Глава 9
Амихана
Вратата към апартамента се отвори с трясък.
– В хола сме. – Извиках на Роан, Ешрин и капитан ни Енеко.
Станах и пристъпих към тях, когато влязоха в стаята.
– Какво се е случило? – Не можех да разчета ни Енеко, но Роан беше различен. Косата му беше станала значително по-разрошена, откакто го видях за последен път. Което означаваше, че е разстроен за нещо, но не изглеждаше притеснен. На лицето му имаше тази усмивка, сякаш беше развълнуван. Беше противоречива и объркваща.
Капитан ни Енеко притисна юмрук към сърцето си, наведе глава и след това се изправи.
-Мисля, че имам нещо и искам да ти покажа веднага.
Погледнах назад към Финеа, която изглеждаше доста доволна от себе си.
Тя скръсти ръце, докато се отпускаше.
– Сякаш аз съм планирала това.
– Обичаш драмата – казах аз.
– Знам. Трябва да поработя върху това, но просто не мога да се накарам да ме е грижа. – Тя се изправи грациозно. – Моля те, кажи ми, че имаш нещо, което можем да използваме срещу СпейсТех.
Капитан ни Енеко се опита да проговори няколко пъти, а после спря и си пое дъх.
– Не знам – каза той най-накрая. – Честно. Просто има няколко… несъответствия.
Пристъпих към него.
– Като такива, които те обучих да търсиш?
Той замълча за секунда и после започна да кима, но спря.
Мъжът беше нервен, но защо?
– Просто ми кажи. Ако е така, ще разберем. Никой не иска още една атака срещу Та’шина, а ти имаш голям град, който да наблюдаваш. А ако е нищо, ще съм ти благодарна, че си толкова внимателен. Обещавам ти, че няма да се ядосвам.
– Благодаря ти. – Той си пое дъх. – Просто не съм съвсем сигурен. Може да е нещо, или може би си въобразявам разни неща. Чувствам се малко глупаво, че идвам при теб, когато съм толкова несигурен за това, което имам тук, но съм капитан достатъчно дълго, за да знам кога нещо не е съвсем както трябва. Дори когато не съм сигурен, че идентифицирам правилните неща. Но показах на Роан и… – Той посочи с таблета си към видеоекрана. – Мога ли да ти покажа?
– Разбира се. – Махнах му да се приближи. – Моля те. Пусни ми каквото си открил и те тревожи.
– Не знам дали точно ме тревожи. Просто съм прекалено предпазлив в този момент. Може би и параноичен. – Той отиде до видеоекрана в хола и натисна няколко команди на таблета си, синхронизирайки го с моя видеоекран.
Секунда по-късно видеоекранът светна и страничен изглед на пазара Ра’ми го изпълни, показвайки всички нива и море от хора, движещи се между тях.
Ешрин се приближи до нас, докато всички се тълпяхме около видеоекрана.
Този пазар беше едно от любимите ми места, и не само защото Лорн ме беше завел там на първата ни среща. Всеки път, когато се връщах там, намирах нещо, което просто трябваше да купя, ям или нося. Последния път, когато бях там, бях намерила най-готиния нож. Острието се заточваше лазерно всеки път, когато се прибираше, което означаваше, че оставаше остър. Не беше по-голям от палеца ми и обичах да го държа пъхнат в джоб, обувка или където и да е, където облеклото ми позволяваше. Беше любимият ми аксесоар.
Капитан ни Енеко натисна бутона за възпроизвеждане и аз се приближих до видеоекрана. – От кога е този запис? – Предположих, че е намерил някакви хора, които според него може би са шпиони, но беше трудно да се различи нещо конкретно от такава далечна перспектива.
– В момента е пряко предаване от пазара – каза капитан ни Енеко.
– Наистина ли? – Ако беше намерил някакви шпиони, това щеше да е отлична възможност да ги хване.
Опитах се да огледам хората, но бяха твърде малки и твърде много. Все едно се опитвах да намеря конкретни мравки на някой хълм.
Погледнах капитан ни Енеко, но той ме гледаше с такава надежда, че не попитах за повече разяснения. Очевидно си мислеше, че е намерил нещо, но аз не го виждах.
Погледнах Роан и той изглеждаше развълнуван. Ешрин сви рамене, когато се обърнах към него, а Финея поклати глава. Добре. Значи не само аз бях объркана. Финея и Ешрин също. Но Роан знаеше нещо.
