***
Тя напусна лечебницата на лер Лоур под неодобрителното мърморене на стария маг.
– Твърде рано е за теб – още не си се възстановила! Не можеш просто да лежиш до утре!
– Съжалявам, господин Лоур, но трябва да тръгвам – Айра се усмихна виновно. – Закъснявам за часа.
– За кой час? Извинена си от всички часове днес. По пряка заповед на лер Алварис! По-добре си легнете, лейди. Сега няма да можеш да правиш заклинания.
– Но след половин час имам физическо обучение…
– Това е още една причина.
„Няма как – помисли си мрачно Айра и упорито се измъкна от леглото. – Ако не се появя днес, Дербер никога повече няма да ме пусне в залата. Той сам го каза, при всички положения… или по-скоро аз съм тази, която го помоли за това. А ако не дойда сега, после цялата академия ще ми се подиграва!“
„…трябва да държиш на думата си – каза поучително вътрешния глас. – Ако си обещала да го направиш, направи го. Дори ако трябва да пожертваш нещо важно, за да го направиш.“
„Така мисля – съгласи се мислено момичето и набързо преметна робата си през раменете. – Не мога да отстъпя. Не и сега.“
Господин Лоур стисна устни с досада при вида на такава упоритост: какво лошо момиче! Бледа като призрак, слаба, не приличаща на себе си. Вървеше, сякаш се разхождаше по палубата, като разтваряше широко краката си и се опитваше да остане близо до стената, за да може да се хване за нея, ако се разклати. Устните ѝ бяха сиви, зениците ѝ – мътни, аурата ѝ – избледняла… ако не знаех какво ѝ е, щях да си помисля, че е срещнала гладен вампир. Всичко, което е останало, са очите ѝ! Но тя все още пълзи някъде и си мисли, че не може да пропусне някакъв глупав курс за обучение на млади убийци!
– Това не е правилно – измърмори мага. – Глупаво. Трябваше да поспиш още един час и да изпиеш пустинната отвара. Ще ти трябват три дни, за да възстановиш аурата си, но не – всички бързат, бързат, страхуват се, че няма да имат време….
– Благодаря ви, господин Лоур – Обърна се Айра откъм вратата. – Благодаря ви за загрижеността. Но аз наистина трябва да тръгвам. Обещавам, че ще бъда внимателна. Моля да ми простите, но това е твърде важно.
Сивокосият маг само махна с ръка, нито разбирайки, нито одобрявайки, но като че ли вече не беше твърде ядосан.
– Вървете, лейди. Вашето име е Нетърпение! Но не смей да изричаш никакви заклинания днес, разбираш ли? Ще си изпатиш за една седмица. И ще трябва да те възстановя отново!
– Разбира се, господин Лоур, няма да рискувам. Довиждане. Благодаря ви за помощта.
Айра си пое дъх, без да иска да се кара със стареца, и бързо бутна вратата, като набързо пресметна времето, което оставаше до урока, и се зачуди дали има време да се преоблече. Но на прага се спъна в нещо твърдо и едва не падна. Едва имаше време да се хване за рамката на вратата. После сведе очи и се загледа раздразнено в Зорг, който я чакаше отвън.
– Ти!
Пустинният дракон смутено изхърка, подвивайки виновно опашка.
– Откъде си дошъл?!
Той се изкашля смутено.
– Боже мой… – Тя завъртя очи, защото изведнъж осъзна защо негодника се промъкваше покрай стената в кабинета на директора. – Току-що избяга от господин Оге ли?! Зорг!
Гущерът се бе изгубил напълно. Но това не му попречи да се изниже зад ъгъла, да се промъкне в най-близките храсти и с доволно ръмжене да извади прилична по размер парцалена торба, в която Айра с неизказано учудване разпозна грижливо свит костюм за бойна подготовка. А когато от храстите изпълзя голям плъх, отърсвайки листа от гърба си, тя замръзна невярващо.
– Кер? Вие двамата заговорничите ли?!
Зверовете се погледнаха един друг и се намръщиха едновременно: Гущера – съвсем доволно, плъха – много неодобрително. Но в този момент те изглеждаха толкова еднакви… толкова много общи неща изведнъж се появиха в очите им, във формата на лицата им и в начина, по който опашките им се извиваха така плавно, че момичето потръпна от внезапното осъзнаване.
– Зорг, ти метаморф ли си!
Гущерът неловко се сви.
– Това е то! – Айра изстена тихо, приклекна и видя как зениците му светват. Същите люлякови искри, които понякога проблясваха в очите на Кер. Беше невероятно, немислимо, непонятно, просто невъзможно, най-накрая! Но тя веднага разбра, че Зорг наистина е метаморф. Не обикновен метаморф, както пишеше в книгата, а пазител като Кер.
