Глава 4
Лорн
Докато вървяхме през имението на Рисдън към заседателната зала на Висшия съвет, исках да кажа толкова много на Амихана, но не бях сигурен откъде да започна. Чувствах се сякаш я водя на тази среща, без да ѝ казвам конкретно как ще мине или какво трябва да каже. Знаех, че е прегледала записите за членовете на съвета и какво правят. Основната информация беше там и не исках да променям мнението ѝ или да ѝ давам каквито и да било предупреждения срещу който и да е член. Исках тя да бъде себе си. Исках да бъде уверена.
И все пак, докато продължавахме по пътя си към срещата, не бях сигурен дали вземам правилното решение. Бележката, която бях получил от Джесмеша тази сутрин преди разговора ми, ме объркваше и вече не бях сигурен, че постъпвам правилно.
Джесмеша беше една от най-уважаваните личности сред Аунаре. Тя беше директно свързана с Богинята и служеше като наш пророк и водач. Когато Джесмеша говореше, ние слушахме. Днес тя каза, че трябва да помогна на Амихана да се чувства комфортно в това, за да има свободата и силата да казва това, което чувства и да бъде себе си. Само тогава Аунаре наистина ще се обедини зад нея.
Вчера исках Аунаре да се обедини. След обаждането тази сутрин, отчаяно се нуждаех от това. Джесмеша, която ми изпрати тази бележка, беше точно в неин стил.
Обикновено беше права, затова си държах устата затворена. Пазех съвета ѝ за себе си. Дори и да противоречеше на всеки мой импулс, просто вървях до Амихана. Трябваше да бъда там, за да ѝ осигуря подкрепа и сила, и това беше всичко, защото имах нужда нашите хора да се обединят зад нас.
Надявах се, че като мълча, ще ѝ позволя да покаже истинската си същност.
Чакай малко.
Дали Джесмеша имаше предвид, че съм притискал Амихана да се съгласи да застане до мен? Това ли ми казваше Джесмеша – да остави Амихана да се чувства комфортно? Че може би съм прибързал и трябва да ѝ дам повече време да стане това, което трябва да бъде?
– Добре ли си? – Амихана наруши тишината.
Спрях и я погледнах.
– Да. Защо?
– Стисна по-силно ръката ми току-що. Имаш ли нещо против да я отпуснеш малко?
Боже.
– Съжалявам. – Разхлабих хватката си и вдигнах съединените ни ръце към устата си. Целунах нежно опакото на ръката ѝ.
– Добре ли си? – Попита тя, докато спусках ръцете ни и тръгвах отново.
– Разбира се. – Освен бурята от въпроси и съмнения в ума ми, бях добре.
Тя наклони глава към мен, но не каза нищо друго.
След миг предупредителната бележка на Джесмеша отново прониза ума ми. Ако имаше предвид, че е трябвало да изчакам да се оженя за Амихана и да я направя кралица, значи беше твърде късно. Нямах намерение да се отказвам от това сега. Не можеше да има това предвид, нали?
Ако трябваше да изчакам Амихана сама да поиска да стане кралица, защо Джесмеша не ми го каза преди седмици?
Защо никога не казваше ясно и конкретно кървавите си предсказания?
И знаех отговора. Разбира се, знаех го. Въпреки че вярвахме в следването на съдбата си, все още имаше избори, които можехме да направим. Човек можеше дори напълно да се обърне от съдбата си и да поеме по непознат път. Затова тя даваше само смътни предсказания и отговори.
Минахме покрай една прислужница, която се спря, за да наведе глава. Кимнах ѝ, за да може да продължи.
Пазачите бяха около нас, защитаваха ни, но познаваха всички, които работеха в имението. Следяха всеки, който идваше в имота ни всеки ден, и часовете, в които щяха да пристигнат. Ако тази прислужница не трябваше да е тук, в този коридор по това време на деня, щяха да действат.
И все пак не се доверявах на охраната на Амихана. Кръвта беше почистена от коридора, но все още я усещах във всяка стена, всяка стая, всеки атом на това място, защото беше осквернено с тяхното предателство.
Бяхме в процес на възстановяване на екипа на Амихана, но това щеше да отнеме време.
