* * *
Съвсем скоро причината за безгрижието на Угар му стана ясна. Начинът, по който Крат се бе задържал на повърхността толкова дълго време, също му бе ясен.
Беше в деня, в който препълнения кораб беше хвърлил котва нахално близо до едно село. Беше посред бял ден, пред очите на многото деца, на жените, които перяха в езерото, и на стадото мляскащи крави, доведени от млад овчар, за да наблюдават работата на жените.
Вейр, чувайки гласовете долу и виждайки през дупката на греблото какво се случваше, отначало не можеше да повярва на очите си: Дали някога е виждал „Хубавата дама“, известна в цял Аргир, да се появява в целия си блясък? И то с роби?! Но Угар не само акостира на брега, не само не си направи труда да нареди пленниците да бъдат скрити в трюма и да им се запуши устата, но и сам облече луксозна камизола и се спусна по трапа!
Юношата беше толкова учуден от наглостта на пирата, че в първия момент онемя. После заподозря, че селяните са в съюз с него. Накрая видя искрения интерес по лицата на жените, които се бяха откъснали от миенето, и неподправения възторг на босите момчета. През лодката видя и самия старейшина, як дядо с открито лице и спокойни очи, и изведнъж осъзна, че не, този човек не би се изцапал с калта, в която Угор беше до ушите. Напротив, щеше да сведе глава, но непременно щеше да уведоми наместника в най-близкия град.
Но защо тогава Крат е толкова спокоен? Защо вървеше към него, без да се притеснява, че го наблюдават десетки хора, в чиито очи изведнъж бе проблеснала безумна надежда? Нима не си даваше сметка, че те ще крещят? Щяха да се опитат на всяка цена да привлекат вниманието, да накарат местните да видят, да изпратят още тревожни новини… И ако не сега, то поне след няколко седмици Кралската гвардия щеше да стигне до този нечовек. Щяха да го хванат в клещи, да му устроят засада на реката… Има само един ръкав, за да прегради пътя назад, няма къде да се обърне, а и сигурно още не се е научил да лети… О, да, щеше да е добър смях. Крат нямаше да може да се измъкне от подобен капан.
Вейр затаи дъх, а после се изправи на пейката, на път да се откаже и да повиши глас.
– Моите почитания, милорд – поклони се ниско старейшината, преди да е стигнал до Угор на няколко крачки от него. Към него се присъединиха трима яки мъже, на чиито лица не се забелязваше и следа от притеснение. – Какво правите отново тук?
– Добър ден, скъпи Жигор – кимна Угор, прибрал небрежно ръце зад колана си, като нито по външен вид, нито по тон, нито по изражение не приличаше нито на джентълмен, нито на търговец, нито просто на добър човек.
Старейшината обаче не се смути. Напротив, той погледна пирата с цялото си внимание и готовност да изслуша всяка молба. Сякаш не виждаше претоварения кораб пред себе си и не забелязваше отчаяните лица на хората, които бяха готови да крещят.
– Как върви търговията сега, сър? – Попита той спокойно. – Какво превозвате този път?
– Дървен материал, както винаги – отвърна Угор със странно подсмърчане. – И много други неща. На юг строят язовир, за да отнемат малко земя от пустинята, затова реших да си опитам късмета.
Старейшината погледна с остро око ниския кораб и цъкана с език.
– Не. Няма да стигнете до устието на реката – тя е твърде плитка. Тогава ще трябва да повлечеш със себе си гората…
– Всичко е наред. Имам много ръце: ще го влачим.
– Е, може би – дядото не спореше. – Но сигурно ще им вземеш три пъти по-висока цена, нали?
– Разбира се. Кой би работил на безценица? – Пиратът беше наивно изненадан. – Ако тук имаше течение, щяхме да изплуваме колкото трябва и това щеше да е края. Но да ходим почти всеки ден на весла, и то с такъв товар, защото няма къде да акостираме оттук чак до Белозерие….
– Да, бреговете ни са лоши – въздъхна старейшината. – А и след няколко дни няма да има добри дърва – все криви дървета и брези, а на язовира са нужни северни дърва, лиственица… Къде да ги намерим? А и не можем да си позволим кораб, дори ако цялото село събира пари…
Угор се усмихна самодоволно.
– Точно това си помислих и аз. Единственото, което ни липсва, са провизиите – негодника изпълнител отново се обърка, така че се опасявам, че едва ли ще имаме достатъчно за моите лястовици. Не бих искал да ми се налага да спирам отново. Но си помислих, че може би ще мога да получа нещо от теб.
– Защо не? – Каза спокойно дядото. – Какво искаш?
– Мисля, че…
Вейр наблюдаваше мирния разговор на брега с нарастващо недоумение.
Как? Защо дядото мълчи? Нима не вижда нищо? Какво става със стареца? Онези трима наперени мъже зад него дори не надуват клаксоните си, сякаш са ослепели, оглушели и онемели в своето забутано село! Или пък са взели това копеле за някой друг?! Макар че… Старейшината го нарече по име… значи Крат се крие зад търговския си бизнес! И това е единствената причина, поради която все още не са го хванали?!
– Помощ… – Изведнъж един от робите прошепна тихо. – Помощ…
Даст се размърда, но старейшината не го чу отново.