За миг ѝ се стори, че дракона сякаш се вживява в ролята на плъх, въпреки че той далеч му отстъпваше по размери. Дори неудобния вързоп беше влачен от самия него, пухтеше, подсмърчаше и се бореше с гъстата трева. Но Кер прие това за даденост и като остави дрехите на гущера, скочи в прегръдките на господарката си.
– Благодаря ти – каза тя с чувство, притискайки грижовното зверче до гърдите си. – Ти си толкова добър. Благодаря ви, момчета. Какво щях да правя без вас?
Зорг, след като изтегли тежката бала до краката ѝ, седна гордо и погледна очаквателно нагоре. Айра се засмя тихо, потупа го по врата и като взе нещата си, забърза към съблекалнята, за да не даде на господин Дербер никаква възможност да я отпрати.
Тялото ѝ, разбира се, беше невероятно слабо, главата ѝ все още се въртеше, краката ѝ трепереха, а очите ѝ от време на време се замъгляваха, но тя беше решена да продължи докрай. И искрено се надяваше, че това няма да я вкара в лечебното легло за още една седмица.
– Мога да се справя – упорито прошепна Айра и пусна плъха, преди да влезе в коридора. После прегърна отегчения дракон, който, разбира се, се влачеше с нея. Тя отново благодари и на двамата и бързо се изправи. – Това е всичко, бягайте. Не можете да отидете по-нататък. Не дай си Боже, някой да забележи – тогава ще има много проблеми. Преди всичко за мен. Зорг, трябва да се върнеш, преди господин Оге да те хване. Мислиш ли, че ще се зарадва, ако разбере, че си избягал без разрешение?
Гущерът въздъхна, облиза ръката ѝ и след това се отдалечи, като дебелото му дупе се поклащаше смешно. Кер се промъкна в една пукнатина, вмъкна се в тесния проход и изпищя с пълен с изрази писък.
– Добре – съгласи се момичето с въздишка. – Следи. Господин Дербер е бил пазач и ще знае що за звяр си. Цяло чудо е, че де Сигон не те е видял. Но втори път няма да се получи. Разбираш ли?
Кер изпищя отново и мигом се изгуби от поглед, а тя се изправи, пое си дълбоко дъх и с бавно броене до три бутна тежката врата.
Нищо не се беше променило в тренировъчната зала от миналата седмица – същите каменни стени, същия студен под, същия стелаж за оръжия в ъгъла и същата редица мълчаливи ученици, които я посрещаха с озадачени погледи.
Те не знаеха какво се е случило в кабинета на директора, но нямаше как да не забележат, че Айра е пропуснала часа по Водна магия. И сега очите им бяха пълни с подозрение, примесено с истинско любопитство, и съмнение с обичайната арогантност.
Изглежда, никой не вярваше, че тя ще успее да подготви заданието, дадено миналия път.
– Добър ден, клас – решително отмени всички въпроси учителя. – Виждам, че отново сте се събрали всички… всички. Лейди Айра?
– Да, лер Дербер?
– Направихте ли това, което ви казах?
– Разбира се, лер. – Айра посрещна твърдо недоверчивия поглед на стария учител и решително протегна конспекта, който Кер предвидливо беше донесъл със себе си. – Ето, можете да го проверите.
Дербер мълчаливо взе тетрадката и, без дори да я погледне, я хвърли на пейката.
– И така, днес ще се занимаем със следното…
Момичето ядосано стисна челюст, осъзнавайки, че това е само поредното извинение да не я пускат в час, и забеляза раздразнението, което проблесна в очите на учителя с неописуема досада.
Сигурно е чул, че Айра е прекарала последните три часа полумъртва в лечебницата. Не можеше да не е чул, че кабинета на директора е бръмчал като разтревожен пчелен кошер, след като тя си е тръгнала! Само Дер Солен си заслужаваше! Макар да нямаше навика да повишава глас, сигурно му се беше наложило дълго да изразява отношението си към упоритата ученичка. Може би дори се е опитал да промени мнението на директора, но не е успял. Но лереса дер Вага трябваше да изрази радостта си бурно и както винаги изключително емоционално. И ако вземем предвид, че учителите явно не един час след това са обсъждали случилото се, трябва да си помислим, че слуховете са стигнали до учебната стая. Така че Дербер имаше всички основания да вярва, че е получил това, което е искал. И вероятно вече е потривал злорадо длани, когато, ето че тя се появи! И му пъхна под носа готовия конспект!
Дербер поклати неодобрително глава към бледото лице на момичето, а Айра упорито стисна юмруци.
„Няма да отида – помисли си тя мрачно. – Няма как да отида сега! Нека да прави каквото си иска!“
– Бегом, марш! – Сухо изкомандва учителя, без да гледа вече упоритото момиче, направи властно движение с ръка и редицата ученици послушно потрепери, а после, като се разтегна в дълга редица, лежерно затича в кръг.
