***
Тя отиде в класа на господин Дербер с още повече съмнения и тревожни предчувствия, отколкото на Земята. Не че се страхуваше да не се повтори последния път – просто вътрешно усещаше, че стария воин няма да ѝ позволи да посещава отново класа. А ако господин Лоур успееше да предупреди учителите, преподавателя по бойна подготовка щеше да има основателна причина да изпрати отслабналата ученичка на „скамейката на губещите“.
Освен това непрекъснато ѝ напомняха за лер Легран, което също не ѝ помагаше на настроението. Но не можеше да постъпи по друг начин – неговото очарование можеше да я докара до лудост. Отчаяно искаше да му се поддаде. Искаше да се приближи и да я докосне, да се доближи достатъчно, за да спре дъха ѝ и да накара сърцето ѝ да забие бясно…
Айра беше сигурна, че ако този разговор беше продължил още няколко минути, нямаше да може да направи това, което направи. Но по-добре така, отколкото да попадне под чара му и после тихо да се мрази за слабостта си. Или пък да го мрази за любопитството и изключително повърхностния му интерес към нея самата.
– Какво да правя, Игличке? – Попита тя тихо, докато тичаше в оранжерията между часовете. – Какво да правя, ако се страхувам от него? Да изгубиш себе си е много по-лошо от това да умреш, това е като да изгубиш душата си, оставяйки след себе си само празна черупка. А той… Мисля, че може да го направи.
Игликата зашумя по листата си и докосна бузата ѝ с пипалата си. Сякаш искаше да каже: „Не се притеснявай, няма да те нараня. А остроухия изкусител, ако те докосне, ще загуби не само ушите си, но и всичко, което може. “
Айра се замисли за миг.
Беше влязла в тренировъчната зала миг преди появата на строгия инструктор. Господин Дербер, разбира се, я беше забелязал веднага и ѝ се беше намръщил. Въпреки това, противно на очакванията, той не я извика напред и не каза, че е твърде слаба, за да тренира. Просто я огледа внимателно, прецени мрачния ѝ вид, помисли за момент и… Се обърна към отворената врата.
– Добър ден, лер Дербер – кимна непознатия младеж, който влезе в залата, и внимателно затвори дървените врати след себе си. – Извинявам се, но ни освободиха със закъснение от демонологията. Бихте ли позволили?
Айра се обърна изненадано.
Демонология? Значи това е един от учениците от горния курс?
Тя внимателно огледа момчето: доста висок, добре изглеждащ, подстриган и облечен в същия черен костюм като всички останали присъстващи. Никакви отличителни знаци на гърдите му, никакъв намек за способностите му, макар че Марсо веднъж беше казал, че на старшите ученици не е забранено да носят нашивки с вида на елемента, за който отговарят.
Господин Дербер кимна безгрижно при вида на посетителя. Сякаш беше стар познат, който е решил да го посети заради стари времена.
– Влезте, лер Бриер. Докога сте в изгнание тук?
– Един месец – младия мъж се усмихна нещастно, но очите му не бяха тъжни. – Учителят смяташе, че ще ми помогне да погледна на грешките си отвън. Значи той вече ви е предупредил?
– Знаеш ли условията?
– Разбира се, лер.
– Време?
– Точно един урок, два пъти на цикъл – с готовност каза момчето, като огледа стаята и учениците, които го гледаха изненадано. – С други думи, четири часа седмично трябва да изпълнявам заповедите ви. Не очаквах, че ще трябва да се занимавам с първокурсници, но нямам избор: Или това, или да посетя ямата сам.
Лер Дербер издаде странно подсмърчане.
– Какво си направил, за да бъдеш наказан по такъв необичаен начин?
Младият мъж смръщи нос.
– Дори не питайте.
– Добре, ще те приема в класа… Хм, отново – стария ветеран се усмихна странно. – Но този път ще имам достойна работа за теб.
Бриер повдигна въпросително тъмна вежда.
– Наистина?
– О, да. Лейди Айра?
Айра излезе от строя.
– Тъй като все още не би трябвало да се обучавате в общ режим, оттук нататък този обещаващ млад мъж ще отговаря за обучението ви – обясни нетърпеливо господин Дербер, като посочи новодошлия. – Щом всичко се е получило толкова добре, а той все пак трябва да прави нещо, за да отработи нарушението си… И освен това винаги е бил в челната петица в курса си по моя предмет… Справедливо е той да ти помогне да научиш най-простите упражнения. Надявам се, че нямаш нищо против.
Айра остана безмълвна за момент.
Какви новини! Изглежда, че учителя все пак е намерил начин да се отърве от проблемния ученик? Лицето му светна по този начин!
– Готов съм – докладва веднага момчето. – Ако лейди няма нищо против, разбира се.
– Лейди Айра? – Повтори господин Дербер.
– Не – отвърна накрая Айра. – Аз нямам нищо против.
– Тогава можете да започнете – стария ветеран отново се усмихна. – Целият далечен ъгъл сега е изцяло на ваше разположение.