– Помощ! – Изведнъж един от затворниците скочи от мястото си, а оковите му зазвъняха силно. – Помогнете! Ни!…
Камшикът изсвистя зловещо над главите на робите и нещастния мъж падна окървавен. Сред робите настъпи голямо вълнение от мириса на свободата и призрака на полудялата надежда. Някои скочиха след първия нещастник, отвориха уста да крещят и със сигурност да стреснат цялото село. Но Зег лениво замахна отново с камшика и смелчагата рухна на палубата с гръмогласен вой.
Вейр се загледа с надежда зад борда, но за негова изненада мирния разговор не беше прекъснат. Нещо повече! Старейшината дори не погледна към реката, а се намръщи замислено, опитвайки се да изтъргува още печалба. И тримата мъже до него не се огледаха за източника на нечовешкия вой. Нито една жена не помръдна. Нито едно дете не подскочи от уплаха.
Но пленниците все пак получиха мимолетен поглед от Угор. В този поглед имаше толкова много подигравка, толкова много презрение и нескрито злорадство, че Вейр вдигна очи и почти се ужаси, когато видя на мостика дългата, слаба фигура на магьосника, чието лице беше скрито под качулката, но острата му брадичка се движеше, сякаш си шепнеше. Зег стоеше до него и се усмихваше красноречиво, спокойно, уверен, че затворниците няма да бъдат чути или видени. Готов също толкова лесно да отстреля главата на някой от досадните смелчаци и ни най-малко не се смущаваше от присъствието на външни хора.
Всемогъщи…
Младият мъж почти изстена от внезапното прозрение: Магьосник! Защо не се беше сетил за това преди? Защо иначе Крат би взел със себе си маг, освен за да скрие кораба си от любопитни очи?!
Ти трябва да си такъв глупак! Старейшината сигурно е видял не прословутата „Хубава жена“, а някоя хубава шхуна, натоварена с дървен материал, както е обявено, и лишена от всякакви пленници! Сигурно е взел самите затворници за сух боклук! В противен случай жените и децата отдавна щяха да пищят, а после да се втурнат нанякъде, разнасяйки тревожната вест!
– Така е – съгласи се тихо Даст, като проследи погледа на Вейр. – Сигурно не се случва за първи път, защото те бяха много пъти тук, а старейшината все още не го е разбрал.
– Но какво пък… Сигурно са изпратили и магове да го търсят! Никой ли не го е усетил? Не е ли разбрал? Не можаха ли да развалят заклинанието?!
– Не знам. Аз не съм магьосник. Но може би това е някаква специална магия. Искам да кажа, че казват, че Крат имал нещо общо с елфите, нали? Или може би има някой друг на света, който е споделил тази тайна с него.
– Елфите не биха помогнали на такъв мошеник! – Възкликна разпалено Вейр.
Но Даст само стисна устни и не каза нищо, защото нямаше какво да отговори. Фактите са упорити неща. А сега факта беше, че не бяха забелязали и дори не подозираха за съществуването им. Нещо повече, след като постигнаха разбирателство с пирата, главатаря и приятелите му нехайно си тръгнаха, а доволния Крат се върна на кораба. Той се усмихна многозначително при вида на един труп и един роб в безсъзнание, чието лице обилно кървеше от разкъсване, пискливо заобиколи локвата, разстилаща се на палубата, и се изкачи на мостика с небрежен поглед.
– Тихо, същества – изръмжа Зег през зъби, докато слизаше и си играеше с любимия си камшик. – Никой няма да ви види, така че не си правете труда да опитвате. И на никого няма да му пука какво викате. Но следващия човек, който дръзне да крещи или да размахва лапи, ще ги отрежа до раменете. А после ще го накарам сам да скочи зад борда, за да умре, заобиколен от мухи, развалена риба и собствените си изпражнения. Разбирате ли?
Вейр прехапа устни, като се опитваше да не проклина. Погледна отново мага, който си мърмореше нещо. Осъзна, че наистина е в беда, и стисна юмруци от безсилен гняв.
– Ей, мечо! – Зег се усмихна. – Имаш ли да ми кажеш нещо?
– Сядай – каза Даст, като дръпна предупредително веригата. – Още не е време.
Юношата стисна зъби и наведе глава, което накара пирата да се ухили и да размаха камшика си над главите на затворниците.
– Какво става, ти, малко кученце? – Обърна се с насмешка към юношата. – Какво ще кажеш за това?
Лявата му буза изгаряше като огън. Вейр се стресна, когато върха на острото острие премина през стария му белег, изстена тихо и стисна с ръка дълбоката рана. Помисли си, че бузата му ще падне, но не, Зег бе боравил умело с камшика и бе разрязал само кожата, макар че можеше да убие, осакати или да извади око. И точно това демонстрираше сега на робите, които бяха вдигнали глави на раменете си.
Вейр избърса кръвта, без да вдига поглед, и отново се сниши.
– Добре свършена работа – каза Зег с доволно кимване, като завъртя камшика в халка. – Запомнете, създания, това ще получи всеки, който се изгаври с мен. И вашата съдба ще бъде…
Той избута пискливо все още топлия труп далеч от себе си.
– …същата като на тази мърша, чиято кръв сега обагря ботушите ми. Разбирате ли?
Отговори му гробно мълчание.