Глава 14
Амихана
През моите двадесет години живот имаше дни, в които си мислех, че ще умра, и дни, в които бях толкова уморена, страдах или бях без надежда, че си пожелавах да умра. Но сега минаваха цели дни, без изобщо да мисля за смъртта. Почти свиквах да мисля отвъд един ден, което беше огромна стъпка за мен.
Освен днес. Днес щеше да бъде напълно скапан ден.
Днес беше денят, за който с Роан работехме от четири дни. Бяхме прегледали записите и аз репетирах какво ще кажа. Надявах се, че е достатъчно. Надявах се, че съм избрала правилните неща, които ще стигнат до Аунаре.
Така или иначе, днес, точно сега, щях да дам интервюто си. Имаше толкова много предпоставки за това и почти ми се искаше да бях споделила какво ще направя с Лорн. Но не бях.
И сега беше твърде късно.
Днес щях да покажа на Аунаре коя съм, коя ще бъда и защо искам да ги поведа на война.
Определено щях да преживея това интервю, но отчаяно исках да прескоча следващите няколко часа. Мисълта за това ме караше да се чувствам притисната от купчини гъста, мътна вина. Толкова се бях отпуснала, че се оплаквах от нещо, което дори не беше близо до опасно. Нищо днес не застрашаваше животът ми.
Какво бяха няколко неприятни часа, когато можеха да ми помогнат да променя всичко?
И все пак седях на дивана до Лорн и се взирах в мъжа, седнал на стола срещу мен, сякаш беше мой опонент, а не интервюиращ, защото днес беше такъв. Химани може и да не беше истинският ми враг, но беше един от най-известните репортери на Аунаре. Което означаваше, че беше наистина добър в разкриването на тайни, а аз бях твърде свикнала да крия, в мъртва хватка, всяка тайна, която имах.
Мъртвата хватка, която щях да разхлабя по собствен избор и пресметливост.
Трябваше да е кратко интервю – само аз, Лорн и Химани – но стаята беше претъпкана. Не очаквах толкова много хора. Никой друг не изглеждаше изненадан, така че предположих, че аз съм тази, която не знае. Твърде много хора, които не познавах, ме засипваха с въпроси, които нямаха значение – например дали се чувствам комфортно – което не беше така, не ми беше комфортно. Щях да изляза на живо пред трилиони хора в познатата вселена. След толкова години опити да избягвам камери и да бъда видяна, това беше кошмар – да ме гледат безброй хора, докато съм принудена да се разкривам – така че, не, не ми беше комфортно. Ни най-малко.
Те непрекъснато питаха дали светлините са твърде ярки. Да, бяха. Но това не означаваше, че ще ги махнат. Защото вече бях попитала това и те казаха „не“.
Но това беше моят живот сега. Това беше моят избор. Бях преживяла твърде много, за да се откажа сега. Трябваше да направя живота си значим. Трябваше да направя всичко, което правя, да има значение. Започвайки с това интервю.
Това беше първата ми стъпка към това да стана човекът, който исках да бъда.
Стиснах зъби, за да не се нахвърля върху един от многото асистенти на Химани. Той отново ми слагаше пудра. Измърмори нещо на аунаре и когато Лорн се сопна рязко на мъжа, бях сигурна, че е добре, че не разбирам Аунаре.
Погледнах към Лорн, докато пичът с пудрата се отдалечаваше.
– Благодаря.
Лорн – кожата му блестеше толкова меко, че фао’аните му едва се виждаха – протегна ръка към мен и аз я хванах. Бяхме екип. Единен фронт срещу нашия враг. Само малка масичка за кафе с три чаши вода отгоре ни делеше от Химани, който търпеливо чакаше да започне интервюто.
