* * *
Айра излезе от „Естествена история“ в не по-малко приповдигнато настроение, отколкото беше излязла от „де Сигон“: господин ла Роже беше в много по-благоприятно настроение, отколкото беше предишния ден. Може би защото му бяха възложили да води и курса „Основи на заклинанията“ и сега можеше с гордост да твърди, че курсовете му отнемат същото време като „Практическа магия“.
Или пък се радваше на някаква друга приятна новина… Адептите не знаеха това. Но благодарение на някакво чудо сухия магьосник беше мил, учтив и толкова любезен, че дори не организира анкета, така че липсата на учебника не се отрази на крехката репутация на Айра.
Освен това отговора на единствения въпрос, който беше задал за страните на света, беше подсказан от гласа на нейния мемоарист. Той беше обиколил света и беше стигнал до заключението, че земята е кръгла и че слънцето изгрява на изток само защото има време да премине спокойно през нощта от другата страна на Зандокар и да се върне в началната си точка.
Господин ла Роже изглеждаше доволен от този отговор. И Айра напусна учебната стая, въодушевена от успеха си и изпълнена с надежда, че следващият урок – „Лекуване“, ще бъде също толкова лесен.
Господин Лоур беше дребен, мършав и много мил старец, който не се опитваше да напомня на учениците, че втория учебен ден изисква от тях да са подготвени за всеки предмет. Нещо повече, той не искаше да прави проучване и започна дълга лекция, за да обясни на новодошлите значението на важния си цикъл.
Сивокос и дългобрад, стария маг удивително обичаше да говори. И го правеше с такова удоволствие, водеше речта си толкова плавно и премерено, наслаждавайки се на вниманието и признателните погледи на адептите, че скоро те забравиха за снизхождението и започнаха да си чоплят носовете.
– Способността да лекуваш е една от най-важните и достъпни за всеки маг, способна да спаси не само неговия живот, но и да помогне на всеки, който страда, независимо от пол, възраст, раса или вид. Разбира се, някои аспекти в устройството и съответно в подхода към лечението при хората, елфите, джуджетата и представителите на други раси имат място, но основите на лекуването във всички случаи са едни и същи. Така че, след като ги усвоите, ще можете уверено да помогнете на всеки, който се нуждае от помощ…
Айра се прозя неусетно.
– Разбира се, няма да успеете да овладеете всички нюанси на моето изкуство през следващите седем години – това ще ви отнеме цял живот. Но основите са съвсем прости и именно с това ще се занимаваме през цялото време на обучението ви. За мое огромно съжаление само през първата година от престоя ви в академията ще можем да се срещаме доста често, макар че, разбира се, дори и това не е достатъчно за пълното овладяване на материала. В бъдеще времето, отделяно за мен, постепенно ще намалява и в крайна сметка няма да бъдат три или четири занятия седмично, както е сега, а само едно. Или дори по-малко. В същото време количеството на материала, който ще усвоявате самостоятелно, постепенно ще се увеличава. Дотогава обаче ще сте усвоили основните техники и ще можете да се усъвършенствате без моето пряко участие…
Учениците вяло наблюдаваха как господин Лоур бавно се разхожда покрай чиновете, сложил ръце зад гърба си и забърсва пода с дългата си бяла роба, но нямаше защо да се притесняват. На стария маг просто му беше омръзнало да стои на едно място и сега продължаваше да говори, както си върви, без да спира за миг и без да губи нишката на дългите си аргументи.
– Някои от вас може да си мислят, че изкуството на лечението не е толкова важно, колкото, да речем, практическата магия или елементарните умения. Бързам обаче да ви напомня, че в любимите ви бойни ситуации без умения за лекуване рискувате да останете извън строя за дълго време и така да лишите колегите си от необходимата подкрепа. Ето защо в часовете ни ще се научите да разпознавате различните видове рани, признаците на отравяне и ще започнете да се учите да приготвяте лечебни отвари… и в това ще ни помага много любезната госпожа дер Вага, с която вече се запознахте. Освен това ще ви покажа основните начини за справяне с кървенето, ще демонстрирам въздействието на различните видове магии върху човешкото тяло и ще ви науча как да се справяте с последствията от тренировъчните си битки…
Айра забеляза как Аранта се прозява деликатно, прикривайки устата си с длан, и също се прозя, неспособна да се пребори с приспивния ефект на гласа на учителя си.
Опита се да се засрами, но после видя съучениците си, проснати по чиновете, и се примири с факта, че щом дори гордия и снобски Асгрейв не можеше да скрие безумната скука, която го беше обхванала, значи и тя може да направи същото. Да не говорим за въздишащата Рева, Милера, войнствената червенокоса Зира, скромната и тиха Роза, която Айра дори не беше имала възможност да опознае, или за големия Бри, чието войнствено изражение беше изчезнало, заменено от непоносим копнеж и истинско желание да избяга.
