Глава 6
Лорн
Кимнах към четирима от охранителите ѝ, които стояха в коридора пред вратите на фитнеса. Те притиснаха юмруци към сърцата си и се поклониха.
Дадох сигнал на Ашино моите охранители да се разделят. Някои щяха да останат тук, а Ашино и още трима щяха да ме последват.
Влязох във фитнеса и всичко, което можех да видя, беше Амихана. Тя се движеше толкова невъзможно бързо.
Целият ѝ екип я нападна с тренировъчни факсано пръчки в ръце. Тя се въртеше, преобръщаше и бягаше.
Действаше усилено, но не светеше. Което беше странно. Движеше се бързо – твърде бързо, за да не сияе кожата ѝ. Кога щеше да започне да черпи сила и да я използва?
Щрак, щрак, щрак.
Щрак, щрак, щрак.
Щрак, щрак, щрак.
Един по един тя удари охранителите си по ръката, сигнализирайки, че са загубили. Исках да се загрея и да се включа в боя, но вместо това се преместих на трибуните и седнах на първия ред. Миг по-късно Рисдън седна до мен.
– Всичко наред ли е? – Попитах го. Трябваше да е твърде зает да координира следващия ни ход, за да е тук.
– Да. Разбира се. Бях подготвил всичко преди срещата. Имах чувството…
Добре. Имах същото чувство.
– Колко време ще мине, докато цялата територия на Аунаре бъде защитена?
– Пет дни. Вероятно по-малко, но не искам да обещавам прекалено много.
Изпъшках.
– Десет дни наистина ми се сториха дълго време. – Но това беше казал на срещата. Почти се бях скарал с него, но да го правя, докато тези хора подслушват, не беше добра идея.
Рисдън ме погледна.
– И искаше да кажа истината пред съвета? Няма шанс. Има изтичане на информация, но не съм сигурен кой от тях или дали е от всички.
– Няма значение сега. Амихана го оправи. – Слава на богинята. Бях толкова благодарен, че никога повече няма да се налага да се занимавам с тях.
Рисдън се усмихна гордо като баща.
– Наистина го направи. И ако изтече информация за десетте дни, така да бъде. По-добре да изненадаме СпейсТех. Може да ги уплаши достатъчно, за да ги накара да бягат. – Той се обърна, за да я гледа как се бие. – Какво прави?
– Не съм сигурен. – Трябваше вече да е използвала силата си, но…
Нещо полетя във въздуха към нея. Пъпеш.
Амихана кръстоса факсано пред себе си, кожата ѝ светна светкавично, изкрещя и тя го разсече.
Сила разкъса въздуха и пъпешът експлодира.
Кожата на Амихана сега остана ярка, както на всеки друг боец от Аунаре.
Предположих, че това е нещо, което са измислили, за да я накарат да използва силата си, но наистина ли беше полезно? Амихана трябваше да се научи да я използва бавно, стабилно, за да издържи по време на по-дълга битка. Не би трябвало да има нужда от пъпеша, за да я подтикне.
И тогава битката започна отначало с всичките ѝ стражи.
Щрак, щрак, щрак.
Щрак, щрак, щрак.
Щрак, щрак, щрак.
Този път силата на Амихана нарастваше, докато не започна да трепти опасно. Улових погледа на Рисдън и видях същия страх в очите му.
Не. Това не беше добре. Това беше опасно. Тя беше опасна. Ешрин хвърли пъпеша към Амихана. Викът ѝ проряза въздуха, когато пъпешът експлодира, но трептенето не спря. Той хвърли още един. Още един. Още един. И тогава нещо се промени. Всичките ѝ стражи се отдръпнаха, премествайки се в далечния край на стаята. Ешрин бръкна в торба и извади плод тинка с размер на юмрук. Рисдън мълчеше до мен. Наведох се напред на стола си. Ешрин ѝ кимна и тя кимна в отговор, поставяйки факсано пред себе си.
Не знаех, че е тренирала с по-малки цели, но имаше смисъл. Аз бях по-добър в малките неща. Тя беше по-добра в по-големите. Нейната способност взривяваше нещата отвън навътре. Моите отвътре навън.