Химани беше по-възрастен от баща ми с поне десет години. Бялата му коса беше дълга и сложно сплетена на две плитки. Той седеше отпуснат на стола, сякаш всички тези хора – екипът му, който записваше, да не говорим за охраната му и екипа му от асистенти – не го притесняваха ни най-малко. И дори не броях родителите ми, които стояха отстрани, Роан, Финея – и екипа от хора – както наши, така и на Химани – които бяха там, за да се уверят, че аз и Лорн изглеждаме възможно най-добре. Плюс това, нашата охрана. Толкова много охранители.
Химани повдигна вежда към мен – сякаш да ме попита дали съм готова да започна.
Сърцето ми препускаше и аз леко поклатих глава. Трябваше ми секунда, преди да се гмурнем вътре.
Насилих се да дишам равномерно, докато оглеждах стаята, надявайки се, че отместването на погледа от всички, които ме гледаха, ще ми помогне да се успокоя. Истински огън изпълваше камината до нас, издавайки пукания, докато дървата горяха. Фотьойлът, в който седеше Химани, беше метален, който отразяваше трепкащата светлина на огъня. И докато се оглеждах в стаята, осъзнах, че разположението на всяка дрънкулка, разпръсната из стаята – някои от тях от Земята, някои от Аунаре, а някои от тях съвсем непознати – се опитваше да създаде илюзията, че това е нормален дом, нормално интервю и че ние сме нормални хора. Опита се и се провали, поне за мен. Това интервю трябваше да покаже на хората от Аунаре как мога да се държа като тяхна кралица, което беше толкова далеч от нормалното, че дори не беше в същата вселена. Но аз имах нужда от него, за да направя много повече.
Не можех да управлявам народ, който не вярва в мен. Нямаше да причиня това на Аунаре. Имах нужда да разберат. Имах нужда да знаят. Имах нужда да ме видят като тази, която искат да командва.
– Ще се справиш чудесно – каза Лорн и аз се обърнах отново към него.
Простият златен пръстен около главата на Лорн блестеше на светлината и не можех да не си помисля колко красив, официален, кралски изглеждаше в момента. Той се опита да ме убеди и аз да нося такъв, но аз отказах. Не бях тяхната кралица. Още не. И нямаше да сложа това и да ме намразят още повече.
Не и когато имах нужда да ме видят такава, каквато съм.
Но ако си свърша добре работата днес, тогава може би щяха да ме приемат за своя кралица. Някои може би дори ще се радват, че ще управлявам.
Той стисна ръката ми.
– Ще трябва да започнеш да дишаш.
Поех си дъх през смях.
– Добре.
Дихателните упражнения бяха важни, но понякога ми беше трудно да си го припомня, когато поглеждах към него. Изгубвах се. От типа изгубеност, при която се чувствах сякаш се преобръщам, падам и се въртя, но някак си не беше ужасяващо. Защото той беше тук с мен и ме караше да се чувствам в безопасност навсякъде. Когато бях с него, беше почти сякаш последните тринадесет години не се бяха случили.
Почти.
Да го обичам, не изтриваше миналото, но го правеше по-лесно.
– Ще се справиш чудесно – повтори Лорн.
– Добре – повторих аз, но този път не бях сигурна, че вярвам в това.
Вярата му в мен и съдбата ни заедно, беше обезоръжаваща. Караше ме да се чувствам сякаш го предавам, когато я поставях под въпрос, но не можех да се спра. Имах толкова много въпроси за миналото и бъдещето, че ми беше трудно да се съсредоточа върху настоящето.
И въпреки това, ето ме тук. На път да накарам всички да се изправят пред миналото, което бях преживяла, и да се борим за спасяването на бъдещето.
В стаята имаше напрежение, много подобно на чувството, което изпитвах точно преди битка. Беше нервност, съчетана с нотка на очакване и упорита, никога неотказваща се нужда да победя. Стиснах това чувство здраво. Щеше да ми е нужно, ако исках да премина през това.
Защото днес, точно сега, щях да покажа на Аунаре точно коя съм.
Щях да сигнализирам, че съм готова Химани да започне, но Лорн промени това с една дума.