Погледнах към Ешрин, главния гард на Амихана. Той щеше да остане, но имах въпроси относно някои от интервютата, които беше насрочил за по-късно днес. И все пак знаех, че не мога да направя всичко. Трябваше да оставя Амихана да се справи с екипа си, но щях да разпитам всеки, който получи нейното одобрение. Трябваше да познавам екипа ѝ и да им се доверя. Тя беше най-важният човек в живота ми и щях да направя всичко по силите си, за да я защитя.
Толкова много неща бяха срещу нея. Толкова много неща трябваше да се случат и то бързо.
Богиньо, моля те, помогни ни на всички. Надявах се, че правя правилния избор.
Жената, която ме държеше за ръка, докато се отправяхме към заседанието на Висшия съвет, беше всичко. Днес тя беше тиха и знаех, че и аз съм толков мълчалив, колкото и тя.
Погледнах я отново. Алмя я беше облякла в прекрасен тоалет, който ѝ отиваше, но също така щеше да покаже фао’аната си, когато кожата ѝ се изсветли. Белезите, които се виждаха по кожата ни, бяха ярки маяци, които служеха да кажат на всички кои сме. Тези на предмишниците показваха истинските способности и наклонности на човек. Фао’аните, които светеха на гърбовете ни, показваха символи на нашето минало, настояще и бъдеще. Символите на гърба ни щяха да се променят и изместват в зависимост от изборите ни в живота, но можеха да служат като пътеводител. А в случая с Амихана, те бяха доказателство за това коя е тя наистина.
Амихана все още се мъчеше да покаже на всички своята фао’ана, но щеше да открие, че някои неща са по-лесни, когато Аунаре можеха да видят белезите по кожата ѝ. Те нямаше да могат да игнорират истината за нейната съдба, когато можеха ясно да ги видят.
Кафявите ѝ очи срещнаха моите и аз видях бъдещето си в нейните. Многото версии, които Джесмеша ми беше показала. Тези, в които аз умирах, или още по-лошо – тези, в които тя – бяха ужасни и тревожни.
Видях същия този тревожен поглед в очите ѝ и се зачудих дали бъдещето я безпокои, или миналото ѝ. Така или иначе, исках да го забрави.
Замълчах само колкото да докосна устни до нейните.
– Ще се справиш добре. Обещавам.
– Добре. – Тя каза думата, но звучеше сякаш имаше предвид обратното.
Искаше ми се да ѝ улесня нещата, но тежестта на управлението беше тежка и се изправяхме срещу толкова много неща. Толкова много неща трябваше да се случат. Толкова много животи бяха заложени на карта.
След разговора ми тази сутрин, чувствах повече от всякога, че всичко и всички са срещу нас и че с Амихана трябва да бъдем силни, обединени, сила, която да промени съдбите на пространството и времето в наша полза. Ако бяхме, тогава Аунаре щяха да се обединят.
Аунаре трябваше да се обединят. Трябваше да приемат факта, че сме във война и че ще трябва да изпълнят своята част. Ако не бяхме внимателни, всички щяхме да се срещнем с Богинята.
Искаше ми се да мога да говоря с Амихана за обаждането ми тази сутрин, за нашите съюзници, за това, което каза Джесмеша, но не можех. Не можех да ѝ стоваря това бреме. Не още. Не и когато тя толкова неохотно се опитваше да управлява. Не беше честно да я натоваря с всичко за няколко дни. В крайна сметка щеше да се наложи да разбере колко зле са нещата всъщност, но засега продължих да вървя, надявайки се да имам достатъчно време да я осведомя за кашата, в която се намирахме.
Амихана беше притеснена от тази роля. С Висшия съвет ѝ дадох лесна отправна точка с много малък риск. Трябваше да намери силата си като владетел и това би трябвало да стане бързо. Висшият съвет беше вбесяваща група. Залагах на факта, че няма да се налага да мълчи, когато е наистина разочарована и ядосана.
Стиснах ръката ѝ.
– Не се тревожи. – Исках да ѝ кажа, че няма от какво да се страхува, но това бяха излишни думи. Тя щеше да го приеме като баналност и нищо повече, дори и да беше истина.
– Усещаш ли, че съм нервна? – Звучеше наполовина ужасена, наполовина любопитна. Именно ужасената част ме накара да се засмея.
Дръпнах ръцете ни така, че тя се блъсна в мен, след което обвих ръка около раменете ѝ и я притиснах към себе си.
