***
…сред бодливите клони, които се затваряха около нея, сякаш нямаше светлина. Нямаше живот. Те са като затвор за всичко чуждо. Като непреодолима бариера, чувствителен пазител, който не допуска външни хора.
Но Айра, почти загубила съзнание от болка, все пак успява да види безформена буца, която предпазливо наднича изпод съседното листо. Прилича по-скоро на кълбо заплетена прежда или на космат таралеж, който внезапно се е научил да се катери по дърветата. И само големите черни очи я гледат от тъмнината с неподправено любопитство.
А когато тя се отказва и пада в тъмнината, топката скача на гърдите ѝ с тих писък и несигурно подсмърча. Точно там, където стърчи фрагмента от стрелата и където прясна кръв бавно напоява разкъсаната риза…
– Вече си спомням за теб – прошепна Айра и със сълзи на очи прегърна ръмжащия плъх. – Ти беше този, който ме погледна, когато паднах. Седеше точно до мен… все още малък и слаб… искаше да оближеш кръвта от мен, защото сигурно беше гладен, а аз ти казах, че няма страшно. На мен тя вече не ми беше нужна, но сигурно щеше да ти помогне да оцелееш… Да, сега си спомням всичко: Ти беше с мен в онзи ден. И всички дни след това, предполагам. А после ти дойде тук, промъквайки се през арката в последния момент.
Кер мъркаше в знак на съгласие, без да се смущава от факта, че един плъх не би трябвало да издава този звук. Тя го притисна още по-силно и изведнъж осъзна, че е била права. Разбира се, че беше права, защото в една добре защитена и грижливо обособена академия нямаше място за такъв рядък звяр като охранителен метаморф.
– Занд – прошепна омагьосано Айра, взирайки се внимателно в свирепо горящите очи на плъха. – Порталите ме отведоха право при Занд. Единственото място, където дивата иглика расте свободно и където живеят такива като теб. Бях уплашена, исках да се скрия, търсех помощ… И те намерих.
Тя стисна очи, преживявайки отново ужасното минало. Изведнъж ѝ се стори, че по пътя към Лир не веднъж или два пъти тревата се бе движила непонятно близо до нея. Струваше и се, че дори тогава черните мънистени очи на непознат я бяха наблюдавали, а мократа буца на носа му беше подушвала въздуха предпазливо.
„Не беше ли ти, Кер? Не беше ли ти този, когото видя керванджиите? Не ни ли следваше вярно през целия път до столицата и не наблюдаваше ли внимателно иззад храстите, чакайки удобния момент да се добереш до мен? А преди това ти остана до мен в продължение на седем години и ми помогна да излекувам смъртната си рана? “
– Значи ти си този, който обърка сигналното заклинание – попита Айра малкия хитрец, като се отдръпна. – Разбира се… Кой друг? Ти някак си успя да скочиш в портала пред мен и да сдъвчеш сигналната мрежа. Ето защо де Сигон не беше разтревожен….
Кер притисна муцуната си към влажната ѝ буза.
– Не искаше никой да знае за мен? – Айра избърса лицето си и подсмръкна с нос. – Вероятно обаче си прав. Не бива да казвам на никого, че съм умряла веднъж и съм останала в Занд дълго време.
Плъхът изпищя в знак на съгласие.
– Благодаря ти, приятелю. Много те обичам.
Метаморфът мъркаше щастливо, от удоволствие се превърна в белка, а после с палав блясък в очите я облиза по бузата и след това полетя към земята, като триумфално се чуваше от някъде отгоре и весело цвърчеше.
– Шегаджия – усмихна се Айра, следвайки метаморфа, който галопираше през ценните образци на госпожа Матиса. – Не чупи този клон, иначе няма да ни пуснат повече тук.
В отговор се чу веселото цвърчене на пърхаща белка, а после и хрущенето на отхапан плод.
Тя отново погледна през прозореца, но реши засега да не се връща в болницата – господин Лоур я беше предупредил, че вечерта няма да има лечение. По-добре беше да седи тук и да слуша нощта, отколкото да се мята и да се върти в твърдото легло и да чака със страх нов сън.
Седнала направо на земята, Айра безстрашно опря гръб на Иглата, обхвана с ръце коленете си и закри очи. Харесваше ѝ да бъде тук. Да седи в тишина до мълчаливата игла. Да слуша как месестите ѝ листа шумолят отмерено над главата. Как земята долу се движи едва доловимо, щедро отдавайки силата си, а край ухото нежно се поклаща пипало, споделяйки с теб най-интимните си тайни.