– Амихана. – Начинът, по който произнесе името ми – дълго и протяжно, с мека утеха в тона си и разбиране за това, което чувствах – накара всичко в мен да се промени.
Кожата ми внезапно засия, а фао’аната ми – символите на ръцете и гърба ми – показваха не само коя съм и на какво съм способна, но и миналото ми и крехката ми съдба. Чувството на трескава готовност за бой се изплъзна през пръстите ми и всичко, с което останах, беше чувство, което трябваше да скрия. По дяволите. Точно това не ми трябваше. Носех топ с гол гръб и без ръкави, защото Алмя каза, че така ще е най-добре, а аз бях твърде уплашена как ще се развият нещата, за да споря с нея. Ризата беше разкошна, но показваше твърде много кожа, особено когато сияех. Очевидно ризата беше грешка.
– Трябваше ли да го направиш сега? – Прошепнах на Лорн. Знаех, че той все още нямаше да разбере защо съм раздразнена. Той носеше фао’аната си с гордост, но за мен беше различно. Наистина мразех да разголявам толкова много от душата си пред очите на всички. Лорн дори не изглеждаше ни най-малко съжаляващ за това.
– Направи го нарочно – промърморих му тихо, осъзнавайки, че дори камерите, които се носеха из стаята, все още да не излъчват, може би записват.
– Не, не беше нарочно, но щях да го направя, ако се бях сетил. – Той си пое дъх и отпусна хватката си върху силата си. Кожата му мигновено засия още по-ярко. Неговите фао’ани, които преди това смътно се виждаха, сега бяха маяци, привличащи погледите на всички в стаята. Всички разговори затихнаха, докато малката тълпа в стаята поглъщаше своя Крал.
– По-добре ли е? – Попита той.
– Не. – Не беше по-добре за мен, но знаех, че е по-добре за интервюто, че и двамата показвахме истинската си същност на всички.
Една от многото реещи се камери бръмчеше към лицето ми. Исках да изляза от стаята, но инатът ми — и хватката на Лорн за ръката ми — ме държаха на място.
Имах цел.
Аз командвах.
Просто ми трябваше време, за да превърна интервюто в това, което исках — това, от което се нуждаех.
– Готова ли си? – Попита Химани.
Усмихнах му се дръзко, въпреки че бях изпълнена със страх и тревога.
– Вероятно е твърде късно да променя решението си сега.
Химани се засмя, но Лорн се обърна към мен.
– Никога не е твърде късно. Искаш ли да си тръгнат, значи са си тръгнали.
Тонът му беше остър, твърд, царствен. Баща ми се прокашля и Лорн му хвърли един поглед, който го постави на мястото му, преди отново да се съсредоточи върху мен.
– Никога не е твърде късно – каза Лорн отново, този път мек и изпълнен с тревога. О, Боже. Вината се надигна в мен и ме заболя стомахът. Беше твърде късно, защото имах свои собствени планове за това интервю. Ако имах късмет, щях да изпълня обещанието си към него днес. Улових погледа на Роан от другата страна на стаята и той ми кимна. Мислеше, че е трябвало да кажа на Лорн за плана си за днес, но имах нужда реакцията на Лорн да е истинска. Имах нужда това да проработи повече, отколкото одобрението на Лорн. Имах нужда той да се реагира така, колкото и Аунаре най-накрая да ме приемат – или отхвърлят – като своя кралица.
– Всичко е наред – казах, поглеждайки назад към Химани и опитвайки се да проговоря безгрижно. Почти се засмях на звука на облекчения дъх на баща ми. – Всички са тук и са готови. Нека да приключим с това.
Химани кимна на асистента си и червените светлини светнаха по камерите. Бяха общо шест, обграждащи мен, Лорн и Химани под различни ъгли.
– Ще бъдем на живо след малко.
Един от асистентите отзад започна да отброява на Аунаре. Знаех думите, защото моите стражи ги използваха толкова често, когато тренирахме заедно.
– Шехса – Пет.
