* * *
Когато остана сама, Айра се притисна в мекото кресло и застина тревожно, осъзнала, че съдбата ѝ се решава.
Господин Териас беше добре познат човек в столицата. А Айра имаше голям късмет, че беше изхвърлена от реката на пътя на този конкретен керван. Някой друг можеше просто да премине покрай нея. Или пък да я отведе до най-близкото село и да я изхвърли, мислейки, че принадлежи там. Тогава щеше да ѝ се наложи да се скита из чужди къщи, да проси милостиня, да спи под оградите и да се крие от нахални мъже с повече бързина, отколкото от диви зверове. В крайна сметка, да стане нечия квартирантка и да се надява, че добротата на собственика ще се простира достатъчно далеч, така че на Айра да не се налага да плаща за нощта, затопляйки чуждото легло.
Последната мисъл накара момичето да потръпне – изглеждаше ѝ толкова диво и чуждо. Сякаш някой ѝ прошепна на ухото или просто ѝ напомни за разговор, който бе чула някъде.
Всемогъщи… Как можеше да се случи така, че тя изобщо да няма спомени? Къде беше живяла преди? Коя беше тя? Какво е правила? С какво се е занимавала?
На тези въпроси нямаше отговори. А опитите да си спомня винаги завършваха по един и същи начин – досадна болка в слепоочията, чувство на безумна тежест в гърдите и гъста лилава мъгла пред очите ѝ, последвана скоро след това от истинско припадане.
– Изглежда, че си прокълната – беше казал веднъж един от пазачите в кервана. И Айра беше склонна да се съгласи. Особено след като разбра къде точно са я намерили.
Казваха, че Занд е най-опасното място на света, дом на странни зверове, отровни треви и немислими чудовища. Носеха се слухове, че там човек дори не можел да диша въздух, без да не хване някоя болест… Затова в незапомнени времена елфите го обградили от всички страни с гори-пазители, а на границата постоянно дежурели магове-охранители.
Никой не можеше да отговори как Айра се е озовала на това ужасно място: Хората рядко се заселваха край Занд. Никой не е оцелявал в него. Дори опитните ловци се стараели да не излизат извън границите на Защитената гора, а онези, които все пак отивали там, бързо били отпращани от бойните магове. Или пък ги предаваха на стражите, ако се окажеше, че нарушителя е беглец, който се опитва да избегне заслуженото наказание.
Никой от стражите обаче не беше попадал на Айра. Тя не би могла да оцелее сама в Защитената гора. В същото време никой не я търсеше, хората в околните села никога не бяха чували за изчезнала благородна дама, а името ѝ не фигурираше в списъците за издирване на местните стражи.
Айра знаеше точно защо господин Териас я бе довел в Лир – веднъж годишно Лигерия празнуваше Деня на откриването, когато пълнолетните младежи можеха да отидат при градския магьосник и да разберат каква съдба ги очаква, без да плащат такса.
От разказите за ритуала тя разбра само, че с разпределението се занимават магическите арки, които бяха поставени във всички големи градове на Лигерия. И всеки, който минел през такава арка в определен ден и час, уж виждал подготвеното за него бъдеще.
Понякога дори дежурните гадатели на арките не знаеха какво е това бъдеще. Някои от тях, преминали през ритуала, просто придобивали някакво знание. Но повечето от тях изчезвали от родния си град по съвсем реален начин и се озовавали там, където им било писано да бъдат. Например във военна казарма, в магазина на хлебар, цветар, ковач. Може би в къщата на бъдеща булка или младоженец, или дори в самия кралски дворец.
Носеха се слухове, че преди два века крал Волиант се е възкачил на трона на Лигерия именно по този начин – по време на телепортацията от тавана полетял камък, който убил бившия владетел, а на негово място се появил бос младеж с торта, която току-що бил откраднал от един продавач на храна.
А имало и случаи, когато на среща на крадци се появявало добро момче, например. Или в тайното леговище на наемен убиец. И тогава човека бил изправен пред избор – да следва съдбата си или да се върне у дома, след като е сметнал, че мнението на арката е погрешно.
Въпреки това, както гласеше слуха, те никога не са грешали, така че господин Териас реши да доведе Айра в Лир. Въпреки че, закъсняха безнадеждно за празника, търговеца смяташе, че не всичко е загубено. А и Айра имаше малък шанс да разбере истината. Ако, разбира се, господин Градския маг се съгласеше на малко отклонение от правилата.
Когато вратата на офиса отново се отвори, Айра скочи от стола си и се вгледа тревожно във влезлите мъже.