През последните няколко дни Айра неведнъж се бе замисляла защо е останала жива. Защо е била вътре в смъртоносната иглика, но все пак е оцеляла и е успяла да се измъкне. Обаче не веднага, а едва след седем години, през които изобщо не е била наясно какво се случва около нея.
Айра въздъхна тихо.
Беше просто невероятно как бе успяла да оцелее. Може би защото магията ѝ се беше събудила в момент на смъртна опасност? Или пък онази страховита мъгла я беше събудила? Досега Айра не беше забелязвала нищо странно в себе си. А и маговете от Завета, които идваха всяка година, не реагираха на подрастващото момиче.
Вярно е, че тогава Айра беше още много млада. Така че може би някаква роля е изиграл животинския страх, който я е накарал да тича с главата напред през тъмната гора. Но именно магията я отведе право в Защитената гора, помогна ѝ да отвори няколко портала подред и да намери общ език с онзи вълк. Тя направи така, че игликата да я пощади, без да я инжектира със смъртоносна отрова. А след това внимателно я скри от очите на наемниците, сподели собствените си сили и ѝ подари един малък закрилник, който сега щеше да остане с нея до края на живота ѝ.
„Земята беше тази, която ми даде шанс да оцелея“ – внезапно осъзна Айра. – „Онзи ден тя подсказа на игликата, че изобщо не съм чужда. А после, очевидно, съм попила сока ѝ и сега дори Иглата ме смята за своя. Предполагам, че ѝ тя си мисли, че съм част от Занд. Част от нейния дом. Малка капка от родната ѝ река, от която някога семето ѝ е черпило сила. Ето защо и Зорг ме е разпознал. Но къде съм била през всичките тези години? Какво съм правила? И какво е направила с мен игликата?“
Тя разтри болезнените си слепоочия с нова въздишка.
„Тогава още не е време“ – осъзна момичето. – „Още е рано да си спомня за това. Или може би е още по-ужасно от това, което вече съм си спомнила?“
Изведнъж под краката ѝ легна дълга сянка.
– Каква изненада! – Мърмореше нощта с познат кадифен глас. – Кой би си помислил, че оранжерията не е празна в този късен час?
Айра вдигна очи и видя в полумрака бледо, напълно незабравимо лице, обрамчено от дълги бели къдрици и усмихнато с крива усмивка.
В продължение на няколко мига тя се взираше в пулсиращите точки на алени зеници, разпознавайки вампира със забележително безразличие. Тя отбеляза сухо, че той е готов да триумфира, и се обърна, без да изпитва повече страх, без да се тревожи, дори без капка притеснение.
– Отново ти? Все още бродиш из забранената територия като немъртъв призрак?
Лицето на вампира се изпъна развеселено.
Искаше му се да каже нещо… Може би дори да покаже зъбите си и да изплаши първокурсничката, но по някаква причина не можеше. И когато вместо очакваното учудване срещна необяснимо безразличие, той примигна и неприлично отвори уста, а Айра разтри пулсиращите си слепоочия и отново погледна към земята.
– Ти… Какво правиш тук?! – Вампирът най-сетне се опомни.
– Аз седя. А ти? – Момичето отвърна също толкова безразлично.
– Ами.
– Това е много информативен отговор. Дошъл си да си побъбриш? Или просто си гладен? Но кръвта ми едва ли е по вкуса ти, така че потърси друга жертва.
Вампирът затвори устата си с тракане и загледа онемял, без да може да осъзнае, че не само не се страхува, но и е нагла до безобразие.
– Не се ли страхуваш?
– Не – поклати глава Айра.
– Дори да знаеш кой съм аз!
– А кой си ти? – Тя го погледна със слаба искра на интерес. – Не, това с вампирите е ясно. Имам предвид името: Кой си ти?
– Дакрал ван Свертен – отвърна объркания вампир. – Висш клан. Дом Свертен, най-възрастното семейство.
– Звучи добре. А аз съм Айра. Но доколкото ми е известно, нямаш какво да правиш тук. Вярно ли е, че можеш да бъдеш изгонен за нарушаване на правилата?
Той изведнъж потъмня.
– Да.
– Тогава какво правиш тук? Търсиш ли ме? – Момичето му се сопна подигравателно. – Искаше ли да ме помолиш учтиво да не разкривам пред учителите факта на присъствието ти в близост до нашите сгради?
Вампирът изглеждаше още по-мрачен.
– Хайде – обърна се Айра. – Не ме е страх от теб. Ако беше така, аурата ти отдавна щеше да е на бюрото на лер Алварис.