– Ухона. – Четири.
– Шана. – Три.
– Реш. – Две.
От място, което ми се струваше далечно, чух как Химани прави кратко представяне на земен английски, но всичко в ума ми беше тихо, докато се подготвях за първия въпрос.
Можех да направя това. Щях да направя това. Щях да ги накарам да ме чуят, за да спрат да ме изкарват в образа на злодей, докато игнорират истинското зло, което вече ги унищожаваше.
Щях да ги накарам да ме чуят, за да, може би – само може би – мога да помогна на халфърите, земляните и аунаре, които бяха заседнали на Земята под управлението на зла корпорация.
Ако направя това, както трябва, щях да спася толкова много животи. Достатъчно животи, че да не се тревожа за нищо друго, освен да се свържа с хората, които ме наблюдаваха. Лорн стисна силно ръката ми и осъзнах, че съм пропуснала цялото начало на интервюто. Време е да се съсредоточа. Пуснах ръката му и се опитах да се държа естествено, каквото и да означаваше това.
– …Точно преди да започнем предаването на живо, Амихана каза, че въобще не е нетърпелива да даде това интервю. Така че, ще започнем оттам. – Погледът на Химани се премести от камерата, която висеше пред него, към мен. – Не ми е приятно да си мисля, че не искаш това интервю, Амихана, но това вече повдига толкова много въпроси. – Детелиновозелените очи на Химани сякаш блестяха от любопитство. – За някой, който твърди, че иска да управлява, би трябвало да знаеш, че интервютата ще бъдат част от рутината ти.
Химани имаше работа, която подхождаше на душата му и неговата фао’ана. Той живееше, за да задава въпроси и да се гмурка по-дълбоко във вътрешните механизми на своите поданици. Но аз не исках никой да се гмурка дълбоко в главата ми, особено не и пред такава огромна аудитория.
Това щеше да е сложно. Много, много сложно.
– Това не е въпрос и не мисля, че някога съм казвала, че искам да управлявам. Наистина ли? – Казах го закачливо, но отговорът беше сериозен. Никога не съм казвала, че това е работа, която искам. Бях казала, че ще я приема – отчасти по задължение, отчасти от любов към Лорн. Но не беше като да съм искала да бъда кралица.
Начинът, по който кожата на Химани пламна от отговора ми, ми подсказа, че може би съм му дала нещо изненадващо.
– Предполагам, че не си го казвала, поне не и сега, като се замисля. Струва ми се, че говори за съдбата си да управляваш, когато беше на арената, и за това как не си била сигурна дали Аунаре са достойни за теб, но това е нещо съвсем различно. Нали?
– Така е. – Наведох се по-близо до него. – Мислех, че имаш списък с въпроси. Такъв, за който онези хора там уточняваха седмици наред. – Посочих зад него към асистентите му, както и към Роан и Финеа. – Не съм сигурна, че някой от тези въпроси, които ми задаваш в момента, е в твоя списък. Така ли е?
Той ми отправи лека, плаха усмивка, която ме разсмя.
– Сигурна съм, че няма да имаш нищо против, ако добавя няколко. Като сред приятели. И мисля, че можем да се наричаме приятели, след като чакахме толкова дълго преговорите за интервюто да приключат.
Вероятно това беше причината Химани да направи това. Задаваше въпросите, на които хората искаха отговор, а не тези от някакъв глупав списък.
– Сигурна съм, че аз няма да усетя разликата. Почти игнорирах всичко, свързано с тези преговори.
– Амихана. – Този път майка ми изсъска името ми.
– Всичко е наред, мамо.
Тъй като Роан беше един от тези, които бяха заети с пазарлъците за списъка с въпроси, знаех, че нищо нямаше да бъде одобрено, на което не бих искала да отговоря. Освен това щях да играя една доста публична игра на преследване и стръв. Веднага щом Химани ми даде възможност, щях да поема контрола.
Но майка ми все още ме гледаше зяпнала.