Имаше смисъл тя да е тази, която ще взриви кораб. Тази експлозия трябваше да дойде от вътрешността на кораба, а не отвън и да си проправи път навътре, защото отбранителните системи не защитаваха отвътре. Те защитаваха само външната част на кораба.
За мен беше по-логично да използвам силата си срещу хора. Беше по-малко болезнено, по-малко хаотично и по-добре за всички, ако правих това. Същото важеше и за по-малките неща, защото сама, Амихана нямаше начин да спре шрапнелите или осколките от това, което взриви. Поради начина, по който силата ми работеше, беше по-лесно да се съсредоточа върху най-малките парченца и да ги накарам да имплодират сами.
Това не означаваше, че не мога да взривя кораб, нито пък че тя не може да удари нещо малко. Беше го правила и преди с бомбата, която беше хвърлена в стаята ѝ. Или да я взриви, или да я остави да убие Роан. Същото беше, когато моята психотична, интригантска бивша се опита да убие Амихана, докато бяха заключени в една стая заедно, но Амихана беше унищожила часовника на Сери – поредната бомба. Когато имаше правилната мотивация, можеше да го направи. Просто не беше толкова лесно за нея, точно както беше по-лесно за мен да уцелвам по-малки цели.
Бяхме по-подходящи за различни неща, но това ми харесваше. Даваше ни баланс, който беше уникален и невероятен.
Ешрин хвърли парчето тинка и тя изкрещя, освобождавайки силата си.
Плодът експлодира и фини парченца тинка полетяха във въздуха. Тя го беше ударила малко прекалено бързо, с малко прекалено много сила. Когато взривява нещо отвътре навън, не би трябвало да го унищожи толкова старателно, но беше впечатляващо. Никога не беше успявала да удари нещо по-малко от пъпеш, когато беше по-млада.
Тя опита още няколко пъти и тогава Ешрин бръкна в чантата си и извади нещо друго.
Присвих очи, опитвайки се да видя какво е, и после поклатих глава. Ба’на. Малкото квадратче щеше да е невъзможно за нея да го уцели. Рисдън ме хвана за ръката.
– Това е лоша идея. Ако пропусне, може да го нарани.
– Може би ще успее да го уцели. – Не беше вероятно, но беше възможно. Ешрин си пое дълбоко дъх, преди да ѝ кимне. Амихана отговори, като кръстоса факсано. Ешрин го хвърли и аз дори нямах време да извикам, преди той да се хвърли на пода. Трясъкът отекна във фитнеса и въздухът изведнъж ухаеше сладко. Облизах устни и вкусих ба’на.
– Е, това е един от начините – промърмори Рисдън, докато пускаше ръката ми. – Глупава и безразсъдна, но поне се опитва. Трябва да помислим за създаването на нещо друго, което да изстрелва ба’на по нея, за да не рискува охраната си.
– Но това правилният метод ли е? – Бях тренирал бавно за все по-малки цели. Тя се напъваше твърде много, твърде бързо.
– Вероятно не. Ще говоря с екипа ѝ.
Изсумтях в съгласие. Вероятно би било разумно. Не бях сигурен колко още мъка може да понесе Амихана. Случайното убийство на един от охранителите ѝ можеше да е твърде много за нея, особено ако беше Ешрин.
Блясъкът ѝ се върна към по-нормално ниво, без никакво трептене, а Ешрин хвърли чантата си с предмети за стрелба по мишена към стената. Един от другите ѝ охранители му донесе чифт факсано и след това те се приближиха до нея, връщайки се към нормална тренировка.
Видях как Рисдън си пое дъх и раменете му се отпуснаха. Почувствах същото облекчение.
Богиньо, почувствах ли и аз същото облекчение? Бяха готови и аз бях благодарен за това.
Те започнаха отново да тренират – нормален спаринг с факсано.
Погледнах към хората ѝ. Ешрин ги водеше, но всички бяха фокусирани върху нея, знаейки точно кога е на път да завие зад ъгъла и да стане опасна.
Върнаха се към пъпешите няколко пъти и веднъж към плода тинка, но никой не извади ба’на. Очевидно едно близко изправяне беше достатъчно за деня.
Слава на богинята.
Усещах как честотите ѝ се повишават, докато се уморяваше. Точно когато я усетих близо до края на силите си, те спряха да се бият, спряха да хвърлят пъпешите и най-накрая си починаха.