Втренчих се отново в екрана за минута, преди да се откажа.
– Добре. Какво би трябвало да видя?
Роан се засмя, сякаш беше спечелил облог. – Виждаш ли. Казах ти, че няма да се получи без повече обяснения.
Знаех си. Познавах този смях. Определено беше заложил на мен.
– Казваш ли ми, че си видял нещо в тази бъркотия? – Защото нямаше начин Роан да е видял нещо. Имаше твърде много хора и гледката беше от твърде далеч.
Роан поклати глава с усмивката все още на лицето си.
– Не. И аз имах нужда от обяснение, но мисля, че е намерил нещо.
– Ето. Ще обясня малко. – Капитан ни Енеко почука нещо и три от фигурите на пазара сега бяха яркосини. – Виж ги.
Фигурите бяха на различни етажи. Нищо от това, което виждах, не ги свързваше. Освен че трябва да е така. Особено ако Роан беше толкова развълнуван. Той обичаше – обожаваше – да открива шпиони на СпейсТех. И тогава се случи. Един от тях размаха юмрук във въздуха. Заподозряния е намерен. Имаше няколко начина да се разпознае офицер от СпейсТех. Първият начин беше по начина, по който стояха — сковани, изправени, сякаш нямаха душа, сякаш само подчинението им на СпейсТех ги поддържаше живи.
Следващият беше начинът, по който оглеждаха улиците. Нагоре, надолу. Наляво. Надясно. Нагоре, надолу. Движение. Последният начин да ги разпознаеш бяха сигналите им. Сигналите им не бяха толкова сложни или толкова много, колкото използваха аунарците. Не защото земляните офицери не можеха да измислят повече, а защото СпейсТех обичаха да предпазват подчинените си от прекалено усилено мислене. Всъщност имаше само около десет ръчни сигнала. Никой не ги използваше освен офицерите им, но всеки, който се опитваше да живее под радара, ги познаваше.
Имаше вълничка от движението през пазара, докато всички сини фигури се събираха. Те спряха пред друга, след което рязко се обърнаха, отново тръгвайки в различни посоки.
Предполагам, че не е този, за когото го мислеха.
– Кой беше?
– Момент. Вече ми го изпращат. – Секунда по-късно капитан ни Енеко се засмя. – Това е момиче. – Той сложи снимка на екрана и аз също трябваше да се засмея.
– Близо, но определено не съм аз. – Въпреки че имаше няколко прилики. Косата ни беше с един и същи цвят и тя я носеше права по гърба си, както често правех аз. Носеше предимно черно и по някаква причина имаше синия гарван на баща ми на ризата си, но дотук приликите свършваха. Очите ѝ бяха с грешен цвят. Беше по-ниска от повечето аунаре, което означаваше, че все още е по-висока от средностатистическата жена от Земята. Но това все пак я поставяше поне с два и половина сантиметра по-висока от мен.
Синият гарван обаче беше объркващ. – Тя в имението ли работи?
– Да — каза Финея. – Това е Готея. Тя е една от асистентките на баща ти.
Обърнах се към нея.
– Баща ми има асистенти на асистентите си?
Финея повдигна вежда.
– Осъзнаваш ли, че той е Ръката на краля и Главата на армията на Аунаре.
Справедлива забележка.
– Кога и аз ще си намеря асистент? – Каза Роан. – Защото съм буден по цял ден и нощ, за да координирам графика ѝ.
Обърнах се към него.
– Ти ли? – Защо не беше казал нищо? И сега разбрах защо не можеше да дойде да обядва с мен и защо косата му изглеждаше толкова рошава.
– Нямаш представа колко молби за срещи получавам за теб. – Той прокара ръце през косата си, правейки я още по-рошава. – На всички трябва да се отговори, дори и винаги да е някакъв вид „отказване“.
– Не осъзнавах, че е толкова лошо. – Финея грабна таблета си и започна да почуква по него.
И аз не знаех. И сега се чувствах като най-лошия приятел на света.
– Съжалявам. Аз…
– Скъпа. Спри. Аз съм. Добре сме. – Той се ухили. – Плюс това, току-що спечелих облог заради теб и няма да деля нищо от наградата.
Завъртях очи към него.
– Уреждам ти няколко интервюта за утре. – Финеа вдигна поглед от таблета си и се втренчи в Роан. – Така добре ли е?
– По дяволите, да. – Роан потърка ръце. – Съгласен съм.
