* * *
Майстор Викран не откри лер Алварис в кабинета му, затова изпрати леко умствено съобщение и с изненада установи, че директора е в оранжерията. При това много нетърпелив да се присъедини към дер Солен и явно искаше да поговорят за нещо важно.
Учителят, без да мисли дълго, отвори портал към задния двор. Не рискуваше обаче да влезе директно в оранжерията – Матис беше засадила твърде много билки там и беше готова да се бие с него, с директора или дори със седемопашат бивол за всяка по невнимание повредена такава.
Намери бързо лер Алварис – той стоеше в далечния край на оранжерията и замислено изучаваше една забележимо обрасла иглика.
Викран разбра загрижеността му – само за три дни мъничкото кълнче беше пораснало почти до тавана, беше се сдобило не с едно, а с дузина стъбла, беше се разпростряло нашироко и приличаше на буен, безумно бодлив храст. Точно като онези, които бе виждал толкова пъти по границите на проклетия Занд.
Смъртоносните тръни и разперените листа накараха очите на Викран да потъмнеят и той не можеше да разбере защо иглолистния храст е толкова спокоен далеч от дома си. Едва когато се приближи, той видя мощната защитна мрежа, която не позволяваше на растението да се разрасне още повече или да удари Алварис, който стоеше опасно близо до него. Така че Легран все пак беше изпълнил молбата на директора и беше положил усилия да предпази себе си и другите.
Надменен сноб. Не може да прости малко от кръвта на западните елфи, която тече във вените му? Ревност ли е? Или пък неприязънта му към братята му е толкова голяма, че се разпростира дори върху полукръвни? А може би самите полукръвни? Легран така и не каза. Но Земята му е отлична и с изумителна сила дори за елф. Така че нека не го търпи – стига да не му пречи.
Викран тихо се приближи до директора и деликатно се закашля зад гърба му.
– Ти вече? – Лер Алварис разсеяно извърна глава.
– Да, магистър. Проверих всичко.
– И?
– Леговището – каза кратко магьосника. – Сигурно, защитено и с добра защитна мрежа.
– Прясно?
– Трудно е да се каже. Но мрежата е доста добра.
– Хм – директора потърка брадата си замислено. – Смятате ли, че може да бъде изплетена за един месец?
– Ако искаш, можеш да направиш всичко – каза дер Солен с кикот. – Но не и за един млад метаморф. Той е неопитен и не е достатъчно силен, за да свърши такава работа за кратко време. Дори за дълго време изобщо не би трябвало да може да върши такива неща.
– Предполагате ли, че има още някой?
– Не усетих друг – сви рамене Викран. – Нито пък Мерге. Това, разбира се, не е показател, но е малко вероятно двамата да сме пропуснали друг звяр. А и имаше само една мрежа. Останалите помещения са чисти.
Директорът въздъхна тихо.
– Какво мислиш за момичето?
– Не знам – намръщи се мага. – Но той е избрал правилната за него господарка – тя има толкова силна Земя, че изобщо не може да го усети. Може би затова не я е докоснал? Такива таланти се раждат веднъж на хиляда години. Има причина Легран да е толкова притеснен.
– Каква според теб е причината за нейното изтощение? – Попита небрежно лер Алварис, все още застанал с гръб към него, блокирайки разперената иглика.
– Не съм сигурен, магистър. Изглежда сякаш е била изцедена докрай… или е дала и последната капка от себе си? Но изглежда, че няма кой да я изпомпва докрай. Момчето няма нищо общо с това, проверих. Но и не виждам причина да ѝ дадем силата на собствената ѝ воля. – Викран изведнъж си спомни за лицето на момичето, когато я носеше в болницата, и отново бе поразен от мъртвешката му бледност. – Обикновено така се случва, когато един маг умре. И то не по своя воля, а под въздействието на заклинание.
– Но тя не беше под въздействието на такова заклинание.
– Да, магистър – мага покорно наведе глава. – Нещо я е изцедило до такава степен, че Лоур се страхува за живота ѝ. Но то няма нищо общо с метаморфа, с момчето или с Дербер. Метаморфът нямаше да ми позволи да се приближа, ако беше по негова вина: Асоциацията изисква уединение. Докато на мен ми се струваше, че той самия се страхува.
– Колко време смяташ, че ще ѝ е необходимо, за да се възстанови?
– Поне седмица.
– Смятате ли, че би могла да се възстанови по-рано?
– Едва ли – поклати глава Викран, без да разбира защо трябваше да пита очевидното. – Сам я видяхте – тя едва дишаше. Никой не може да се възстанови за толкова кратко време. Дори и елфите.
Изведнъж лер Алварис се обърна и внимателно погледна зрелия ученик, на когото някога бе преподавал изкуството.
– Сигурен ли си?
Викран най-сетне видя това, което накара учителя му да се замисли дълбоко, и застина онемял – в основата на игликата, пренебрегнала всички щитове и защитни мрежи, увита в плащ, спокойно спеше Айра. Тя беше все още много бледа, с голи пети, край които бавно се движеха пипалата на игликата.
– Но как!!!