Кожата ѝ не правеше бързото проблясване, което би ми казало, че е празна, изтощена, свършена, но още един пъпеш и бих се обзаложил, че щеше да стане така. Наблюдавах я отблизо, докато си поемаше дъх. Започна да се протяга и след това направи това, което не би трябвало да може. Пое си дъх и блясъкът на кожата ѝ избледня, докато дори и намек от блясък не се появи от кожата ѝ.
Целият въздух се изтръгна от тялото ми.
Как… Тя беше събрала цялата сила, която беше призвала, и я беше бутнала обратно надолу. Не разбирах как можеше да направи това.
Не разбирах. Беше невъзможно и въпреки това го беше направила.
Кога се е научила да прави това? И ако можеше да го направи, защо все още ѝ трябваха пъпешите? Когато приключи с разтягането, тя се изправи и погледна Ешрин, давайки му знак с ръка. Следващо упражнение. Всичките ѝ стражи се отдръпнаха в краищата на стаята.
– Знаеше ли, че може да направи това? – Промърмори тихо думите Рисдън.
Не бях сигурен какво имаше предвид – бях твърде любопитен да разбера какво ще бъде следващото упражнение – и тогава осъзнах, че Рисдън има предвид как е изключила силата си толкова бързо.
– Не. – Дори не бях сигурен какво точно е направила и защо.
– Хм. – Рисдън остави кърпата и наблюдаваше дъщеря си. – Тя се е подобрила в някои отношения, но…
– Много по-добре, но… – повторих думите му.
Не биваше да изключва силата си по този начин. Не биваше да рискува екипа си, опитвайки се да порази толкова малки цели. И бях нервен за това какво можеше да се случи.
Амихана говореше тихо на Ешрин. Не можех да чуя какво казва от мястото, където стоях, но виждах, че разговорът е непринуден. Тя не просто даваше заповеди. Ешрин настояваше за това, което искаше да направи. Това ниво на доверие с екипа ѝ беше нещо, върху което работеше още от нападението срещу имението.
– Екипът ѝ изглежда солиден – каза Рисдън.
– Така е. – Бях щастлив, че е така. Това беше много хубаво нещо. – Аз… – Чакай. Не ми хареса изражението на лицето ѝ. Тя кроеше нещо.
Тя кимна на Роан.
– Започни.
Чакай. Започни какво?
Роан кимна.
– Разбрах.
Стаята потъмня и от земята бавно израсна град. Извисяващи се небостъргачи, покрити с графити. Коли и джипове с висока скорост се носеха по оживените улици. Гигантски камери за наблюдение се носеха над хората, които се блъскаха по улиците.
Всичко беше холографско, но интелигентно холографско. Имаше начини да се заснемат части от града, за да се симулира истинско движение през него.
Какво беше това? Истински град? Беше твърде мръсен, шумен и ужасно грозен.
– Какво е това?
– Албакърки – каза Рисдън. – Не го ли разпознаваш?
Усетих шока в тона му, но не можех да откъсна поглед от образите пред себе си.
– Не. Бил съм там и преди. Живял съм там от време на време, когато бях дете, но е неузнаваемо.
Изобщо не приличаше на това, което си спомнях. Рисдън изсумтя. Гледах как Амихана и екипът ѝ започват да навлизат в централата на СпейсТех и сякаш в стаята нямаше въздух. Опитвах се да намеря начин да избегна връщането на Земята, а през цялото време, през което работех денем и нощем, за да се уверя, че това няма да се случи, тя е планирала нашествие? Не. Не. Това не се случваше. Не можех да я оставя да се върне на Земята без мен. Тя ръководеше тази мисия, сякаш аз не съм с нея. Ако я хванат, нямаше нищо, което да не направя, за да я върна. Нищо.
Това би трябвало да всява достатъчно страх у всеки, който си помисли да ми я отнеме, но СпейсТех не разбираха Аунаре. Не разбираха какво съм или какво мога да направя. Не се страхуваха от мен. Още не. А трябваше.
Ще започнат да се страхуват от мен, преди тази война да свърши.
Щях да пазя Амихана в безопасност.
Нямаше значение какво трябва да направя. Нямаше да позволя тя да страда отново.
Никога повече.
Назад към част 6 Напред към част 8
