***
– Господин Сатис! Господин Сати-ис!
Старият магьосник, чул развълнувания глас на секретаря, се обърна с неудоволствие към внезапно отворилата се врата.
– Казах ви, че съм зает – измърмори той недоволно, като погледна многозначително към посетителя, седнал на стола. – И си мисля, че помолих да не ме безпокоят.
Момчето, което се появи на прага, кимна виновно, после скръсти ръце на гърдите си с молба.
– Извинете ме, господине. И вие, господин Асгрейв, милостиво ми простете! Никога не бих посмял да прекъсна разговора ви, но пристигна изключително важен гост и потърси спешно господин Сатис – имал някаква неотложна работа!
– Извинявам се – въздъхна мага и стана от масата.
Младият мъж, който седеше срещу него, кимна рязко.
– Всичко е наред, ще изчакам.
Господин Сатис примижа недоверчиво, но Грей Асгрейв, потомък на един от най-благородните домове в Лир, който от малък беше известен с неприятния си нрав, изглеждаше необичайно спокоен.
Може би това привидно спокойствие се дължеше на факта, че молбата, която беше отправил към главния маг на столицата, беше доста конкретна. Нещо повече, тя беше почти незаконна. Бяха започнали да разговарят за това преди почти час и половина, бяха изразходвали много нерви, да държи всеки на своето мнение и, разбира се, така и не стигнаха до разбирателство.
Младият мъж не изискваше нищо по-малко от нарушаване на установените правила, а стария маг нямаше да го направи само защото единствения наследник на най-богатата фамилия в столицата закъсня за разпределението поради собствения си мързел.
Разбира се, стария Сатис не искаше да се кара с дома Асгрейв. Но и нямаше намерение да извърши ритуала в неподходящо време.
Да, той отлично знаеше, че записването в Академията за висши изкуства приключва днес. И много добре си спомняше, че младия Грей имаше добра магическа дарба. Беше сигурен, че той е един от най-силните в семейството си, така че нямаше никакво съмнение за съдбата му.
Въпреки това трябваше да се запише за разпределение не тази вечер, а най-късно вчера. А още по-добре – преди три дни, когато целия град празнуваше тържественото откриване на магическата арка. А той бе пропилял цялото това време в една елитна гостилница с приятелите си. Както обикновено се случва, той влезе в спор с един от покровителите. Предизвикал го на дуел. Наранил и почти убил противника си. Прекарал двайсет и четири часа в затвора на градската стража и само благодарение на намесата на татко бил освободен преди два часа под значителна гаранция. А сега седеше на стола за посетители с безгрижен вид, наивно вярвайки, че градския магьосник ще направи изключение за него.
– Господин Сатис, още веднъж ви моля да ми простите – прошепна секретаря, когато мага излезе от кабинета и затвори плътно вратата. – Но това е наистина важно. Освен това ми казахте да ви информирам незабавно, ако се появи господин Териас.
Когато чу името на неканения гост, мага скочи и тръгна енергично към втория кабинет, който пазеше за особено важни посетители.
– Донесе ли това, което поисках?
– Не попитах. Но той не носеше нищо. И той има гост със себе си, господине.
– Какъв гост? – Магът се намръщи, задържа се за кратко до втората врата, но не я отвори.
Секретарят сви рамене.
– Тя не се представи. Но от вида ѝ личеше, че трябва да е просителка.
– Добре, аз ще се заема с нея. Дръжте Асгрейв за известно време зает, а аз няма да съм тук още половин час – каза господин Сатис и със знак да освободи секретаря решително влезе в кабинета.
– Здравей, братко, отдавна не съм идвал – каза един набит, богато облечен мъж с набола брада и респектиращ корем. – Минаха почти три месеца. През това време съм пътувал до четирите кралства, а ти седиш в този кабинет и вероятно никога не си го напускал.
