Глава 1
Амихана
Не харесвах многото хора.
Обикновено това означаваше, че ще се случи нещо лошо, опасно или най-малкото неудобно. Поне така беше за мен. Но тази група беше различна.
Фитнес залата беше голяма – почти четири пъти по-голяма от старата ми фитнес зала в склада на Земята – и това не включваше четирите реда трибуни за зрители отстрани. Задната стена беше направена за катерене, а подът беше направен от някаква магическа субстанция, която беше твърда, когато трябваше да тичам, и мека, когато спаринг партньорът ми ме хвърляше на земята. Това беше първото място на Сел’Ани, което почувствах като дома си, и независимо дали на баща ми му харесваше или не – аз бях обявила тази зала за своя.
Да преподавам отново – да преподавам тук – беше нещо, което не можех да изразя с думи, освен да кажа, че го обичам. Наистина, истински го обичах. А този клас? Беше добър. Чувствах го като нещо, което трябваше да правя.
Вече бях приключила тренировката си с моите гардове. Сега те се бяха разпръснали държейки под око всички в стаята, за всеки случай. Но никой тук не беше такъв, когото бих нарекла враг.
Погледът ми се спря на Пларша. Очевидно тя ми е била бавачка, когато съм била малка – не че си спомнях много оттогава – но сега тя управляваше имението на баща ми. Тя на практика управляваше цялото място от офиса си до огромните кухни на имението. Тя ми помагаше да се ориентирам в имението и в цялата странна храна на Аунаре, откакто се върнах в Сел’Ани. Дължах ѝ много, но дори и да не е така, пак щях да я науча как да се защитава.
Пларша обикновено носеше полупрестилка – нещо, което очевидно смяташе за част от униформата си, въпреки че никога не я бях виждала да готви – но не и сега. Беше заменила престилката с широки панталони и еластична риза, в която можеше да се движи. Дългата ѝ посивяваща кестенява коса беше на обичайната си плитка, сплетена в сложен модел на върха на главата ѝ, но имаше малка гънка на челото, която ми подсказваше, че изобщо не е сигурна какво прави. Не ми харесваше това. Тя беше първата ми ученичка в Аунаре, което означаваше, че досега е трябвало да придобие малко повече увереност.
Гледах я как се движи и не можах да не се сдържа да не потрепна. Дясното ѝ рамо беше до ухото ѝ. Само като я гледах в това положение, вратът ме заболя от съчувствие.
– Свали рамо малко, Пларша.
Пларша се стресна и огледа стаята, преди да се обърне към мен с широко отворени очи. Сякаш беше шокирана, че съм забелязала с толкова много други в стаята. Което беше честно. Днес тя беше една от тридесетте – цял клас – но аз направих всичко възможно да обърна внимание на всички, за да се чувстват уверени.
– Добре си – казах спокойно. – Но вратът ти ще се схване, ако държиш рамото си до ухото така.
Погледът ѝ се насочи към хората на трибуните и аз се принудих да не въздъхна. Тя беше особено смутена, когато имаше хора, които гледаха часа, а днес трибуните бяха препълнени. Вероятно не трябваше да ѝ напомням, че урокът се излъчваше на живо в колониите на Аунаре. Какъв беше шансът да забележи камерата, която се приближава към нея точно сега?
Кожата ѝ блесна ярко.
Да. Определено я забеляза.
Тръгнах към нея.
– Ето така. – Държах тялото си като огледало на това как исках да бъде нейното.
Пларша откъсна поглед от камерата с размерите на юмрук, която се носеше пред нея. Тя спусна ръце настрани, раздвижи рамене и след това отново вдигна юмруци.
– Така? – Не. Не. Съвсем не така.
