***
Айра се подготвяше за следващото си занятие по бойна подготовка с цялото си старание.
Стига вече с „пейката на неудачниците“. Целият клас се гърчеше вече трета седмица, очаквайки с нескрита радост присъдата на господин Дербер, както и нова причина, поради която Айра не можеше да продължи.
Но това беше вече всичко! Имаше костюма, обувките и колана и беше изчела методологическите книги, жертвайки за това многострадалната си глава. Беше изтичала и до хранилището между часовете, разпитвайки Марсо за учителя, за уроците му и за възможните причини за предразсъдъците му.
Призракът каза с насмешливо подсмърчане, че Дербер е просто педантичен воин, обсебен от прецизността. Освен това имал необяснима склонност към визуалното обучение. С други думи, за да може класа да бъде пропит от сериозността на предмета му, господин Дербер умишлено търсеше най-разсеяния и най-неуспешния бедняк в дисциплината си, а после с рядка настойчивост демонстрираше грешки, които никога не биваше да се допускат.
Като човек с опит и стаж, видял много новобранци в живота си, Дербер никога не беше допускал грешка с „опозорен“ ученик. Избираше само онези, които наистина не бяха в състояние да се издигнат над най-ниското ниво в уменията за боравене с оръжие, и запълваше времето им с по-обичайните занимания – четене и теоретични изследвания, към които слабия организъм на ученика е много по-добре приспособен, отколкото към физически упражнения.
В разбирането на стария войник ученика нямаше какво да губи. Разбира се, нещастника беше руган при всеки удобен случай за най-малкото провинение, понякога толкова незначително, че други учители не биха му обърнали внимание. От това той изпадаше в немилост от връстниците си, губеше още повече, изнервяше се и, разбира се, забравяше за нещо друго. За нов гаф отново го наказваха, обема на зададената литература прогресивно се увеличаваше, настроението и самочувствието на нещастника падаха почти до нулата. Но по-способните и съответно наперени ученици ставаха копринени и проявяваха рядко усърдие в ученето. Това, разбира се, не можеше да не радва строгия ветеран.
Кой беше виновен, че този път избора му падна върху едно закъсняло момиче с вечна уплаха в очите? Вероятно никой. Но Айра, чула такава поучителна история от призрака, отначало се учуди, после се възмути и накрая реши да спре порочната практика на господин Дербер. И до следващия урок направи всичко възможно, за да не му даде повод да я изхвърли от класа.
Учебната зала я посрещна със звънлива тишина и злорадстващи погледи от страна на съучениците ѝ.
– Вижте, лейди Мишка е тук – каза Аранта с мила усмивка на приятелите си.
– Да – съгласи се Итава с кисела физиономия. – Както винаги, сива, дребна и невзрачна.
Зира се ухили.
– Чудя се дали Дербер ще ѝ позволи да учи днес. Или отново ще я отпрати, както миналия път?
Айра се престори, че не чува, и се изправи последна, като се открояваше сред връстниците си с цвета на дрехите, решителното си лице и стиснатите до болка юмруци.
Преди това дори беше вързала косата си, като я пристегна с фибичката, която беше получила от Кер. Сложи си лек кожен колан, усука и подгъна дългия си панталон, внимателно пристегна яката на ризата си и сега напрегнато чакаше думата на учителя.
Господин Дербер, виждайки упоритата ученичка, мълча доста дълго време. Толкова дълго, че младите магове започнаха да се гледат един друг и в равномерния строй от адепти се разнесе лек, тревожен шепот.
Учителят крадешком изучаваше плътно прилепналия, грижливо изчистен, изгладен и безупречно чист костюм. Изряден ремък от някаква рептилска кожа. Меки чехли, които бяха удобни за тичане, скачане и избягване на удари. След това погледна решителното лице на момичето, изучи за секунда горящите му очи, а после се обърна.
– Униформата ви е твърде светла, лейди Айра – сухо каза учителя и се отдръпна. – Тя не е подходяща за занятията. Ще напуснете строя и моля следващия път да дойдете с по-подходящо облекло.
Какво?!
Това не го притесняваше преди!!!
Формацията, като чу изявлението на учителя, охотно се захили, а скулите на Айра побеляха от гняв.
Свивайки недоброжелателно очи, момичето студено попита:
– Лер, лишавате ме от правото да започна урока само въз основа на цвета на дрехите ми?
Господин Дербер замръзна от изненада.
– Какво казахте?
