше една загубена секунда. – Майната му. Не мога да намеря никого друг. Влизам там. Няма да чакам.
– Свържи ме с ухото на Лорн, за да го предупредя – каза Деклан на един от охранителите.
– Не! Не смей да правиш това! Ако подслушват, това може да им даде необходимото време. Работя по въпроса! – Изтичах през вратата, преди Ешрин и хората му да ме настигнат.
Току-що бях срещнала Лорн. Бях имала само няколко часа щастие. Не можех да го загубя сега. Нямаше да го преживея.
Назад към част 32 Напред към част 34