Пларша дойде при мен с няколко от кухненските прислужници, искайки да ги обучавам. Бяха чули как съм преподавала на земляни, а след нападението над имението някои от персонала тук сънуваха кошмари. Пларша беше решила, че способността да се защитават ще помогне. Кошмарите и страхът бяха нещо, с което можех да се асоциирам. Знаех, че трябва да помогна, дори графикът ми да беше толкова препълнен, колкото и на Лорн напоследък. Пларша може и да беше една от първите ми ученички на Сел’Ани, но тя беше тази, с която ми беше най-трудно в обучението. Да накарам тялото ѝ да се движи по различен начин от този, по който беше свикнала, беше почти невъзможно, но не се отказвах. Не бях срещала ученичка, която да не мога да науча, и нямах намерение това да се случи сега. Приближих се до нея, коригирайки стойката ѝ отново. Повторих движенията няколко пъти с нея, за да се уверя, че няма да се нарани, преди да се върна към предната част на стаята, спирайки, за да коригирам другите ученици, докато вървях. Опитах се да обърна малко допълнително внимание на най-новите участници, преди да се върна в предната част на залата. Когато стигнах там, трибуните бяха отляво на мен, тридесетте ми ученици, които учеха присъствено, бяха разпръснати пред мен, а камера все още оглеждаше, за да заснеме всичко за предаването на живо.
След първите няколко седмици от този курс, трябваше да огранича броя на участниците. Бяха само Пларша, няколко кухненски прислужници и част от домакинския персонал, но всеки път, когато преподавах, се появяваха още хора. В крайна сметка някой каза, че преподавам, и тогава не само хората, които живееха и работеха в имението на баща ми, искаха уроци. Всички.
Роан каза, че просто трябва да стриймваме часовете ми през галактиката, което се получи наистина добре. Много повече хора, отколкото някога си бях представяла, се включиха, за да гледат на живо, а още повече гледаха записите по-късно.
Днес – както през повечето дни – бяха тридесет души, подредени в редици пред мен, повтарящи лесната комбинация от един и два удара, което бях демонстрирала по-рано, отново и отново. В зависимост от това колко пъти са присъствали, някои от тях ме наблюдаваха или чакаха да им кимна в знак на одобрение.
Забелязах, че някои от редовните ми ученици липсваха днес, но имаше и няколко нови лица в класа. Всеки ученик, който посещаваше час, работеше в имението, така че не се притеснявах от нови хора, но ако имаше нови лица, които се появяваха, когато имаше отсъстващ, тогава не можех да побера всички в имението. Видеата от часа бяха добри, но присъственото обучение беше много по-добро. Когато бяха тук, можех да им помогна да прецизират всяко движение и да се уверя, че се чувстват уверени да се защитават.
По дяволите. Радвах се, че имам новаци тук, но може би трябваше да поговоря с Ешрин – главния ми охранител, който в момента стоеше до далечната стена – за намирането на нова класна стая. Нещо, което може да побере повече хора. Въпреки че знаех какво ще каже. Повече хора означаваха по-малко безопасност.
Все още бях малко непозната за всички, но това бавно се променяше. Аунаре започваха да не ме мразят чак толкова много. Всеки ден ставаше все по-добре, но все още имаше риск.
Направих си бележка да говоря по-късно с него.
– Добре. Всички се справяте чудесно досега, което означава, че можем да преминем към следващото упражнение. – Кимнах на Ешрин. Той ми кимна в отговор и след това включи холографската програма за следващата част от часа. Изведнъж пред всеки ученик се появиха зелени холографски мишени с височина един метър.
Бях работила с Роан и Ешрин, за да накарам тази програма да заработи така, както исках. Беше много по-добра от всичко, което имах в стария си склад. Почти ме натъжи, че тогава го нямах, но сега бях благодарна. Дори и да ми липсваха дните, когато карах Роан да носи слоеве подплънки и да получава многократни удари от учениците си. Това винаги беше забавно.
Крачех напред-назад пред класа, опитвайки се да осъществя зрителен контакт с колкото се може повече ученици, докато говорех.
– Ще работим върху това да вложим всичко, което имаме, в ударите си. Тези, които са били с нас през последните няколко седмици, са свикнали с холомишените и как работят, но ще го преразкажа отново за новите – дори и да сте го гледали чрез стрийма, на живо е различно. Тук всъщност имате холомишените за удряне. А тази седмица имаме куп новаци.
Някои от тях кимнаха, но други останаха неподвижни и съсредоточени, чакайки да им кажа да започнат. Нямаше значение как реагират, стига да обръщат внимание.
