***
Вейр беше уморен: Седмицата, откакто беше напуснал дома, беше знойна и гореща до безобразие. Все още беше средата на пролетта и земята се беше размразила съвсем наскоро, но слънцето все още печеше следобед и вечер, сякаш за да компенсира липсата на топлина, която беше дало на света през кратките зимни месеци. След няколко седмици селяните може би ще могат да се заемат с обработката на нивите… макар че какви ниви имаше? Кой знаеше дали все още са живи? И дали проклетата мъгла беше оставила още по-лоши следи от предишния път?
Когато си помисли за дома, младия мъж стана мрачен.
Мисълта за позорното бягство все още резонираше в душата му с дълбока обида. Не, в ума си той осъзна, че баща му е бил прав за нещо. Но сърцето му все още не желаеше да го приеме. И всеки път, когато Вейр мислено се връщаше към онази нощ, нещо болезнено се стягаше в гърдите му, пред очите му отново се появяваше разплаканото лице на майка му, а в главата си продължаваше да мисли, че ако всичко се повтори, както преди седем години, никой няма да може да защити родителите му. И беше толкова трудно да осъзнае това, че на младежа му бяха необходими много усилия, за да се съвземе и да продължи напред. Вместо да пренебрегне заповедта на баща си и да се втурне обратно към къщата с цялата скорост, която можеше да събере.
Сега той се насочваше на североизток, по криволичещата пътека между хълмовете на Лентата, която след няколко дни щеше да го отведе право към устието на могъщата Арга. Там се намираше и Парма, доста голямо село, където понякога идваха големи кервани и където той и баща му бяха ходили на есенния панаир две години подред. Там Вейр се надяваше да намери пътуващия магьосник, ако не и отговори на въпросите си.
Беше сигурен, че странните неща, които се случват в подножието на планината, нямат нищо общо с природни явления. Тази подозрителна мъгла, от която обикновените хора замръзваха, а някои от тях дори умираха, просто не можеше да бъде обикновена. Следователно маговете би трябвало да се интересуват от нея. Проведете някакво разследване, отидете в планините, проверете Защитените гори… направете нещо, за да спрете хората да изчезват безследно в покрайнините!
Вярно е, че Вейр не е бил жив в годината, когато дядо му е починал. Но баща му веднъж му каза, че е имал лош сън. В него видял едно затънтено село, къщата си, покрита с белезникава мъгла, полупразния двор и престарелия си баща, който по някаква причина стоял неподвижно сред мъгливия облак и със свиреп поглед право пред себе си, проклинал гръмогласно.
Мъглата сякаш заглушаваше гласа му и всички други звуци, правейки ги нечути и слаби. Това правеше жилищата да изглеждат пусти и празни, а спящите в леглата си обитатели – като обикновени марионетки, без разум, без воля, без дори най-слабото проблясване на живот. Само кучето на възрастната съседка скимтяло жално и отчаяно, а завесите на прозореца на една от къщите, където небрежната стопанка беше забравила да затвори щорите за през нощта, се движели лениво.
Но най-лошото беше, че това, което се случваше в съня, беше толкова реално, усещането за неумолимо приближаващо бедствие толкова силно, а лицето на баща му толкова непознато, че на сутринта ковача … по това време той вече си беше спечелил славата на добър майстор … се събуди в студена пот и със силно туптящо сърце, знаейки отнякъде точно, че в селото има неприятности.
Но си спомнил за съня чак когато, воден от странно предчувствие, изскочил на двора и намерил баща си мъртъв, а до него меча му бил наполовина заровен в земята.
Наблизо било намерено и кучето на съседката, което успяло да скъса въжето и намерило смъртта си близо до плета. Изглежда, че нещо до такава степен е изплашило кучето, че то е избягало в ужас, без да знае къде отива и защо бяга. Но кучето, както и стареца, нямали никакви рани или наранявания, които да обяснят случилото се.
Вярно е, че никой от другите обитатели не е пострадал, но в същото време, колкото и да е странно, никой от тях не е чул никакъв шум през тази нощ. Нито писъците на дядото, нито воя на уплашеното куче… сякаш нищо не се беше случило. И никой друг, освен бащата на Вейр, не е имал лоши сънища или зловещи предзнаменования.
Нещо повече, хората напълно бяха забравили, че предишния ден селото е било посетено от необяснима мъгла. И вместо да отговорят на въпросите на опечаления си съсед, те погледнаха с разбираемо съчувствие към ковача, който отчаяно се опитваше да открие истината.
Съседното село също не помнело мъглата. И никой в Парма не бил забелязал нищо необичайно. И в другите села, където той беше разпитвал, не знаеха за подобна напаст. Хората живееха своя живот и не се замисляха за съмненията, които измъчваха човека.
В края на краищата старите хора понякога умират, когато излизат на двора сутрин. И кучетата често се тревожат, усещайки приближаващата смърт. И изобщо, казваха селяните, ковача може да е сънувал всичко това, така че няма нужда да се търсят загадки там, където ги няма и не може да има. В края на краищата, с изключение на един старец, никой не е пострадал. А защо той изведнъж реши да излезе на двора с меч и защо Всевишния реши да вземе при себе си още една светла душа точно в този момент, обикновените хора не знаят.
След такива спорове ковача трябваше да се откаже и беше принуден да признае, че в тези думи има зрънце истина. С времето дори успял да се убеди, че хората са прави, и постепенно се успокоил. Макар че все още се опасяваше от мъглите, които често се прокрадваха откъм Лентата.
Но след седем години след тази катастрофа му се присъни друг сън… Когато сутринта намери сина си да лежи на пода с локва кръв около главата и разбра, че раната на лицето му не може да е причинена от падане от леглото и че бълнуващото момче не е болно… после се разтича из къщата в ужасно подозрение и установи, че след баща си е загубил и дъщеря си… разбра, че е намесена магия. Затова на следващата сутрин, без да слуша съседите, отишъл в Парма, откъдето писал на вицекраля за подозренията си.
Помощта дошла бързо, под формата на двама магове и дузина обикновени воини, които съвестно обиколили целия район и проверили щателно границите на Защитената гора.
Разбира се, те не отидоха по-далеч – това беше територията на Пазителите, където на обикновените смъртни беше забранено да ходят – но провериха всичко останало. И след като се увериха, че в близост до селото няма следи от магическа намеса, те спокойно отмениха разследването и благополучно си тръгнаха, като обясниха, че мъртвото момиче просто е напуснало дома си и е било убито от див звяр, излязъл от гората.
В близост до Защитената гора имаше много животински следи,а в близост до къщичката имаше много животински следи. Момчето може да се е ударило, да е паднало в съня си или да се е одраскало по пътя към тоалетната, без да забележи стърчащата от стената тресчица.
Но ковача, чийто двор винаги беше в идеален ред, не се задоволи с тази истина. Но било безполезно да се спори с магьосниците: след като изслушали възраженията и погледнали парчетата от дрехите на момичето, намерени близо до вадата, магьосниците само свили рамене и си тръгнали. А бащата на Вейр, след като ги изгледал с безсилен гняв, още същия ден се заклел, че никога повече няма да позволи това да се случи…