На устните на мага се появи лека усмивка – шегата не беше смешна, но така винаги го посрещаше по-малкия му брат: с крива усмивка, здраво ръкостискане и фраза, която напомняше и на двамата за бурната им младост.
До Териас едно момиче се поклащаше неловко. Красиво, светлокосо, със сиви очи. Тънка като тръстика и бледа, сякаш търговеца, пропътувал половината свят, я е намерил на пазара за роби в Нахиб или я е спасил от затвор в някое от свободните баронства и сега е решил да я покровителства.
Бедността на момичето беше очевидна с просто око. Носеше непривлекателна сива рокля, която не ѝ беше прилепнала по тялото, нямаше никакви бижута и обувки, явно обути на бос крак. А светлорусата ѝ коса беше сплетена на обикновена селска плитка с един-единствен люляков кичур сред нея.
– Идвам при теб с молба – потвърди най-лошите предположения на мага господин Териас. – Знам, че е късно и не обичаш да работиш след уговореното време, но наистина е спешно. А ние не можем да се справим без теб.
Старият маг мислено смръщи нос: почти всички дела на брат му бяха спешни и важни. После отново погледна момичето и внезапно се намръщи.
– Коя си ти, дете? Какво е името ти?
Момичето го погледна с объркан поглед.
– Айра.
– Откъде идваш?
– Не си спомням – промърмори тя тихо и очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи.
Господин Сатис повдигна вежди от изненада, но търговеца кимна спокойно.
– Намерих я край реката. В самия край на Защитената гора. Боса, облечена в окървавена риза, без никакъв спомен за миналото си. С изключение на името ѝ.
– Е – каза мага, като подкани момичето с пръст. Когато тя се приближи, той я огледа от глава до пети. После я помоли да вдигне ръце и внимателно прокара върховете на пръстите си по гладките длани, които не познаваха грубата работа. Той опипа главата ѝ. Погледна невярващо люляковия кичур в косата ѝ. Вгледа се внимателно в аурата. А после се отдръпна и със знак, приканващ гостите да седнат, потъна в един стол до камината със замислен поглед.
Момичето го интересуваше.
Не факта, че е загубила паметта си, разбира се – само в Лира имаше много такива случаи, да не говорим за останалата част от страната. Чукни някого по главата и можеш да гледаш истинско зомби, колкото си искаш. Без памет, без вяра, без пари и без семейство.
Но този случай е различен: Момичето не е било подложено на физическо насилие. По бедното момиче нямаше следи от удари, синини, подутини и хематоми. Нещо повече, заклинанието за издирване го увери, че момичето е напълно здраво. Единствено по дланите на ръцете ѝ той видя неразбираеми белези под формата на звездички, но те бяха стари и явно не ѝ причиняваха ни най-малко неудобство.
Но аурата на гостенката беше необичайна. Градският маг не се беше сблъсквал с нея досега през живота си. Или по-скоро за пръв път през дългогодишната си практика не успяваше да я види добре. Когато се опита да я докосне със заклинание за търсене, аурата на момичето първо избледня и стана неясна, а после изведнъж се стопи, сякаш изобщо не съществуваше.
Старецът не откри никакви защитни заклинания или следи от други магии у гостенката. Във всяко отношение девойката беше чиста като бял лист хартия. В емоциите ѝ преобладаваше пълното объркване. По бледото ѝ лице се четеше или недоверие, или страстна надежда. А в очите ѝ се четеше такова отчаяние, че дори и глупак би разбрал, че тя не играе. Наистина беше изпаднала в някаква беда, за която, за съжаление или за щастие, изобщо не помнеше нищо.
– Имаше ли нещо в себе си? – Попита замислено магьосника, докато гостите се настаняваха на столовете си и го гледаха с очакване.
Териас поклати глава.
– Нямаше пръстени, нямаше етикети, нямаше амулети, нямаше клеймо.
„Значи не е робиня – помисли си Сатис разсеяно. – И не е престъпник.“
– На какъв език говореше, когато я намери?
– Нашия. Лигерийски.