– Първата фаза на програмата за холомишени е доста лесна. Целта ще експлодира при правилно удряне с юмрук. Правите го пет пъти подред и целите преминават през своя блестящ преход от зелено към синьо. Разбрахте ли?
Имаше няколко кимвания, но нямаше въпроси. Дори от новаците.
– Втората фаза на програмата е малко по-трудна. Ще трябва да я ударите правилно и с достатъчна сила, за да извадите от равновесие обикновен човек.
Имаше известно мрънкане, но аз продължих.
– След десет добри удара ще стане отново по-трудно. Ще разберете, че сте стигнали до последния етап, когато целта ви направи блестящ преход от синьо към червено. След като стигнете до там, тя ще продължи да експлодира само ако сте надминали по сила предишния си удар. Това не само ще увеличи силата ви, но и ще се увеличи издръжливостта ви, така че ако се окажете в по-дълга битка, ще имате възможност да продължите. – Ако някой успееше да мине повече от няколко минути след червеното, щеше да се чувства сякаш крайниците му са сварена юфка, когато приключа с него.
– Тези мишени са страхотни и това не е само защото аз помогнах за направата им. Те ще ви помогнат да придобиете силата, от която се нуждаете, за да разбиете нечие лице. – Няколко очи се разшириха и аз почти се засмях. – Не буквално. А преносно.
От трибуните се чу смях.
– Начинът, по който се държите, начинът, по който държите ръцете си, начинът, по който ви уча, до голяма степен ще ви предпази от нараняване, но…
– До голяма степен? – Извика един от новаците отзад.
– Да. До голяма степен. – Чуха се някои мрънкания и това беше очаквано. Особено от тези, които бяха тук за първи път. – Хора, бъдете сериозни. Ако удариш някого в лицето, ще те заболи ръката. Лицето има много кости. Но какво е малко болка, когато се бориш за живота си? Нали?
– Но аз нямам силите, които имаш ти. Не мога да направя това. Не и с моите умения. – Алмя – новата ми шивачка и дизайнерка – звучеше победено, а това е нещо, което не исках. Тя беше една от новодошлите днес. – Дори не знам защо съм тук – промърмори тихо последната част, но все пак я чух.
Ако тя казваше това, значи и други тук го мислеха и чувстваха. Вероятно дори повече от тези, които гледаха предаването, също го чувстваха. Изобщо не исках това. Не затова се бях съгласила да преподавам.
Не исках никой да се отказва, така че това означаваше, че трябва да отговоря на мрънкащите оплаквания на Алмя.
– Тук си, защото искаш да се научиш как да се защитаваш. Искаш да участваш в случващото се и това е хубаво. И да, имам различни способности от всички тук – с изключение на моите охранители. Създадени сме за този вид работа – казах аз. – Но не можеш да позволиш това да е извинение и да не опиташ.
Погледнах останалата част от класа.
– Всеки един Аунаре е по-бърз и по-силен от средностатистическия землянин. Това е просто факт. Така са изградени мускулите ви. Сигурна съм, че моята приятелка Одри там – която е изучавала не само земната медицина, но и медицината на Аунаре – би ви казала повече за това защо Аунаре са по-бързи. Това не са моите умения. Всичко, което знам, е, че не можех да правя нещо на Земята, което би накарало кожата ми да блести. Щяха да ме преследват и убият. Затова отблъснах всички допълнителни способности, които ме правят по-добър боец от повечето хора в тази стая. Успях да оцелея, като се биех със същите техники, на които ще ви науча точно сега. Можете да го направите. С подходящо обучение всеки може да го направи. Земянин или Аунаре.
– Наистина ли искате да повярваме, че не сте използвали нито една от способностите си, преди да дойдете тук? – Това беше от някой друг в задната част на стаята. Заядливият тон издаваше факта, че вероятно не иска да е тук. Може би ръководителят им го е изпратил, или може би приятел, но така или иначе, щях да отговоря на въпроса, защото ако един човек го казваше на глас, хиляди други можеха да си го мислят.
Или още по-добре, щях да накарам най-добрия си приятел да отговори.
– Роан? Искаш ли да отговориш на това?