– Не знам – бавно отговори директора на искреното учудване на ученика. – Може би можеш да ми кажеш нещо?
Викран замаяно проследи забележимо удължаващите се пипала на игликата и замръзна, когато видя, че те изплитат нещо като пашкул около измъченото момиче и възстановяват измъчената ѝ аура с изумителна бързина.
– Няма такова нещо – каза бойния маг на директора с дрезгав глас. – Игликите могат само да отнемат енергия. Те не могат да я върнат обратно.
– Но тя го прави. И аз разбирам защо момичето толкова се е стремяло да дойде тук.
– Стремяла?
– Да – каза лер Алварис и кимна. – Преди половин час Лоур дойде при мен и ми каза, че е изчезнала от лечебното крило. Той дори не е разбрал как: Предпазните мрежи бяха непокътнати, купола на тишината около леглото ѝ не беше нарушен, лечебното заклинание не беше нарушено, а тя беше изчезнала. Трябва да призная, че в началото не повярвах. Но нашия скъп Лоур беше толкова уплашен, че трябваше сам да наблюдавам това чудо.
– И?
– Той беше прав – спокойно каза директора на училището. – Куполът и заклинанията все още са там, но момичето си е отишло. За разлика от Лоур, аз успях да намеря върха на новооткрития портал и да го използвам, за да дойда тук.
– Тя е успяла да създаде портал?! – Майстор Викран беше напълно объркан. – В това състояние?!
– Уви, ученико мой. Не открих никакви следи от чужда магия. И сега стоя тук и се чудя как може да сме я пропуснали. Аз и Мерге? И не е ли това причината, поради която заклинанията ни за сигнализиране не сработиха, когато тя се появи?
– Не съм сигурен – каза Дер Солен с механичен глас, гледайки учудено игликата. – Изглеждаше така, сякаш са били повредени.
– Тогава защо не го забелязахме?
– Мен повече ме вълнува друг въпрос: Защо игликата ѝ помага?
Лер Алварис издаде странно бръмчене.
– Както и ти каза: Нямам представа. Но мисля, че факта, че именно тя го е събудила, плюс нейната Земя, която дори Легран е заобичал, а Матис буквално плаче от щастие, са изиграли голяма роля за това.
Магьосникът го погледна недоверчиво.
– Легран е развълнуван?
– Много. Беше с нея почти два дни, надявайки се момичето да се опомни и да му каже къде е намерило метаморфа. И дори благоволи да помогне на Лоур в лечението на нашата мистериозна ученичка.
Викран го погледна странно.
– Откога Легран се интересува от здравето на жените адептки?
– Е, Айра не е обикновен адепт – каза директора с кикот и кимна към игликата, за да потвърди думите си. – За кого другиго това прекрасно растение би се грижило толкова много? Виж, то почти я е възстановило. Още няколко часа и тя ще бъде напълно излекувана. Но знаеш ли кое е най-забавното?
– Не.
– Забавното е, че заклинанието на Лоур също все още действа!
– Не го разбирам… – Бойният маг погледна учителя вцепенен.
– Да, да – кимна директора. – Самият аз нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си, но някой много умен човек е успял да се включи в лечебното заклинание на Лоур, което е било прекъснато от портала, и е започнал да го захранва с енергия. Така че това дете все още е под неговото влияние, но източника за него вече не е нашия добросърдечен лечител, а жива иглика. Разбираш ли?
Викран се загледа в спокойно спящото момиче, около което непрекъснато се извиваха зелени филизи, и най-сетне разбра какво не е наред с пашкула: Той беше обърнат навън, а не навътре, както би трябвало да бъде. И всъщност поемаше енергията от игликата отвън, а после я насочваше навътре, по тънка, едва забележима и еластично пулсираща нишка, чието начало се губеше някъде под наметалото на момичето.
Той прехапа устни, осъзнавайки, че учителя му е прав. След това видя очите, които блестяха войнствено сред листата и бодлите на игликата, и почти се отдръпна.
– Ти?!
Кер пъргаво се измъкна от игликата и, приел облика на плъх, безстрашно скочи на земята до спящата господарка. Той делово подуши ръката ѝ, увери се, че всичко е наред, прехапа властно призрачната нишка на лечебното заклинание и се обърна, като изръмжа недоволно, когато и двамата магове едновременно се насочиха към нея.
– Това е всичко – заключи лер Алварис с неуместен кикот. – Заклинанието се е отработило напълно и вече не е необходимо: Сега ще бъде просто сън, спокоен и дълбок. Любопитно, нали?
Бойният маг кимна замаяно, а директора на академията изведнъж се усмихна.
– Струва ми се, Викран, че ще трябва отново да я пренесеш в лечебното крило. Страхувам се, че няма да ми позволи да се доближа до нея. Ако остане тук по-дълго, това няма да ѝ донесе много полза.
Викран прихвана предпазливия поглед на метаморфа, спомни си светкавичното щракване на челюстите му, помисли за възможните последствия, но, подчинявайки се на жеста на учителя си, приклекна с въздишка.
– Е, страж? Ще ми позволиш ли отново да ѝ помогна?
Назад към част 2 Напред към част 4