– Разбира се, може да се каже, че лечението е постоянно отслабване на собствените сили – продължи с премерения си глас господин Лоур. – И донякъде бихте били прави, защото лечението винаги е изисквало отдаденост и жертви. А понякога дори истински подвиг, защото част от негативните явления на пациента по някакъв начин докосват лечителя. По същата причина ние не спестяваме страданията на всеки болен и винаги помним да поддържаме равновесие. На първо място защото има болести, срещу които сме безсилни. Точно както има естествен процес на умиране, срещу който няма абсолютно никакъв смисъл да се намесваме. Все пак трябва да отбележим, че дори и в най-безнадеждните случаи, когато прогнозата е крайно разочароваща, ние все пак се опитваме да облекчим мъките на нещастните хора. Или поне им позволяваме да отидат при Всевишния по най-малко болезнен начин, което само по себе си е голяма помощ…
Дългият взрив на гонга, който оповести края на досадния урок, беше благословия от небето. Въздишка на неизразимо облекчение обхвана редиците на учениците. Малкият магьосник, напротив, тъжно разпери ръце, погледна към нетърпеливо суетящите се адепти и разочаровано махна с ръка.
– Това е всичко за днес. Следващият урок е вдругиден, но не тук, а в лечебната сграда, където ще ви запозная с прости заклинания. Темата за подготовката ще бъде посочена в графика, така че ви моля да я прочетете внимателно. И моля да не закъснявате – курса ни и без това е твърде кратък, а аз не искам да го съкращавам още повече.
Господин Лоур се върна на бюрото си, заемайки достойно стола си, но младите магове вече бяха скочили от бюрата си и се втурнаха към вратата с обичайната младежка пъргавост, опитвайки се да се събудят от сън и първи да заемат свободните маси в трапезарията. Айра обаче не бързаше, защото се страхуваше да не се сблъска с Асгрейв или Аранта, които редовно я обсипваха с подигравки, затова се приготви бавно, тръгна още по-бавно и тръгна по коридора със скоростта на охлюв.
Надникна зад ъгъла и видя Грей, който стоеше до вратата на трапезарията и говореше развълнувано. Той говореше развълнувано със Сибил и още няколко момчета, чиито имена Айра не можеше да си спомни. Момчетата се смееха и шеговито се дърпаха, като блокираха единствения проход, така че беше невъзможно да се промъкне незабелязано.
Освен това погледа на Асгрейв се стрелкаше нагоре-надолу по двете широки стълбища и съседния коридор, като от време на време се спираше на момичетата, които идваха и си отиваха, и после разочаровано отново се отбиваше – явно чакаше някого. Явно чакаше някого, и то с нетърпение, защото не само че не влезе вътре да обядва с приятелите си, но дори поканата на Аранта да хапнат на двора беше почетно отклонена.
Айра се обърна и се отдалечи, осъзнавайки, че тази вечер ще бъде гладна. Не искаше да се забърква с Грей, а и не искаше да рискува да го ядоса като вчера. Освен това не беше сигурна, че следващия път ще успее да се изправи и да не падне, ако той отново я бутне „случайно“.
„Ще отида в оранжерията – реши Айра и набързо се насочи към тайния проход, който и беше показал Кер. – Ще остана там за известно време. Освен това Листик вероятно скучае. А и ябълките на госпожа Вага са узрели. Предполагам, че тя няма да има нищо против, ако си откъсна няколко?“
– Разбира се, че не! – Възкликна билкарката, щом Айра спомена за обяд. – Щом дори си готова да ми помогнеш с листовика и мелхиора, можеш да си вземеш колкото си искаш плодове! Тези, които са годни за консумация, разбира се! Надявам се, че можеш да различиш единия от другия?
В съзнанието ми веднага изникнаха цветните рисунки от атласа с подробни коментари и информация за свойствата на повечето лечебни растения.
– Да, госпожо Матис – усмихна се тя, готова да изтърпи дори силно главоболие в името на такъв подарък. – Знам малко за билките и съм чела Атласа на билколечението. Така че мога да направя разлика между плодовете на златната ама и кралския мак.
– Прекрасно. Ще те оставя да плевиш онази градинка там.
– Извинете ме, госпожо Матис, но мога ли да ви задам един въпрос? – Момичето изведнъж се заинтересува. – Кажете ми, как дърпате плевели, след като толкова много обичате растенията? Не ви ли е жал за тях?
– Жал ме е – призна билкарката. – Но ние не приемаме в академията тези, които по стечение на обстоятелствата не притежават магия, независимо от какъв вид и от какво благородническо семейство са били. И не прибираме просяци по пътищата или не даваме домовете си на бездомни скитници… нали?
Айра кимна принудително.
– Но какво общо има това с плевелите?
– Защото, скъпа моя, плевелите са същите като скитниците. Да, те са живи. Да, те също искат светлина и топлина. Да, всички те са същите творения на Всемогъщия, както и останалите от нас: невинни и недостатъчни от Негова гледна точка. Но това не означава, че ще им позволя да завладеят моята скъпоценна градина и да изтласкат онова, за което съм работила толкова усилено през годините. И това не означава, че им е позволено да създават свои собствени правила в дома ми. Разбирате ли?
– Не съвсем. Но ще помисля за това, госпожо Матис.
– Помислете – сериозно се съгласи билкарката. – Плевелите трябва да се изкореняват и да се поставят в някой далечен ъгъл. Нека поне да направят някаква полза, като изгният и се превърнат в тор. Не забравяйте: всичко се ражда от земята и влиза в нея, когато му дойде времето, така че в този смисъл не нарушаваме заветите на Всевишния. Дори един ден самите ние ще последваме плевелите и това също ще има най-великия смисъл.
Айра кимна и като постави внимателно изписаната си тетрадка на рафта, се обърна, за да види как листовика цъфти щастливо с поредното цвете.
– Здравей, листовик. Е, как си тук без мен?
Назад към част 14 Напред към част 16