Яркозеленият поглед на Роан се стрелна към мен и той премигна няколко пъти, докато ме настигаше. Беше се облегнал на стената в предната част на класа и наблюдаваше предаването от фитнеса с едната слушалка, но на таблета имаше леко забавяне. В момента, в който чу въпроса в слушалката си, се усмихна глуповато.
– Дали си използвала някога способностите си на Земята? Не. Никога преди не е била толкова гадна. – Той ми намигна леко и аз исках да завъртя очи. Той си мислеше, че намигването е много по-очарователно, отколкото всъщност беше. – Цялата тази експлодираща лудница и движението ѝ толкова бързо, че едва мога да я проследя? Това е ново. Не съм я виждал да прави нещо подобно на Земята. Нямаше да мога да я следвам, ако беше успяла, а аз я следвах без проблем. Патрулирахме заедно почти всяка нощ в продължение на години. Тя беше добра. Не ме разбирайте погрешно. Можеше да срита много повече от мен, но не и по този начин. Сега е на светлинни години над моето ниво. – Той рязко посочи с брадичка към мен, цялата му усмивка и флиртуващи погледи изчезнаха. Това беше Роан, който ставаше сериозен.
– Слушайте Амихана. Тя е професионалист. Преподава от години. Спасила е повече животи с това, отколкото с каквото и да е друго, и това е нещо. Повярвайте ми. Ако следвате това, което казва, ще направите повече услуга на себе си. Ще можете да спасите собствения си живот и живота на хората, които обичате. В момента сме във война. Тези умения са дар, който никой не може да ви отнеме. Тя ви спасява днес.
Роан ме погледна с уважение, което беше почти благоговение на лицето му. Нещо, което никога преди не бях виждала у него. Никога не знаех, че се чувства така към преподаването ми. Той беше най-добрият ми приятел и говорихме за всичко, но не бях сигурна, че някога сме говорили за това. Това беше нещо, което винаги правех. Той идваше да ми помага, когато можеше, но не знаех, че мисли това.
Таблетът на Роан светна и моментът отмина. Той погледна надолу към него и започна да пише обратно към зрителите на живо. Сигурна съм, че казаното от него отвори порой от въпроси.
– Добре. – Прокашлях се. Надявах се, че обясненията накараха всички да се почувстват малко по-уверени и по-малко сякаш искат да се откажат. – Връщайте се към работата, всички. Започнете да удряте. Продължавайте, докато холо мишената пред вас не експлодира. Искам да видя поне десет експлозии от всеки от вас. Пет от тях са напълно издайнически. Това означава, че ми трябват пет по сините цели. Не е много. Можете да го направите. Напънете се. Представете си атаката срещу имението. Представете си как се борите и удряте тези цели.
Кимнах на Роан, който пусна музика, за да ги раздвижи наистина.
Ешрин дойде да застане до мен. Беше почти с трийсет сантиметра по-висок от мен – а аз не бях ниска – но нямаше обичайната кльощава фигура на Аунаре. Никой от моите стражи нямаше, особено Ешрин. Моите стражи работеха усилено, за да поддържат телата си възможно най-силни. Бяха преминали всеки тест, който Аунаре можеха да измислят, за да заслужат мястото си като мои стражи. Тъй като бяхме намерили предател сред тях, те бяха преминали още повече тестове и разпити, за да запазят позициите си.
Бях изгонила някои от екипа и бях наела други, но това, че Комае се обърна срещу нас, сближи мен и Ешрин. Връзката ни беше нещо повече от просто охрана. Той се беше превърнал в един от най-близките ми приятели.
– Ще обикаляш с мен? – Попитах Ешрин.
Отговорът му беше мил и искрен, но именно бурно сивите му очи показваха каква доброта имаше в този мъж. Тъмната му кожа покриваше дебели слоеве от мускули, което означаваше, че е достатъчно силен, за да превземе стая, пълна с хора, без много усилия, и въпреки това добротата в очите му го правеше достъпен. Можеше да се обърне към страшното – бях го виждал в битка – но нямаше да уплаши никой от моите ученици. Не като моя пазач Гину, който вероятно беше най-недружелюбният човек, когото някога бях срещала. Този пазач щеше да остане там, където му е мястото – в далечния ъгъл – докато не приключим.