– Ще се опитам да ви помогна – каза сухо мага. – Но не мога да гарантирам, че ще си спомниш нещо.
Айра се поклони леко.
– Благодаря ви, господин Сатис. Това е най-доброто, на което можех да се надявам.
– Хайде да вървим – каза стареца, сякаш не беше чул. – Времето ни изтича, така че ще трябва да направим ритуала сега. Териас, ти ще трябва да останеш тук.
– Успех, Айра – усмихна се окуражително търговеца, когато момичето се обърна колебливо в негова посока.
Тя отново се поклони, изразявайки мълчаливо благодарността си към този щедър човек. И когато магьосника нетърпеливо заудря с пръсти по отворената врата, тя тихо обеща:
– Благодаря ти. Никога няма да забравя това.
– Добър човек – изведнъж басов мъжки глас избръмча одобрително в главата ѝ. – Умен, честен и късметлия. Повярвай ми, дъще, трябва да се държиш за тях с две ръце – те никога няма да те предадат. Ако намериш дори един от тях, ще го взема за зет без възражения. А ако се подхлъзнеш… ще ти дам един колан, за да бъдеш по-внимателна следващия път.
Айра следваше мага мълчаливо, като се преструваше, че не е чула нищо.
Колкото и добре да се чувстваше към търговеца, спасил живота ѝ, и към мага, който се бе съгласил да ѝ помогне, имаше една тайна, която криеше от тях: чуждите гласове бяха започнали да я безпокоят почти веднага след като момичето се опомни. Мъжки и женски, детски и старчески, те се появяваха от нищото, говореха сами и изчезваха безследно, оставяйки Айра изгубена в догадки.
Най-страшното беше, че никой друг не ги чуваше, освен нея. И тъй като подобни неща се смятаха за лоши предзнаменования дори сред маговете, Айра не каза нищо. Не искаше господин Териас да я помисли за луда.
– О, не се притеснявай за глупости, скъпа моя – каза отново гласа в главата ѝ. Този път беше женски, нисък и дрезгав. Идваше отдалеч, сякаш момичето беше подслушало нечий разговор. Но в същото време изглеждаше толкова реален, сякаш непознатата дама стоеше на една ръка разстояние. – Да гадаеш какво ще си помислят хората за теб е последното нещо, което трябва да правиш. Повярвай ми, скъпа моя, те се интересуват само от себе си. Затова прави това, което смяташ за правилно, и забрави какво казват глупаците. Има причина, поради която Всемогъщия те е довел тук именно днес, нали?
Айра се стъписа от изненада, когато монолога рязко прекъсна, а гласа на непознатия, изтънявайки, изчезна също толкова внезапно. Заедно с него изчезна и усещането за присъствието на непознатия, но за миг пред вътрешния ѝ поглед проблясна образа на пищно облечена дама, която лениво размахваше дълъг мундщук и изнасяше лекция на млад студент, който ѝ обръщаше почтително внимание.
Къде се случваше това, с кого и кога, Айра дори не можеше да си представи.
Дали изобщо някога се беше случвало, или тепърва предстоеше? Дали някога неволно бе станала свидетел на този разговор и после бе забравила? Или пък той беше изречен тук и сега специално за нея?
За всичко това тя можеше само да гадае. Но понякога гласовете и даваха неочаквани улики и ценни съвети. Само благодарение на тях Айра успя да види притаилата се в тревата блатна усойница, а след това да извика навреме на невнимателната дъщеря на господин Териас, която едва не бе настъпила хлъзгавата усойница.
– Почакайте тук, лейди – каза стария магьосник, когато излязоха от приемната и отидоха до съседната врата.
Айра покорно остана на мястото си. Когато магьосника отново излезе от стаята, тя с изненада видя, че той не е сам. В това, разбира се, нямаше нищо лошо, но не ѝ хареса изражението на лицето на човека, който дойде след него, и който приличаше на богат аристократ.
Беше красив, трябваше да признае, от онзи вид изтънчена красота, която можеше да се усети в породата. Вълниста черна коса, почти същите черни очи, високо чело, от което непознатия небрежно бе махнал дълги кичури. Висок, строен, просто сияещ от увереност и осъзнаване на собствената си сила, той изглеждаше невероятно добре дори за Лир. Особено в изящна черна камизолка със снежнобяла яка и същите съвършено бели ревери на ръкавите.
– Готов съм да изпълня исканията ви, лорд Асгрейв – сухо и официално каза мага, като се обърна към момчето. – И двамата осъзнаваме, че това е против правилата, но тъй като обстоятелствата са такива, че трябва да отворя арката в безбожен час, можеш да я използваш и ти.