Капитан ни Енеко се прокашля.
– И да се върнем към това? Ако нямаш нищо против? – Той посочи екрана.
Погледнах Роан. Нямаше нужда да го казвам. Бяхме достатъчно близки, за да направим нещо като четене на мисли, което не включваше реално четене на мисли. Понякога се чувствах сякаш споделяхме един мозък. Когато го погледнах в очите, видях същото нещо, което знаех, че ще бъде в моите очи.
Възбуда.
Решителност.
И по дяволите, баща ми определено нямаше да одобри да отида на Ра’ми лично, а бях почти сигурна, че и Лорн щеше да има какво да каже по въпроса. Но трябваше да взема решение.
Да отида на пазара Ра’ми и да заловя шпионите?
Или да си остана вкъщи и да оставя някой друг да рискува живота си заради мен?
Само аз можех да реша как ще управлявам.
Баща ми може би беше прав, че не е нужно да съм в режим на ръкопашен бой през цялото време, но не бях. Организирах интервюто с Химани преди седмици и спечелих подкрепата на Аунаре.
Бях се подготвила да уволня Висшия съвет и когато днес се появи възможността, бях готова. Разпуснах ги.
Не бях направила нищо от това импулсивно, нито с бой във фитнеса.
Но това – да отида на пазара Ра’ми и сама да хвана онези шпиони – в това бях добра.
Не бях сигурна каква е мисията ми, но знаех коя съм и нямах нищо общо с титлата.
Трябваше да направя това, което смятах за правилно, и тази сутрин то беше уволнението на Висшия съвет. В момента се стараехме да заловим тези шпиони живи. Защото, ако наистина бяхме разпръснали силите си твърде много, тогава ни трябваше повече информация за това какво планира СпейсТех и на какво точно са способни с лукола. За сега нямахме достатъчно информация за нищо от това.
Това свиващо се чувство в стомаха ми означаваше, че съм на път да направя нещо, което ще вбеси всички, но може и да ги спаси.
– Търсят ме – казах на капитан ни Енеко.
– Да. Мисля, че е така.
– Не искаме да ги разочароваме.
Капитан ни Енеко понечи да каже нещо, но аз продължих.
– Липсват им хора. СпейсТех винаги действат на групи от шест или осем. Винаги са четен брой. Досега сте намерили трима. Така че трябва да внимаваме за останалата част от подразделението и да сме отворени към факта, че може да има повече от едно подразделение на пазара или наблизо. – Тръгнах към вратата, но капитан ни Енеко ми препречи пътя.
– Не е необходимо да се излагаш на опасност – каза той. – Просто искам да знам как най-добре да ги заловя. Искам ги всичките. – Начинът, по който го каза, ми подсказа, че му е писнало СпейсТех да нахлуват в града му.
Макар че разбирах и оценявах чувствата му, нямаше начин да не се намеся в тази битка.
Погледнах към Ешрин. Той мълчаливо наблюдаваше целия разговор. Ако отида на пазара, и моите стражи щяха да дойдат. Което означаваше, че животът им ще бъде в опасност. Много повече ме интересуваше какво мисли той, отколкото капитан ни Енеко.
Той притисна юмрук към сърцето си и аз знаех какво означава това. Където отида аз, щеше да е и той. Той и останалите ми стражи щяха да ме защитят, независимо какво реша.
Но той знаеше, че ако някой може да хване шпиони на СпейсТех, това съм аз. Ето защо провеждахме холо-тренировъчни мисии на Земята. За да могат да ми помогнат, когато се изправя срещу тях.
Това щеше да е генерална репетиция. Какъв по-добър начин за тренировка?
– Отивам. Моите стражи ще…
– Това би те изложило на изключителна опасност – каза капитан ни Енеко. – Видя сигнала с ръката на онзи. Нали?
Видях го, но не се страхувах.
– Убий на място. Това каза, че означава. Искат да те убият и… – Капитан ни Енеко продължи да говори, но аз наблюдавах Ешрин.
Той ми отправи крива усмивка и аз знаех, че това е… Да. Да тръгваме. Искаше шанс да хване няколко шпиони, както и аз.
Исках го много силно.
– Те ще ме преследват. – Думите ми прекъснаха тирадата на добрия капитан. – Тогава можем да ги хванем.