– С удоволствие. – Ешрин ми направи знак да тръгна напред и започнахме да се промъкваме през класа, като се уверихме, че всеки получава внимание и насърчение.
Насърчението беше най-важната част. Бях открила, че ако не дам на всеки ученик малко, когато прави нещо толкова извън зоната си на комфорт, вероятно няма да продължи да идва. Това е нещо, което не исках.
Исках всеки човек да се чувства комфортно и сигурно в имението.
Мотивацията да дойда тук беше различна за Аунаре, отколкото на Земята. Когато преподавах с Групата, в учениците имаше отчаяние. То ги караше да се връщат за още. Те знаеха, че ако не могат да се спасят, ще умрат.
Но тук нямаше тази спешност. Нямаше отчаянието, което имаха земляните. Аунаре имаха ниво на безопасност и сигурност, което земляните нямаха, но нападението срещу имението ги засегна.
Беше наранило всички тук, които наричаха това място свой дом. Имението помещаваше стотици служители – охрана, кухня, организатори на събития, всякакви хора. Не само Лорн и родителите ми. Не само мен.
Без отчаянието, че всичко е на живот или смърт, трябваше да се уверя, че всички са ангажирани и се връщат. Защото това беше важно.
Времето летеше и по-голямата част от класа все още работеха по достигането на червеното ниво с холо-целите си. Знаех, че не бях отговорила на нито един въпрос от стрийминг тълпата, а трябваше да го направя. Което означаваше, че е време за това. Кимнах на Роан и той пусна предаването на една от стените на залата, за да мога да говоря с човека.
Заех се да отговарям на въпроси от всички на опашката, използвайки учениците си във физкултурния салон, за да ми помогнат да демонстрирам.
Не бях сигурна колко време мина, преди вратата на залата да се затръшне, но знаех какво означава, когато Роан тихо каза „ъ-ъ“ с този глас. Бях го чувала и преди, на Земята. Много пъти. Бяха ни хващали да правим нещо нередно.
Обърнах се и видях Финеа в задната част на стаята, която почукваше по устройството си за китка.
О, мамка му. Колко беше часът? От колко време бяхме тук?
Погледнах Роан, който сега стоеше до мен в предната част на класа. Очите му бяха широко отворени, а на лицето му имаше познато изражение. Такова, което казваше, че е сгафил сериозно.
Син на космически прилеп.
Погледнах го. Той имаше само една работа.
– Къде трябва да сме сега?
Той почука няколко пъти на таблета си и след това ме погледна. Плъзна пръст по устата си, сигнал към мен, че звукът е изключен. Камерата беше насочена към студентите. Бяхме в пълна безопасност в стая, пълна със служители от имението. Всички те имаха високо ниво на достъп на сигурност. Това беше задължително условие за работа тук.
– Среща на Висшия съвет – каза той тихо с нотка на трепване в гласа си.
– Но не е вторник. – Срещахме се с Висшия съвет всяка седмица във вторник.
– Не. Това е специално заседание, което беше добавено към графика ти точно преди час.
Което означаваше, че е спешно.
По дяволите. Бях толкова прецакана. Лорн вероятно ми беше много ядосан в момента. Харесваше му, че преподавам, но не харесваше, когато това нарушаваше задълженията ми. Задължения, които твърде често исках да пренебрегна. Знаеше, че винаги търся извинение да се измъкна от Висшия съвет, но този път не беше моя вината. Роан дори не ми беше казал за това.
– Преди колко време трябваше да сме там?
– Преди един час. – Звучеше сериозно раздразнен.
Честно казано, и аз бях.
– Преди един час? Сериозно ли? – Промърморих му тихо. Това не беше добре. Този ден беше толкова хубав. Тренирах. Преподавах. А сега времето се превръщаше от мразовито, в напълно заледено за секунди.
Защото всеки път, когато трябваше да бързам за среща с Висшия съвет, това беше урок по търпение и сдържаност.
Имах три плана как да се справя с тях и един от тях се случваше днес. Писна ми.
Назад към част 1 Напред към част 3