– Какво още си спомняте за себе си? – Внезапно се обърна към момичето господин Сатиас.
Тя помръдна от изненада, а после се намръщи.
– Нищо, сър.
Старият маг се прокашля многозначително и търговеца повдигна вежди от учудване: брат му вече ѝ беше говорил на аркайски.
– Знаете ли този език? – Магьосникът внезапно премина на яндарски.
Айра кимна, без да се колебае.
– И този също? – Старецът се осмели да заговори на карашехски.
– Да, разбирам ви добре.
– Прав си – замислено каза мага, като хвърли изразителен поглед към брат си: момичето говореше всички езици ясно, без ни най-малък акцент. Значи в някакъв момент е била добре обучена и затова версията за селския просяк не вървеше. – Това наистина е интересен случай. Кажете ми, млада госпожице, на колко години се чувствате?
Айра сви рамене.
– Двадесет.
– Какво знаете за маговете?
– Нищо, освен това, което ми казаха по пътя господин Териас и хората му.
– Случи ли ви се нещо необичайно по пътя към Лир?
– Не съм сигурна – каза тя несигурно. После добави смутено: – Но не видях много по пътя, защото през по-голямата част от него бях във фургона.
– Когато я намерихме, тя не можеше да ходи – обясни търговеца. – Не знаеше най-простите неща. Едва ли е можела да говори. И беше толкова слаба, че едва можеше да се движи. А по следите от краката личеше, че е била отнесена на брега от течението. Но как не се е удавила с това състояние, не ми е ясно.
Градският маг погледна неподвижно седящото момиче.
– От колко време пътуваш?
– Три седмици – отвърна търговеца отново за Айра. – Тя проговори само след няколко часа. Тя стана от леглото на втория ден. Започна да ходи на петия ден. Седмица по-късно вече тичаше и влезе в Лир на собствените си крака. Тя се възстановява невероятно бързо. Бих казал, че твърде бързо. И се държи така, сякаш някога е била добра в много неща, но ги е забравила. Ето защо я доведох при теб.
Господин Сатис кимна.
– Точно така. Но не мисля, че мога да ви помогна. Твърде късно е за съдбата – завърших последния обред преди три часа. А и повторното отваряне на арката заради една-единствена душа ми се струва малко… разточително.
– Ще ти бъда задължен – изведнъж каза търговеца. – Моля те, помогни ми.
Градският маг се обърна изненадано, но брат му само въздъхна тежко и предложи:
– Ще излезем ли навън?
Сатис погледна съмнително към уплашеното момиче и неохотно се изправи.
Щом се озоваха в чакалнята, мъжете спряха един срещу друг и известно време мълчаха.
– Защо? – Попита тихо магьосника, като се взираше внимателно в очите на по-малкия си брат.
Господин Териас се усмихна топло.
– Това момиче спаси живота на племенницата ти, когато тя се сблъска с блатна усойница. Обещах да помогна.
– Нали разбираш, че загубата на паметта най-вероятно е причинена от въздействието на магия?
– Да, показах я на лечители и те също мислят така. Но никой от тях не можа да ѝ помогне, затова дойдох при теб.
– Но аз не мога да извърша ритуала сам. Нямам нужните правомощия.
– Поне опитай. Ако успееш, момичето ще се върне у дома. Или поне ще си спомни какво се е случило с нея. А ако не, тя ще остане при мен за известно време. И след година ще премине през ритуала, за да бъде напълно предопределена.
Градският магьосник се замисли за миг. После неохотно си призна:
– Тя има дарба. Слаба, но все пак дарба. Да попадне в ръцете на добър лечител е единствения ѝ шанс. Но има само едно място, където има лечител от такъв калибър. И това е единствената причина, поради която ще направя това, за което ме молиш. Но имам едно условие: тя да не влиза сама в арката.
– Ще го направя – сви рамене търговеца. – А ако се наложи, ще платя и за двамата.
Назад към част 1 Напред към част 3