– Интервюто ще бъде по-естествено, ако не съм се подготвила за него. – Беше лъжа. Бях се подготвила. Просто не, както тя имаше предвид. И като се оправдавах, това не би трябвало да ме отведе далеч, но мама кимна, сякаш имаше смисъл.
Лорн мълчеше до мен и не бях сигурна дали се справям добре или мълчанието му означаваше нещо друго. Но не посмях да го погледна.
– Какво имаш за мен, Химани?
– Връщайки се към онзи ден на арената, когато неочаквано се яви на изпита, за да станеш един от най-елитните воини на Аунаре – не изглеждаше да се срамуваш от нищо, когато говори с мен. Нямаше какво да криеш. Всъщност, бих казал, че имаше повече от достатъчно неща за казване, които не бяхме чували преди от никого. – Той леко наклони глава. – Знаеш ли, прекарах дните на преговорите, гледайки всичко, което можах да намеря за теб – това интервю на арената, кратката ти реч в коридора тук, след нападението над имението на баща ти и всички кадри с теб на Абадон, и още няколко, които успях да изровя. Беше очарователно да те видя в действие, но колкото повече гледах, толкова по-объркан ставах. Струваше ми се толкова нетипично да говориш с мен пред толкова много хора. Какво те накара да проговориш, след като беше толкова свикнала да се криеш? Дали бяха моите въпроси или това, че имаше толкова много хора там, или нещо съвсем друго?
– Огромната ти холографска глава ми пречеше – казах аз равнодушно.
Химани се засмя така, както исках.
Това беше истина.
– Не ми даде избор. Трябваше да отговоря на въпросите ти, иначе нямаше да помръднеш.
Химани изсумтя.
– Признавам, но не беше така през цялото време. Беше доста щедра с думите си онзи ден, след като сключихме сделката си.
Бях гледала повторението от онзи ден и цялото нещо ме накара да се свия. Не можех да посоча една причина и да кажа, че затова съм изляла цялата истина, защото беше повече.
– Мисля, че най-вече гневът ме накара да отговоря на въпросите ти. Предполагам, че ми писна. Предполагам, че и все още е така.
С крайчеца на окото си, видях как Лорн се скова, но задържах погледа си фокусиран върху Химани. Нямаше да преживея това, ако погледна към Лорн сега.
– От какво точно? – Попита Химани.
– От всичко. – Почти спрях дотук, но майка ми улови погледа ми и размаха ръка във въздуха в тесни кръгове, сякаш това някак си щеше да ме накара да продължа да говоря.
Досадният ѝ жест проработи.
– Писна ми всички да предполагат как се чувствам или какво мисля. Писна ми всички да ме обвиняват за неща, които не са по моя вина, без самите те да поемат никаква. – Видях прехода и го приех. – Но най-вече ми беше писнало от бездействието на хората от Аунаре. Онзи ден, когато щях да видя как някой умира на арената, ме осени, че може би Аунаре не се интересуват достатъчно от живота на другите, за да поемат какъвто и да е риск. Това беше най-трудното за мен да го разбера.
Стръв. Това беше моята стръв.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че ти — и когато казвам ти, имам предвид Аунаре — не направихте нищо, когато СпейсТех започна да избива собствения ви народ. Не направихте нищо в продължение на тринадесет години. Не правите нищо и сега. Как можеш да не правиш нищо, когато други страдат и умират? И после, в следващия момент, как можеш да ме обиждаш, да ми казваш, че съм недостойна, и да ме сочиш с пръст, заявявайки, че тази война е някак си по моя вина? Дори след като спасих Та’шена? А тази сутрин получих доклад за това колко опита за покушение са обезвредени днес и си помислих, какво направих, за да заслужа това?
Очите на Химани се разшириха и бях готова да се обзаложа, че шокът му е истински.
– Не осъзнавах, че е чак толкова зле.