– Това е изключително опасно – каза Финия. – Вече не си някой. Не че някога си била. Но това ниво на риск е твърде голямо. Лорн би…
– Лорн е зает да бъде Върховен крал. – Имаше невероятно важни неща, с които само той можеше да се справи. Но това беше нещо, което аз можех да направя. Можех да помогна, като хвана тези шпиони. – Той все още е в среща, нали?
– Да – Финия проточи думата, сякаш подозираше какво мога да кажа по-нататък. – Той все още е в среща.
– Изпрати му съобщение. Уведоми го какво става и къде отивам. Изпрати едно и на баща ми. Но им кажи, че ние се заемаме с това. Ще се оправим. – Нямах никакво съмнение в това. – Докато Лорн осъзнае, че съм напуснала имението, ще сме ги хванали. – Струваше ми се разумно да се предположи поне това. Вероятно.
Обърнах се към капитан ни Енеко.
– Аз ще бъда твоята стръв. Между екипите ти, охраната ми и факта, че мога сто процента да се грижа за себе си, ще бъда добре.
Капитан ни Енеко замръзна толкова много, че не бях сигурна дали изобщо диша. Очите му бяха широко отворени, докато ме наблюдаваше, след което се обърна към Финея и каза нещо на аунаре.
– Мразя, когато правят това – казах на Роан.
– Знам. Супер грубо. Искаш ли един от преводачите ти? – Напоследък беше започнал да ги държи навсякъде и обикновено носеше един със себе си.
И наистина, той бръкна в джоба си и извади малкото устройство.
Махнах с ръка.
– Не. – Обърнах се към капитан ни Енеко и Финея. – Сигурна съм, че ще спрат да бъдат груби всеки момент. – Погледнах и двамата.
– В момента обсъждаме фактора опасност – каза Финея.
Добре. Ако искаха да обсъждат опасността, тогава бих могла да изложа аргументите си.
– Ами опасността от това да се окажем в тази патова ситуация със СпейсТех? Ако капитан ни Енеко ги залови, те ще отрекат да знаят нещо или ще кажат, че сме си го измислили или сме довели земляни на Сел’Ани или кой знае какво. Но ако получим видеозапис на оперативни лица на СпейсТех в столицата ни, които се опитват да ме отвлекат или убият, тогава нашите съюзници ще трябва да ни подкрепят във войната. Ще съм поправила това, за което Лорн е стресиран. Това може да е отговорът на всеки проблем, който имаме в момента.
Финея стисна устни, докато ме гледаше.
Срещнах погледа ѝ с увереност.
– Трябва да опитам. Трябва да бъда лидерът, който съм, а не този, който някой друг си мисли, че трябва да бъда. А това означава да правя такива неща. – Знаех, че съм подготвена. Бях ходила на пазара достатъчно много пъти, за съм запозната с разположението и начина, по който хората се движат през него. Което беше напълно логично защо СпейсТех бяха разположили шпиони там, за да ме следят. Всеки път, когато отивах, това ставаше новина.
– Не се страхувам от няколко шпиони – казах аз, надявайки се тя да се успокои. – Цял живот съм се занимавала с тях.
– Добре, но идвам с теб – каза най-накрая Финея. – Ако Лорн разбере и аз съм все още тук, просто… не. Няма да се изправя пред него. Той вече е в ужасно настроение напоследък.
– Ела с мен. – Нямах никакви проблеми с това. – Ако нещо се обърка, вината ще е моя. Ще поема пълната отговорност. Това е моя идея.
Обърнах се към Ешрин, който стоеше до вратата.
– Сигурен ли си, че си добре с това? Ще бъде рисковано и…
– Абсолютно. – Той отново притисна юмрук към сърцето си. – Ще те пазим в безопасност.
– Виждаш ли. – Усмихнах се на капитан ни Енеко. – Какво би могло да се обърка?
– Всичко. – Капитанът преглътна и изглеждаше леко изпотен. – Всичко може да се обърка.
Горкият. Той вече беше нервен, но тогава ми хрумна идея.
– Нека направим това да изглежда като женска вечер – казах на Финия. – Ще изглежда сякаш сме на пазар. Искам да кажа, това е нещо, което хората правят, нали?
Роан се засмя и знаех, че трябваше да се обидя, но не бях.
– Разбира се, Ам – каза Роан. – Нормалните хора ходят на пазар с приятели през цялото време, но не и ти. Не мисля, че някога си правила това.
Изведнъж днес ми се стори идеалният момент да опитаме нещо ново.
Назад към част 9 Напред към част 11