Грей Асгрейв се придвижи пръв, както беше обичайно. След него се наредиха Бри и Сивил ан Тарио, едрия мъж със силни крака, тъмнокожия Войтек, който никога не пренебрегваше физическите упражнения, стройния Алберт, Олеро ан Дарго, Бертран ан Тери, Ивил дер Волен, Икран, Совен, Белерт… след това дойде женската половина на класа, като се започна, разбира се, с русата Аранта дер Абертан. След нея се наредиха непримиримата Зира и вечно напрегнатата Итава дер Уртал. След това бяха пухкавата Рева, която изглеждаше още по-закръглена в тесния си костюм, малката Милера, боязливата Изабела, гъвкавата Селена, стройната Диара, снажната Волга….
Айра си пое дъх и последва Роза дьо Брови.
Беше неочаквано трудно да тича – слепоочията ѝ затрещяха почти веднага, липсваше ѝ въздух, а уморените ѝ крака бяха готови да се пречупят в най-неподходящия момент.
Разбира се, стария лечител беше прав – тя още не се беше възстановила напълно и тази унизителна слабост щеше да я преследва още дни наред. Но да се отдръпне… не, невъзможно. Това беше последния ѝ шанс да остане в класа и да учи наравно с всички останали.
Това беше още един срам: останалите ученици можеха с лекота да преодоляват ред след ред, весело редейки кръгове около учителя, докато Айра полагаше много усилия, за да не изостава. Или поне да не изостава твърде много.
Господин Дербер винаги я наблюдаваше с ъгълчето на окото си, затова тя се стараеше да прави всичко възможно, като избърсваше скришом мокрото си от пот чело, сдържаше тежкото си дишане и стискаше зъби, за да поддържа краката си в движение.
„Господи… никога не съм мислила, че едно обикновено бягане може да бъде такова мъчение! “
Когато прозвуча командата „Достатъчно!“, Айра въздъхна с такова облекчение, че въздишката ѝ сякаш се чу дори извън академията.
Честно казано, тя едва не падна от радост, когато осъзна, че мъчителната загрявка все пак е приключила. И се държеше на краката си само благодарение на мисълта, че в този случай Дербер определено ще намери причина да я изгони, въпреки предишните уговорки. Казвайки, че е слаба и немощна и не става за нищо… но в никакъв случай! Няма да дочака!
Айра стисна зъби, принуди се да стои права и дори не изстена гласно, когато бягането бе последвано от поредица клекове, извивания на ръце, повдигания на крака, лицеви опори, подскоци, набирания и други упражнения от богатия арсенал за мъчения на суровия учител.
Честно казано, тя повтаряше всичко, което колежките ѝ правеха с такава лекота, а някои от тях – дори с присъщата на една дама грация и котешко изящество, с които правеха всичко останало.
Въпреки това, дори съзнавайки тази гигантска разлика, която я караше да се чувства засрамена, а понякога дори мъчително, Айра не се отказваше. Тя упорстваше, без да забелязва предупредителния звън в ушите си. А когато усещаше, че е на път да падне, мислено си обещаваше, че по-късно… след урока… ще плаче със сълзи, проклинайки своята тромавост и унизителна слабост, която караше тялото ѝ да трепери. Но засега щеше да направи всичко, което лер Дербер поиска. В противен случай можеше и да не живее.
– Достатъчно – стабилния глас на учителя я спаси от дълбините на отчаянието. – Разделете се по двойки и вземете оръжията си.
Учениците забързано се затичаха към стелажа с оръжия, избирайки рапирите си с познание и опит, след което се върнаха също толкова бързо, като се разделиха по двойки, после заеха местата си за изчакване и погледнаха въпросително към учителя.
Айра, както обикновено беше сама, огледа се объркано.
– Вашето оръжие, лейди – Лер Дербер подхвърли тренировъчната рапира от щанда, без да се усмихне.
Цялото тяло на момичето потръпна при вида на летящата стоманена игла, по някаква причина тя изведнъж си представи как рапирата със сила ще проникне в гърдите ѝ, заливайки я с гореща кръв. Разбира се, учителя не искаше да я нарани. И, разбира се, не е възнамерявал да я убие. Но ужасяващата представа беше толкова ярка, а болката, която се разрази в гърдите ѝ, толкова остра и смътно позната, че Айра не само не се опита да хване оръжието, но и се отдръпна, едва успявайки да се удържи да не избяга.
Рапирата падна с възмутен трясък и се търкулна по пода със силен звън, стряскайки учениците с дълго ехо. Айра си пое дъх и след секунда мълчание в залата се чу нисък подигравателен смях.
Господин Дербер мълчаливо се приближи, вдигна отбитата рапира и я протегна с дръжката напред, повтаряйки неестествено спокойно:
– Вашето оръжие, лейди:
Айра преглътна и го взе.
– Благодаря, лер.
– Опитай се да не го изпуснеш отново.
– Да, лер. Ще го направя.
При кикотенето учителя се обърна със същото безстрастно лице и хладнокръвно съобщи:
– Лейди Айра има нужда от партньор. Кой би искал да ѝ прави компания?