На устните на младия лорд се появи разбираща усмивка.
– Знаех, че можем да намерим общ език.
– Следвайте ме – заповяда господин Сатис, вместо да отговори, като очерта невидим кръг с дясната си ръка. В коридора се отвори портал точно пред очите на Айра, която беше шокирана от привидната простота на това движение, и магьосника се гмурна в него без забавяне, като моментално изчезна в синкавата мъгла.
Момичето, колебаейки се, се гмурна вътре, следвано от замисления поглед на младия мъж. Тя излезе в средата на огромен, потъмнял площад, близо до големите каменни стъпала, водещи към древна гранитна платформа.
– Елате при мен. И двамата – каза магьосника, който вече се беше изкачил до върха. – Момичето ще тръгне първо. Ти, Асгрейв, втори.
Безупречният наклон на грациозно наведената глава на младия лорд изглеждаше усъвършенстван до съвършенство. Палавото лице не промени изражението си нито за миг. Тънките пръсти, небрежно прибрани зад богато бродирания колан, дори не трепнаха. Но острия, подобен на кинжал поглед беше толкова изразителен, че Айра моментално осъзна, че оттук нататък си има личен враг, който никога няма да ѝ прости днешното унижение: Да премине през ритуала след някаква злощастна…
Магьосникът спря в средата на платформата и направи няколко движения с ръце, като си мърмореше нещо.
Самата арка, направена от бял камък и покрита с цъфнали лилии, изглеждаше невероятно древна и вдъхваше сила. Наблизо върху поставка стоеше голям пясъчен часовник, в който бавно и безспирно се сипеха златни песъчинки. От другата страна имаше мъничка статуетка или на бухал, или на сова, и причудлив надпис на непознат език, който Айра не можеше да разчете, колкото и да се стараеше.
– Когато ти кажа, ще излезеш напред и ще се опиташ да не мислиш за нищо – каза строго господин Сатис, прекъсвайки за миг заклинанието. – Запомнете, че нищо от това, което ще видите днес, не е задължително. И всичко, което няма да видите, има право да съществува. Съдбата не е съдба. Тя е ваш собствен избор. И ваш собствен път, върху който Завета на маговете и Академията за висше изкуство нямат никакво влияние. Арката само подсказва какъв би могъл да бъде той. И, ако е възможно, предоставя най-краткия път към целта, която трябва да постигнете. Надявам се, че това е ясно?
Айра и лорд Асгрейв кимнаха едновременно.
Магът кимна доволно и вдигна ръцете си, които бяха обгърнати от призрачно синкаво сияние. Почти веднага камъните в основата на колоните пламнаха с бели светлини. После от магьосника до тях се простря тънка нишка, а след това цялата платформа засия, сякаш в нея бе избухнало малко слънце.
„Колко ли хора ще събудим сега? – Изведнъж се притесни Айра, когато площада се освети като дневна светлина. – Всички ще видят, че става дума за магьосничество. Надявам се, че господин Сатис няма да бъде наказан заради нас?“
– Каква глупачка! – Друг глас изхърка нелюбезно в главата ѝ. Беше третия през последните двайсет и четири часа, мъжки, но и напълно непознат. – Като те слушам, само ти си виновна за всичките си неприятности и нещастия. Когато влезеш в богата къща и предложиш да си купят цветя от теб, трябва, разбира се, да проявиш уважение към собственика. Но това не означава, че той ще купи каквото и да било. Запомни, Мела, че ние винаги правим своя избор и никой в целия свят не може да ни отнеме това право. Чуваш ли ме?
– Да, дядо – тихо отговори тънкия глас на момичето.
– Добре, тогава. Тогава вземи кошницата, изправи гърба си и никога не забравяй това, което ти казах. И тогава дори стария глупак Перек няма да може да те нарани…
– Лейди Айра, време е – напомни ѝ магьосника с пресипнал глас, когато светлината от арката стана непоносима.
Момичето преглътна и се приближи, подчинявайки се на властния поглед на стареца.
Казват, че на Зандокар има само три важни събития в живота на човека – раждане, придобиване и смърт – а тя тъкмо наближаваше второто и може би най-важното. Имаше за какво да се вълнува.
– Хайде, лейди, побързайте – каза мага, а по слепоочията му изби пот.
– Движи се! – Младият лорд съскаше отзад и Айра усети безпогрешно бутане в гърба си. И тогава тя пое още въздух, стисна очи, а после се реши и бързо пристъпи напред – към собственото си бъдеще и към пълната неизвестност, в която падна буквално с главата напред.