– Попитах: На какво основание ме изхвърляте от класа за пореден път? – Попита тя равномерно, като умишлено пропусна задължителната представка „лер“. Достатъчно! Няма нужда от „лер“. – Според правилника на академията номер седемстотин и тринайсет, параграф трети, член седми, ученика е длъжен да посещава занятията в униформата, предписана от заповедта. А именно – облекло от мека тъкан, състоящо се от – цитирам: „два елемента с одобрена кройка, дълга риза, подобен тип панталони, предназначени да предпазват адептите от счупвания, навяхвания, порязвания и други видове наранявания, които могат да възникнат по време на цикъла на бойната подготовка“. Там се казва също, че комплекта задължително трябва да включва защитни обувки и колан със специални свойства, чиято цел е да сигнализира на учителя за здравословното състояние на ученика. Което е абсолютно необходимо за навременното откриване и предотвратяване на наранявания…
Господин Дербер внезапно се закашля.
– В него обаче не се казва нито дума за това, че цвета на униформата е причина на ученика да му бъде забранено да посещава часовете… лер – завърши Айра студено, като го гледаше уверено право в очите. – А наредбата е изготвена и подписана лично от вас. Преди десет години. А след това е допълнена, одобрена и заверена от магистериус Алварис ал дер Мора, след което в нея не е направена нито една промяна. Което поражда основателния въпрос: защо нарушавате собствените си правила?
Или може би по-добрия въпрос е: защо не ме харесвате толкова много?
В залата настъпи гробна тишина.
Учениците, шокирани от подобна дивашка наглост, почти едновременно се обърнаха и се вгледаха в досега безропотната и уплашена Айра. Тя все още стоеше с високо вдигната брадичка и очаквателно гледаше учителя.
„Това е достатъчно – помисли си тя спокойно. – Няма да го приема повече. Войникът, чието име никога няма да науча, беше прав: веднъж позволиш ли им да седнат на врата ти, никога няма да се отлепиш.“
Господин Дербер се върна бавно и се вгледа по-внимателно в сивата мишка, която изведнъж му беше показала зъбите си.
Не го беше очаквал… поне не толкова скоро: обикновено „неудачниците“ започват да се бунтуват в края на втория месец, но тази не издържа дори един месец – изпадна в ярост. Макар че отначало изглеждаше, че определено ще предпочете да го приеме и да свали ръце. Но още повече не очакваше, че тя изведнъж ще тръгне да рови из архивите, ще намери стари заповеди и ще му пъхне нос в документите, които е подписал със собствената си ръка, настоявайки за… за какво?
– Значи искате да се обучавате, лейди? – Попита накрая равномерно учителя.
– Да, лер.
– И желаете да го правите наравно с всички останали?
– Да, лер – сухо повтори Айра.
– И вие настоявате на своето решение?
– Да – повтори тя за трети път, след което господин Дербер въздъхна обречено.
– Добре. Отсега нататък ти е позволено да посещаваш занятията по всяко време на деня и нощта, с всякакви дрехи и във всякакво състояние. Тъй като не желаете да се вслушате в мнението ми, ще бъдете обучавана наравно с всички останали. Няма да се вземат предвид разликите във възрастта или нивото на опит. Отговорността за резултата от вашето упорство ще лежи единствено на вашите плещи.
„С други думи, трябва да присъствам на урока, дори и да умирам от преумора – помисли си момичето с непонятно раздразнение. – Дори и да бъда прободена с нож през цялото тяло или всичките ми кости да бъдат счупени. И ако това се случи, никой дори няма да се смята за виновен, защото аз съм доброволец. И много неща могат да се случат, защото няма да ме третират като начинаещ. А всъщност може и да ме сложат в двойка със Зира или Асгрейв, за да не вадя чужди грешки на очи. Това е хубаво. И нещо повече, всичко ще бъде по моя вина. Не е ли така, господин Дербер?“
Учителят хладнокръвно уточни:
– Разбирате ли, лейди?
– Да, лер – изсъска Айра, твърдо решена да издържи изпитанието на всяка цена.
– В такъв случай до следващия урок ще трябва да овладеете шест важни глави от Трактата за основите и да ги обобщите в писмен вид. Само при това условие ще ви приема за курса.
Момичето стисна устни, борейки се с погледа на стария войник.
По дяволите, той означава, че и днес тя ще трябва да седи два часа на пейката! Да седне на пейката, когато няма нито една обективна причина за това?! Въпреки факта, че тя помоли… или по-скоро поиска да ѝ бъде позволено да учи с останалите? !!!!
– Ще ми позволите ли да започна веднага, лер? – Каза бавно Айра.
Господин Дербер кимна.
– Можете да напуснете залата по всяко време, когато пожелаете. Но точно след три дни трябва да се върнете в определения час, за да покажете готовата си работа и да започнете урока.
– Благодаря – сухо каза момичето и без да каже нито дума повече, рязко се обърна и излезе от стаята с високо вдигната глава, треперещи устни и огромен, студен, невероятно тежък камък на сърцето.