– Не е много приветливо, това е сигурно. Как е възможно, след като убийци искат да ме ликвидират, а колегите ти крещят на всеки, който е готов да го слуша, че аз съм виновна за войната? – Не му дадох време да отговори. – Да се върнем на въпроса ти обаче. – Наведох се леко към него, надявайки се да го привлека по-близо до мястото, където исках, докато продължавах да говоря.
– Предполагам, че онзи ден седях в ложата на арената и гледах как всички останали не правят нищо, докато Улшан се приближаваше към смъртта. Той е просто човек – почтен служител на закона – опитващ се да си осигури по-добър живот. Че ще умре на арената, опитвайки се да премине някакъв глупав тест? Това просто ме ядосваше. Не можех да го гледам как умира. И за първи път си помислих, че трябва да направя нещо, въпреки че никой друг не би го направил. Мислех си, че може би това означава, че съм по-землянка и може би това не е чак толкова лошо нещо. Докато минавах през арената, се зачудих дали вашите медии не са прави и трябва да си тръгна. Не заради фалшивите им причини, че не съм подходяща за позицията, достойна или по някакъв начин виновна за войната, а заради начина, по който всички щяхте да гледате как Улшан умира. В този момент бях загубила пълно и абсолютно цялото си уважение към всички вас и ако бездействието е това, което Аунаре правят най-добре, тогава не съм сигурна, че вече искам да бъда Аунаре. – В стаята се чуха мрънкания, но аз нямах намерение да седя там и да лъжа. Беше смело да го кажа, но ми беше писнало да мълча. Време беше да говоря. Време беше и те да ме чуят.
Трябваше да разберат сега, иначе щяха да умрат.
Не от моята ръка, а от тази на СпейсТех.
– Не мислиш все още така, нали? – Лорн звучеше едновременно наранен и ужасен.
– Да мисля какво? – Исках да се протегна към него и да успокоя болката му, но не можех. Трябваше да се съсредоточа върху маневрирането през въпросите на Химани.
– Че не искаш да си тук, да бъдеш Аунаре, да управляваш с мен?
В тона му нямаше нищо, но честотите му се промениха достатъчно, за да посегна към ръката му. Не можех да се спра, независимо колко хора ме гледаха.
– Не мога да те оставя. Това вече не поставям под съмнение. – Не оставих място за въпроси в тона си и се надявах, че това ще успокои сърцето му.
– Но? – Попита той. – Ами останалото?
Това беше сложно. По-сложно, отколкото си мислех, защото не исках да нараня Лорн, но трябваше да бъда честна.
– Аз просто… – Не бях сигурна как да го кажа, а това беше твърде важно, за да го объркам. Имах нужда от секунда.
След малко започнах отново.
– Когато баща ти управляваше, разбрах, че той манипулира всичко. Разбрах това. Когато ти стана крал, освободи медиите и това промени част от това, което виждам да се съобщава сега. Ти беше прав. Виждам, че в официалните проучвания четиридесет и девет на сто от анкетираните искат да остана, да се омъжа за теб, да бъда кралица, но в една станция вчера този брой беше само двадесет и осем процента. Което ми се струва доста малко. Има малък процент, който не е решил, но има и голяма част от Аунаре, които са шумни, гневни и опасни, и по някаква причина медиите все още подхранват този гняв. Това, което ме плаши, е, че някои от тях се чувстват принудени да ме приемат за свой владетел. Те не са ме избрали. И макар че това може да е нещо нормално за Аунаре, знам какво е чувството да мразиш човека, който има контрол над живота ти. Аз няма да го направя. И не искам да тласкам Аунаре към война и да бъда обвинявана за това. Това е погрешно на толкова много нива. Което означава, че вече не мога да си позволя да мълча. Не и ако успея да променя мнението им днес. Защото това малцинство се е превърнало в тълпа и ако те не могат да се събудят, ако не могат да видят истината през лъжите, тогава тази война вече е загубена.
– Как планираш да промениш мнението им? – Попита Химани.