След това се обърна към останалите ученици, които бяха също толкова изумени, колкото и Айра, и заповяда:
– Кръгом! Напред, бегом, марш!…
Айра наблюдаваше войнствено как съучениците ѝ се впуснаха в обичайната си загрявка и с известна доза недоверие се приближи до търпеливо чакащия старши ученик.
– Лер Бриер?
– Можеш да ме наричаш просто Бриер – усмихна се лъчезарно той. – Поне когато останалите са извън слуха и, разбира се, ако нямате нищо против да се обръщат по този начин към вас, лейди.
Тя въздъхна с облекчение.
– Не, не се притеснявам.
– В такъв случай ще тръгваме ли?
– Разбира се. Не съм съвсем сигурна обаче за какво става дума.
– Е, чула сте: Дербер не искаше да се занимава с вас, затова направи това, което академията умее най-добре – хвърли обучението ви върху мен.
– О! – Айра прехапа устните си. – Значи вече знаеш всичко?
Бриер се усмихна лукаво.
– Предупредиха ме да бъда внимателен с вас, лейди Айра. Особено по въпроси, свързани с битки, и особено с магически битки.
– Какво е пълното ви име? – Обърна се тя неочаквано.
– Защо ви е? – Момчето веднага стана предпазливо. – Има ли значение?
– Не и за мен – не. Но се страхувам, че за теб ще има значение.
– Изобщо не.
– Аз имам само едно име без никакви приставки – предупреди Айра. – Докато ти вероятно имаш две или дори три.
Брайър я погледна за секунда с разширени очи, после се засмя тихо.
– Лейди, вие говорите глупости. Повярвайте ми, от следващата година изобщо няма да ви интересува кой от съседите ви какво име има. Или колко представки, допълнения или части има в него.
– Наистина? – Тя го погледна предпазливо. – Тогава защо все още „откачаш“?
– Ами… В първи курс всички бяхме такива глупаци, че трябва да призная, че се опасявах…
– Че и аз съм такава – завърши Айра мрачно. – Забрави за това. И можеш просто да ме наричаш Айра.
– Благодаря ти – усмихна се открито Бриер. – А сега да тръгваме, преди Дербер да си помисли, че си губим времето. Имам на какво да те науча днес. Тъй като сега ти си мое задължение, поне ще се отчета пред учителя си за свършената работа.
– А кой е твой учител?
– Викран дер Солен – въздъхна той. – Той няма да е щастлив, ако узнае, че съм изгубил напълно два часа от времето си.
Айра спря рязко.
– Какво?! Майстор Викран е твоя учител?!
– Да. Казват, че съм добър майстор на бойните изкуства, така че той ръководи обучението ми. А понякога и сам се занимава с това. Не мога да си движа краката и от ушите ми излиза дим. Знаеш ли колко е трудно да се биеш с него в магическа битка?
Тя стана предпазлива.
– Какво си направил, за да го накараш да те забърка с мен?
– Мислех, че ще измамя на теста – призна неохотно Бриер. – Използвах заклинание за отвличане на вниманието, за да се опитам да забавя хвърлянето му, но малко се обърках и съсипах ботушите му. Едва не се самоубих и аз. Затова той ме изпрати да се уча на дисциплина. И ще ми иска отчет неведнъж, така че живота няма да е толкова лесен. И не можеш да го лъжеш. Като всички елфи и той има изострено чувство за лъжа. Така че съжалявам, задето съм толкова натрапчив, но се страхувам, че скоро ще ме проклинаш.
Тя погледна момчето с недоумение, но замълча. И през цялото време, докато следваше „учителя“ до определения ъгъл, където се виждаше друг стелаж за оръжия, тя мислеше усилено. За учителя Викран, за неговия ученик, за необяснимата радост на господин Дербер, който явно изпитваше облекчение, че има проблемен ученик на чуждо рамо…
Доколкото Айра разбираше, такива неумели ученици като нея трябваше да бъдат обучавани от нулата. И тази трудна задача трябваше да бъде поверена на опитен и търпелив учител. Но Бриер изобщо не приличаше на такъв наставник. Въпреки че Дербер го наричаше един от най-добрите. Освен това това означаваше, че човека принадлежи към доста известно семейство, тъй като вероятно е бил обучаван от ранна възраст, а и факта, че майстор дер Солен се интересуваше от способностите му.
Всичко това е много странно, особено като се има предвид реакцията му на появата на Иглата. Той не е глупав. Трябва да осъзнава, че ако метаморфа може да е бил съвпадение, то Листик и Иглата – това вече не е правилно. Нещо повече, Айра много добре си спомняше как я беше погледнал, когато беше паднала по време на бойното обучение. Помнеше очите му.
Не можеше да забрави изражението на лицето му. И внезапната поява на ученика му нямаше как да не я разтревожи.
Но беше по-добре да имаш за учител Бриер, отколкото самия майстор Викран. И се опита да се престори, че не се притеснява за резултатите от подобно обучение, защото рано или късно дер Солен щеше да разбере, че знае кой я е влачил на ръце чак до болницата и безцеремонно е разчитал отслабената ѝ аура.