– Никой друг не би могъл, но аз съм твоят шалшаса. – Наведох глава, за да ѝ прошепна. – Усещам как настроението и напрежението в теб се покачват, докато вървим. Няма за какво да се тревожиш, но знам, че това няма смисъл за теб, докато не приключи.
Цветът ѝ стана малко по-блед и не бях сигурен дали беше от моите думи или от нейните нерви.
– Звучи плашещо – каза тя най-накрая.
Бяха мои думи, което означаваше, че не ми вярва. Приемаше ги като баналности, точно както си и мислех. Все пак знаех, че трябваше да го кажа, особено след като криех толкова много неща.
– И… това е нещо, което искам да направя, както трябва – каза тя.
Богиньо. Чувствах го толкова силно.
Исках да бъда неин партньор. Исках да бъда Върховен крал на Аунаре. Исках да намеря правилния начин да се боря за народа си, но бях почти сигурен, че се провалям на всички фронтове.
Прокарах върха на пръстите си по бузата ѝ, намирайки утеха от начина, по който кожата ѝ ставаше още по-сияйна от докосването ми. Тя ме погледна с толкова много любов и аз можех да мисля само за това колко съм недостоен.
– Няма да се справиш с всичко, както трябва. Ще се провалиш, особено в началото.
Тя направи гримаса и знаех, че иска да кажа нещо окуражаващо.
Не бях сигурен колко окуражаваща беше истината, но това беше, което можех да ѝ дам.
– В добър ден това е трудна, разочароваща работа, с огромна отговорност. Тъй като си сигурна за това, което смяташ, че Аунаре трябва да направи оттук нататък, а Висшият съвет до голяма степен не е съгласен, ще бъде още по-разочароващо. Но аз ще бъда там с теб и ще чувствам абсолютно същото, дори и да не мога да го покажа. Да бъда Висш крал би трябвало да означава, че мога да правя, казвам и чувствам каквото си поискам, но ако го направя, тогава хората ще се разбунтуват. Така че, това е деликатна игра. Трябва да играем внимателно.
Тя въздъхна дълго и тежко и аз знаех, че чувства същата тежест на отговорността.
– Не съм добра в такива игри.
– На пет години ти беше най-добрият стратег, когото някога съм срещал, и след всичко, през което си преминала, сега си безкрайно по-добра. Абсолютно можеш да играеш такива игри. – Опитах се да измисля съвет, който би ѝ помогнал, но без да попречи на прогнозите на Джесмеша.
Защо ми изпрати тази проклета бележка? Не беше ли и без това достатъчно трудно?
Преглътнах собствените си разочарования. Амихана нямаше нужда от това в момента.
– Висшият съвет изглежда плашещ, но до голяма степен е безопасно място. Да стоя пред тях и да говоря е начинът, по който се научих да управлявам. Може да ти се струва, че баща ти и аз те хвърляме в дълбокото, но това не е вярно. Плитки води са и аз съм с теб. – Беше повече, отколкото баща ѝ ми даде, и вселено, повече, отколкото баща ми някога ме е учил, но исках да ѝ кажа повече.
И въпреки това, посланието на Джесмеша ме накара да си прехапя езика си. Отново.
Проклета да е.
– Имаш ли някакъв съвет за мен? – Тя ме погледна с такава надежда, че сърцето ми се сви.
Исках да кажа точно това, което трябва, за да ѝ дам куража, от който се нуждаеше, но знаех, че не казвам достатъчно.
– Говори от сърце. Ти си лидер. Ще водиш с мен. – Прокарах върха на пръста си по дясната ѝ предмишница, осветявайки фао’аната. – Точно, както казва твоята фао’ана. Довери се на инстинктите си. Ще знаеш какво да правиш.
Тя си пое бавно дъх и след това се обърна с лице към вратата.
– Добре – каза тя със смелост, която ме смири. – Хайде да го направим.
Кимнах на Ашино – главния ми охранител – и той отвори вратата.
– Хайде да го направим – повторих думите ѝ. Вярвах, че Амихана ще бъде най-великата Върховна кралица, която Аунаре някога е виждала, но имах нужда тя да го осъзнае.
Все още не вярваше, но щом го направи, нищо нямаше да ѝ попречи.
Нищо не можеше да ѝ попречи. Това беше силата, която притежаваше в себе си. Просто трябваше да се отдръпна от пътя ѝ, за да може да го види.
Назад към част 4 Напред към част 6