– Тогава защо все още не е там? – Попита Дакрал крадешком, като се приближи.
– Това ли искаш?
– Не – каза той тихо, но с ясен намек. – Но искам да бъда сигурен, че това няма да се случи занапред.
Айра, усещайки как Иглата се движи зад нея, отново изхърка.
– И това е вместо благодарност? Между другото, бъди внимателен – не преминавай границата, иначе способностите ти за възстановяване ще бъдат подложени на сериозно изпитание.
– Заплаха? – Попита тихо вампира, като погледна надолу към краката си и видя предупредителната линия, която лер Легран нарочно беше начертал пред смъртоносната Игла.
– Не аз. Тя.
Айра бръкна с пръст зад гърба си, като почти видя как игликата бързо свива стегнатите си листа, вдига ги, сгъва ги почти вертикално и разкрива всичките си бодли наведнъж. Тя усети с цялото си тяло как стеблата ѝ се изправят, как тънките ѝ пипала се изтеглят към тях, как земята се раздвижва под краката ѝ и надничат дълги, белезникави, змиевидни корени.
Дори не помръдна, когато цял ред отровни иглички изскочиха иззад гърба ѝ като наточени рапири. Тя спокойно наблюдаваше малките жълти капчици по върховете им. Накрая премести погледа си към вкаменения вампир и плавно се изправи.
– Бих искала да те запозная с Иглата. И не мисля, че тя много те харесва.
Вампирът, който и без това беше по-бял от сняг, посивя толкова, че заприлича на едноседмичен мъртвец, когото ловците на ковчези безразсъдно бяха изровили от гроба му. Очите му се разшириха диво, алените му ириси побеляха, бузите му разцъфнаха с неестествена руменина, а устните му потрепериха.
– Върни се обратно – посъветва го тихо Айра. – И се опитай да го направиш, без да се движиш прекалено рязко. Тогава няма да те наранят.
Вампирът я погледна смаяно.
– К-какво?!
– Отдръпни се – повтори тя спокойно, след което махна най-близкия шип от себе си и пристъпи към него.
Дакрал инстинктивно се отдръпна.
– Добре за теб – кимна Айра. – Лер Легранд е поставил границите по някаква причина. Ако не ги нарушаваш, Иглата няма да те вижда като плячка. Но ако я заплашваш, тя няма да е толкова послушна. Като например да изстреля шипове или да захване стръкове. По-добре е да си тръгнеш.
Вампирът бавно се отдръпна, като не откъсваше поглед от колебаещата се Иглика. После видя, че смъртоносните шипове постепенно се скриват под листата, увери се, че никой няма да стреля по него, избърса нервно мокрото си чело и си пое дъх.
– Откъде се появи?
Айра сви рамене.
– Израсна.
– Иглика?!
– Каква е тази голяма работа? Между другото, защо си толкова добър със съществата на Занд?
– Предполага се, че съм – каза автоматично вампира и се поколеба. – А ти… Защо той не те докосва?
– Не е той, а тя – повтори търпеливо Айра, протегна ръка и видя как най-близкото пипало се увива нежно около китката ѝ. – И не ме докосва, защото аз я събудих. От едно семе. Случайно.
Дакрал се разтрепери вътрешно.
– Лудост… Елфите все още мога да разбера, но едно обикновено човешко момиче…..
– Погледни се – измърмори Айра. – Скрий кътниците си, докато все още ги имаш, блондинче, и си пази гърба. Някой със сигурност ще се нахвърли върху него.
Вампирът се обърна като ужилен и тъкмо навреме: На близкия храст вече седеше значително по-възрастен метаморф, който се зъбеше и мълчаливо му обещаваше сериозен бой, ако се опита да нарани господарката му. Нещо повече, ако не беше мълчаливата ѝ заповед, той щеше да скочи и да реши въпроса по най-радикалния възможен начин.
– Довиждане – учтиво каза Айра, като накара закъснелия гост отново да се размърда. – Мисля, че нямаме какво повече да си говорим, лер Дакрал ван Свертен. Няма да кажа на никого за нощните ти разходки. Но само при условие, че никога повече няма да идваш тук. Съгласен ли си?
Вампирът я погледна с изгарящ поглед, но кимна.
– В такъв случай не смея да те задържам – Айра се усмихна мило, мислено учудена на себе си, изгледа как раздразнения вампир изчезва в мрака, а после вдигна плъха на ръце и го придърпа към гърдите си с въздишка на облекчение.
– Смяташ ли, че не съм преиграла?
Кер само изръмжа одобрително в отговор.