– Думите ми на арената не бяха достатъчни. Някои от тях казват, че съм си измислила всичко, което е лудост. Но това е и нещо, което мога да поправя. Ще покажа на зрителите ви какво всъщност се е случило преди тринадесет години и какво се случва оттогава. – Но не беше само това.
Това беше частта, която можеше да разстрои Лорн.
– Никой от Аунаре не направи нищо, за да ни помогне. – Обърнах се към Лорн, преди да успее да проговори. – Знам, че си искал, но не го направи. – Баща ми понечи да проговори, а аз улових погледа му и поклатих глава. – Не и докато не стана твърде късно да ме спасят. И мога да оставя това настрана. Мога да кажа, че е в миналото и можем да продължим напред, оттук. Но все още не сме предприели действия срещу СпейсТех, дори след всичко, което направиха. Все още сме тук, без да правим нищо след голямата атака срещу вашата столица, след като унищожиха една от вашите ваканционни планети, изклаха хиляди семейства. Те все още убиват вашите… нашите… хора и никой не прави нищо.
Обърнах се към Лорн.
– Спориш със съветниците си и нашите съюзници по цял ден, но дори ти не правиш нищо. Не искам да се обръщам към теб така, но се опитах да говоря с теб. Погледнах баща си – ..с всички вас, и нищо не се промени. Не разбирам защо. Не виждам бъдеще по този път за никой от Аунаре и не виждам никаква надежда за земляните и това прави по-трудно да се освободя от гнева си от миналото. Знам, че трябва да го пусна, но не мога. Не мога.
Погледнах Химани.
– Аунаре имат повече технологии, повече огнева мощ, повече хора от земляните. Можем да сложим край на тази война, преди наистина да е започнала, но не мога да бъда единствената, която иска да се бие. Не мога… няма да… се бия повече сама.
Това беше. Днес щях да променя мнението на някои. Трябваше.
– Надявам се, че като съм тук, като ви покажа – не просто ви разкажа – за живота и преживяванията си и какво се е случило с всички Аунаре на Земята и нейните колонии, ще бъдете готови да приемете тази война, вместо да ме обвинявате за нея.
– Никой не бива да те вини за нищо. – Гласът на Лорн беше студен и тих, но усещах как гнева му тлее. Надявах се да е гняв към войната или към тези от Аунаре, които ме презираха, или може би гняв към себе си, че не е заел по-силна позиция срещу слабите си, страхуващи се от войната съветници. Но е много възможно да е насочен и към мен.
Ако случаят беше такъв, щях да се справя с него. Но не точно сега.
Едно по едно. Щях да изкарам останалата част от интервюто и след това се надявах, че ще мога да спася връзката си с Лорн.
Така или иначе, спасяването на сърцето ми не си струваше живота на толкова много невинни. Това беше по-важно. Затова отблъснах тревогата си за гнева на Лорн.
– Когато това свърши, ако Аунаре все още мислят същото – че не съм годна да управлявам, че не трябва да има война, че на СпейсТех трябва да бъде позволено да унищожи Аунаре – тогава предполагам, че ще трябва да направя някои трудни избори. Защото няма да седя тук и да не правя нищо. Не мога. Но също така няма да управлявам хора, които ме мразят толкова много. Няма да седя тук и да им отклонявам вниманието от там, където е необходимо. Защото докато репортерите са заети да ровят в живота ми, миналото ми, бъдещето ми, те игнорират по-голямата истина за Аунаре и опасността, в която се намираме.
Аунаре бяха вярвали на лъжите на СпейсТех твърде дълго. Трябваше да ги накарам да видят злото, с което си имат работа, и да се надявам да им покажа, че не съм техен враг.
Това интервю беше единственият начин да го направя. Беше единственият път, когато привличах вниманието на всички на живо. Което означаваше, че медиите няма да могат да осакатят посланието ми чрез кратки, закачливи клипове.
Така че, аз поех това интервю. Сега то беше моята трибуна.
Назад към част 14 Напред към част 16
